Едно стихотворение трябва да звучи като мелодия и когато го четеш, то просто да се лее
Ш Е Д Ь О В Ъ Р
Сред уличните сенки на фенерите
проблясваха последни светлини,
отнякъде полъхваше мелодия,
която в тишината долових.
Омаяна от лирата орфическа
вървях по тротоар от листопад
и някак вечерта бе тъй магическа,
когато до прозореца се спрях.
Зад тайнствената нежност на завесите
една жена рисуваше мечти,
платното й – божествена поезия,
а тя във рими багреше с бои.
Мечтите й редяха вдъхновения
по бялото платно на любовта,
а мислите отричаха смирение
в сребристия оттенък на нощта.
Не беше сън, дори въображение –
картината в платното оживя,
а чувствата не търсеха спасение,
отдадени щастливо на мига.
Усетно затрептя като дихание
след полет в покорени висини
сърцето му, облечено в послания,
закърпено във мъжките гърди,
пленено от вкуса на красотата й,
избликнала от женските очи.
Скъсиха се далечни разстояния,
докоснали се в прага на сърцата им,
потънаха в красиво съзерцание,
тъй както залез в морските обятия.
Сега, едва целунати от лирата
в затишие пред есенно разпятие,
размиваха душите си в палитрата,
а четката танцуваше от щастие.
Красиво сбъднат миг от жива гама –
докоснала божествения одър…
Една любов изкуство бе за двама,
а те – един орфически шедьовър.
~ Нели Янчева
Разкажете ни накратко за себе си – не само като биография, но и какви неща Ви вълнуват, какво обичате и цените.
Първите плахи опити да пиша поезия направих в 10 клас. Постепенно това се превърна в мое хоби. Бях се насочила към любовната лирика в началото, но след това любовта към морето завладя мислите ми и затова почти във всяко мое стихотворение се усещат елементи на морска тематика. Вълнуват ме истинските неща от живота, като нуждата да помогнеш, да простиш, да благодариш, да уважаваш, да обичаш, да раздаваш, да мечтаеш и още много стойностни неща, които могат да те направят щастлив. Не пиша често, а само в моменти на силно вдъхновение. Най-важното за мен е да се чувстваш свободен в душата си и да не задържаш нищо лошо в сърцето си. Само така можеш да бъдеш чист пред себе си и хората.
Издадох своята първа стихосбирка през 2014г. В нея са включени петдесет стихотворения на различна тематика. Представянето й бе едно незабравимо изживяване за мен. Много от гостите бяха бивши мои учители, а да се изправиш пред хората, на които дължиш част от себе си, е предизвикателство и вълнение, което ще остане завинаги в сърцето ми. В тези мигове имах прекрасната възможност да изкажа своята обич и благодарност, които просълзиха залата. Точно тези малки, но така значими неща, ме правят истински щастлива.
Освен всичко друго обожавам природата, обичам да пътувам, да чета, да рисувам. Безкрайно ценя и уважавам националните ни ценности, обичаи, традиции и история!
Пишете поезията си от ученичка – какво е характерно за творческия Ви процес? Първо чувството ли се заражда или някаква идея, която дава вдъхновение?
При мен вдъхновението обикновено се ражда в моменти на чувства или преживявания. То идва ненадейно, дори когато съм заета с някаква друга дейност. Минава като миг, подреден от думи, съчетани с темпо и рима. За мен музиката и поезията имат много общо. Едно стихотворение трябва да звучи като мелодия и когато го четеш, то просто да се лее. Случвало ми се е да пиша и стихотворения, свързани с някакъв повод или посветени на скъп човек.
БЕЗЦЕННИТЕ ХОРА
Безценните хора живеят красиво,
говорят спокойно, без думи – с очи,
в душата си крехка за всекиго имат
запазено късче любов и сълзи.
Преглъщат безмълвно горчивите думи,
не съдят възмездно, прощават вини,
поемат достойно раними куршуми
и кръста си носят изцяло сами.
Тъгата си крият в землянките свои,
зад ведра усмивка, пленила света,
когато небето над тях се отвори,
тогава изливат плача си с дъжда.
Безценните хора са Ангели земни,
по-чисти от извор в планински недра,
в гърдите си носят рубини потребни,
наречени още – големи сърца.
Крилата им бели с надежди обшити
достигат вселени в безкрайната шир,
във полета свой са единствено живи,
където намират в душите си мир.
Безценните хора се лесно познават –
по есенни багри в килим от листа,
по жар незагаснала в светла камина,
два погледа сляла в родена искра…
В потръпнало в устните пламенно вино,
в целувка, опарила сладко дъха,
по свежия полъх на приказна зима
с кристалния блясък на скреж по стъкла…
По малка снежинка, дома си открила,
докоснала пулса на топла ръка…
Или в ранна пролет, света вдъхновила,
пристигнала с танца на волни ята –
сред утро, в което лъчите преливат
със капчици нежност в уханни цветя…
Или в лятна нощ по брега от коприна,
където се влюбва морето в луна,
където се спира дъха утолимо,
в комета, изписала ярка следа….
Безценните хора са свята реликва,
прозорец към щастие в път и съдба –
спасителна глътка живот – неотпита,
причастие тихо в кресена сълза…
Безценните хора са мост към мечтите,
със вяра, с човечност, с любов укрепен,
щом тръгнеш по него, повярвай в звездите
и смело сбъдни своя миг съкровен –
в една непринудена ласка – любима,
в прегръдка, в която без страх да заспиш,
в припламнали с обич очи, във които
до вечност нетленна безкрай да гориш.
~ Нели Янчева
Много е трудно за съвременните български автори да намерят своя шанс да бъдат издадени – как се реализира Вашата стихосбирка?
Всъщност идеята я имаше отдавна, а основната причина не бяха финансовите средства, а липсата на смелост да направя стъпката, към която ме подтикнаха хората, оценили творчеството ми, и най-вече г-жа Цвета Костова – бивш мой дългогодишен директор, а сега заместник кмет на образованието в Дългопол. Тя се зае с цялата организация и с отпечатването. Представянето на стихосбирката се състоя на 28 август[1] 2014г. и бе включено в програмата за празника на града. Честта да представи книгата бе отредена на Ламбрин Сотиров – председател на Обществения съвет по култура към Община Варна.
Имам и още много стари неиздадени стихотворения, които вярвам, че един ден ще намерят своето място в друго издание.
От цяла поредица Ваши стихове добиваме усещането за един специален пиетет към родното и българското. Така ли е? И вярвате ли в особената месианска роля и предназначеност на България да носи дух и посветени знания в света?
Всеки от нас носи любовта към родината и българския дух в себе си – в едно малко запазено кътче в сърцето си. Тя се възпламенява от една искра дори само – искрата на родолюбието в зарята, превърнала небето в прекрасен факел в деня на национален празник, в патоса на химна, в развятия трибагреник, в святото дело на Дякона, във въздействието на стихотворения като Ботевото “На прощаване” и още много други емблематични символи, отразяващи същността на българщината. За мен всичко, свързано със символите на родината, е източник на възвишени чувства, на възхищение и преклонение. Красотата на родното слово, земя и природа, великите събития от историята ни и личностите, оставили завета си на поколенията – всичко това се побира в святата дума “родолюбие”. Почитам и ценя нашите народни традиции и обичаи, които все още не са загубили духа си и по нашия край. Има ли сърце, което да не трепне под ритъма на едно право българско хоро и една българска народна песен – особено родопска. А с какво ли може да се сравни красотата на една българска народна носия! Където и да иде по света, българинът винаги ще носи традицията на фолклора. И не само. Ние сме талантлив и възвишен народ и сме се доказали пред света. Аз вярвам в корените си и духа на България.
КЪМ ДЯКОНА
Едно небе се шири над главите ни,
отпило зов от Левските зеници,
сърца под химна бият във гърдите ни,
в свободно време търсим пак светлици.
Все още тъй тревожно във душите ни
отекват викове за справедливост,
народ вековен с толкова различия –
едни гуляят, други просят милост.
Безмълвни сме пред образа ти, Дяконе,
пред туй чело, което не потрепва,
пред твоето геройствено разпятие –
Апостоловата свещена клетва.
Там – някъде по върховете родните
все още се белее твойта риза,
разсякъл бе я севернякът с меча си,
крилото да превърже на орлица,
с остатъка от ризата разсечена
сълзите да избърше на старица.
Вървим по неотъпканите пътища,
следи от твоя устрем да намерим,
но някак плахо пак и пак пристъпваме,
смутени пред несигурните двери,
поставени пред трудни кръстопътища,
изгубваме се в своите предели.
И лутаме се все между оковите,
в гърлата суха жажда се промъква,
и парят като въглени въпросите,
а виковете в шепите замлъкват.
Не струват пред надеждата за болния
“могъщество, величие, разкош”.
Какво са тези думи за бездомния,
пред жажда за един подаден грош.
Засяда като камък твърд във гърлото
на старец овдовял и белобрад,
прерязва кат бесилото изпънато
корица хляб, измолена от глад.
България робиня ли смирена е,
защо синджирът още й тежи ? –
прокудени далече са децата й
по чужди манастири и земи,
закърмени с дъха на красотата й,
с народни песни в изворни чешми.
В спокойно време още ли покорна е,
на тези, дето дирят келепир?…
Но има кой да съди за делата им!
Бъди в покой, Апостоле! Бъди!
Несретници недей наказва, Дяконе,
а сили дай на немощни души,
пък тези, дето мислят за народа ни,
със вяра и упорство надари!
Кънтят в душите ревнали сирените,
кипи кръвта, събуден е духът,
Балканът шепне клетвено знамение,
а стихове поетите редят.
Припява Дунав Вазовата песен,
Радецки свирва, рее се байрак,
небето праща бляскава комета,
Апостоле, със твоя Левски знак.
Пред тебе коленичат поколения,
венци окичват паметни слова,
тържествена заря разпалва огъня,
въздигнат като феникс от жарта.
А святата ти риза още, Дяконе,
белее се на онзи връх висок,
надписана със името “България”,
с живеца на орловото перо.
Все още кръв се стели по орляците,
пролята сред един бунтовен ек
знам, само твоят дух ще пази, Дяконе,
родината по пътя й нелек.
О, само онзи, който чрез делата си
успява този дух да възкреси,
то само той ще срещне свободата си,
щом обич към родина не щади,
със своята гореща чиста кръв
бунтар да бъде в днешното ни време,
но не за власт, богатства – да е пръв,
а с нещо на народа си потребен.
Родина се крепи със чест и преданост,
с отдаденост обича се народ,
милее се земя с достойнство, вреченост,
с добри дела възражда се възход!
~ Нели Янчева
Разкажете ни повече за Вашата житейска вяра – в какво се изразява? Вяра в доброто, безсмъртието на душата, красотата на малките неща, живота след смъртта… или…?
За мен на първо място винаги е стояла вярата в доброто, което се изразява в красотата на малките неща – в една топла и непринудена усмивка, в дребния сърдечен жест, в стореното тайно добро и още много друго. Вярата в доброто никога не е угасвала в мен, дори в моменти на разочарование. Тя винаги е намирала правилната посока в объркания кръстопът, за да възтържествува отново. Най-важното е да се извисиш над незначителните неща, да не задържаш в себе си гняв и болка от обида, а да умееш да прощаваш със сърцето си, за да бъде душата ти винаги чиста и свободна. Аз го наричам “летене” – да освободиш душата си от всякакви окови, които ти пречат да бъдеш себе си – извисен, но здраво стъпил на земята, опознал истинската същност на живота и да изразяваш любовта си чрез стойностните и дълбоко човешките неща.
Замисляла ли сте се и имате ли усещането какво е онова, което бихте могла да наречете своята мисия в живота? Не в аспекта на призвание за професионална реализация, а като най-главна психологична тема на изява, с която сърцето и душата Ви се чувстват свързани?
Смятам, че човек е роден с една единствена мисия тук на земята – да обича и да раздава обичта си. Любовта е най-висшата форма на енергия, която храни душата. Когато се раздавам, се чувствам пълноценна и някакси завършена, удовлетворена. Това ме прави щастлива и слива душата и сърцето ми в едно цяло.
Обръщате ли внимание на сънища, предчувствия и други подобни невидими феномени?
Мисля, че да. Сънувам често и до голяма степен вярвам в сънищата си. Понякога се опитвам да ги гадая сама за себе си например по цвят, име, чувства срещу определен ден и често нещата се случват такива, каквито съм си ги помислила. А за предчувствията – рядко ми се случва, но усетя ли някакво спонтанно вълнение, без причина, значи предстои нещо хубаво.
Споменавате, че обичате и да рисувате – какви са темите Ви там? Какво Ви вдъхновява, какви са ползваните материали, кога намирате свободни мигове и за това любимо занимание?
Почти не ми остава време да рисувам, но когато го правя, го правя с удоволствие. Нямам определени теми и вдъхновения. Правя го за разтоварване. По идея на директора на училището, в което работя, лятото на 2014г. изрисувах с маслени бои голяма част от стените на класните стаи в училище с приказни герои. Това беше прекрасна изненада за бъдещите и настоящи ученици в училището.
А за музиката каква част и какво място е отредено в живота Ви?
Обичам всякаква стойностна музика, но най-вече държа на българската народна музика. Имаме богат фолклор, с който да се гордеем. Обожавам да танцувам. Като ученичка посещавах две години класически балет. Все още пазя спомените за всяка една репетиция, за трепета преди да излезеш на сцената и всички вълнуващи мигове, свързани с магията на танца. Замислям проект, който се надявам в най-скоро време да се осъществи – да ръководя школа по балет в нашето училище.
Какъв е животът в малките населени места на България, като Вашия роден град – с какво се гордеете, какво Ви радва, какво Ви натъжава?
В моя роден край, както и много други малки населени места, за съжаление в последно време хората са вглъбени в житейските си проблеми, безработицата и т.н. Малко са тези, които се интересуват от изкуство, особено младото поколение, но пък са достатъчно, за да не се изгуби нишката за красотата и стойността му. Няма много неща, с които да се гордеем, но едни от тях са: Историческият музей “Димитър Златарски”, където се съхраняват ценни вещи от древната ни история; Духовият оркестър “Дико Илиев”, извоювал много отличия в България и чужбина, където съм свирила и аз две години; Танцовият фолклорен състав “Ритми” към читалището ни и изобщо всички детски, юношески и други танцови състави; спортният клуб по тенис на маса “Камчия – Дългопол”, където тренират малки спортисти и печелят турнири… и др. Натъжава ме отчаянието на хората за по-светло бъдеще и липсата на повече възможности за подрастващото поколение да се развива в творческа и други насоки в по-широк аспект, но не съм загубила вяра, че нещата ще се подобрят.
ДИШАЙ С ВЯРА
Започвай всеки ден живота отначало,
поемай всяка глътка въздух с жажда за любов,
оглеждай се в усмивката на слънчевото огледало,
не спирай в тъмното да търсиш своя брод.
Свали товара от плещите уморени,
носи в душата си лъчи от светлина,
на този свят са ангелите в хора преродени,
запазили във храма си човешка доброта.
Живей, обичай силно и рискувай,
лети напред с мечтите си под звездния атлас,
превземай върховете, океаните преплувай,
недей да бъдеш камъкът, превърнал се във прах.
Търси пределите си в своя вечен замък,
от златни изгреви на вяра изкован,
бъди светилник с неугасващ пламък,
вземи света в прегръдката на топлата си длан.
Под бисерната лейка на небето тичай,
заслушай се в мелодията нежна на дъжда,
възкръсвай всеки път, когато си обичан,
откривай щастието в дребните неща.
От лунното сребро парченце отчупи си,
от всяка топла дума верижка изплети,
с тресчици от сърцето огън запали си
и сгрей се в най-студените и мрачни дни.
Танцувай, окрилен от бликналия прилив,
стаил се във зениците на бистри езера.
И дишай с вярата, че вечно ще си силен,
в сърцето съхранил искра от любовта!
~ Нели Янчева
Интервю на Ралица Благовестова с Нели Янчева
за “Цветове от аурата на България”
Фотографии: Александра Вали
____________________
[1] Докато не й споделихме Нели не бе запозната с хубавото съвпадение, че датата 28 август, на която е направено представянето на стихосбирката й, вече се прокламира като Ден на 13-те поименни безсмъртни българи – като идеята е Денят да стане официален национален празник на България в недалечно бъдеще. “28 август — денят на кончината на цар Борис III, може да бъде достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост”, обяснява авторът на идеята богословът Ваклуш Толев. Защото: “Историческата деятелност на цар Борис III за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, Дух и Божие дело.” Повече за идеята виж на официалния сайт www.bulgarian13.com – Б.ред.
КЪМ ЦВЕТОВЕ ОТ АУРАТА НА БЪЛГАРИЯ
