Из книгата “Историята на Атлантида: ясновидско проучване“ от У. Скот–Елиът.
~ ~ ~
В Ъ В Е Д Е Н И Е
Представа за предмета на настоящата книга можем да добием като обърнем поглед към съвкупността от сведения, с които разполагаме относно различните народи, съставящи нашата велика Пета, тоест Арийска, раса[1].
Като започнем от гръцко и римско време и стигнем до наши дни ще видим изписани десетки томове за всеки от народите, играещи някаква по-важна роля в историята на света. Държавните устройства, религиозните убеждения, общественото и лично поведение са отбелязани и анализирани, а безчет съчинения на всякакви езици отразяват историческото ни развитие. Впрочем, не бива да се забравя, че ние разполагаме със сведения само за един определен отрязък от историята на нашата Пета раса – това са сведенията за последните семейства от келтската подраса и първите семейства от тевтонския клон, към който принадлежим и ние.
Няколкото стотин хиляди години, изтекли от времето, когато първите арийци напускат родината си (т.е. бреговете на централното море в Азия), до времето на гърците и римляните, обхващат зараждането и упадъка на безброй цивилизации.
Всъщност, ние нищо не знаем относно 1-та подраса на нашата Арийска раса, която е обитавала Индия и която колонизира Египет в предисторическите времена; същото може да се каже и за халдейските и асирийските народи, съставящи 2-рата подраса. Защото за откъслечните сведения, черпени от йероглифите върху египетските саркофази или от клинописите върху вавилонските плочи, едва ли може да се каже, че представляват глава от историята. Истина е, че персийците, принадлежащи към 3-тата, иранската, субраса, оставят известни следи, но ние не откриваме никакви меродавни документи относно келтската, или 4-тата, субраса. Едва при израстването на последната издънка на келтското родословно дърво, т.е. гърците и римляните, може да се каже, че навлизаме в исторически времена.
Неяснота съществува както относно миналото, така и относно бъдещето. Защото от подрасите, потребни за развиването на великата коренна раса, досега са се появили само пет. Нашата – тевтонската, тоест 5-тата, субраса – е родила вече няколко народа, но тя още не е приключила своята работа, защото 6-тата и 7-та подраси, които ще се появят в Северна и Южна Америка[2], ще оставят история за хиляди години напред. Ето защо трябва да се разбере колко трудно е да се изложи само в няколко страници идеята за хода на една цивилизация, която обхваща толкова голям период, и колко непълна ще е подобна скица.
Наистина, историята на Четвъртата, Атлантската, раса, обхваща историята на много народи, историята на зараждане и гибел на много цивилизации. За времето на своето съществуване Четвъртата раса преживява такива ужасни катастрофи, каквито нашата Пета раса още не познава. Гибелта на Атлантида се дължи на поредица бедствия от различно естество. Веднъж това са потопи, поглъщащи цели области и народности, друг път това са локални разцепвания и свличания, наблюдавани по някои брегове и в наше време. След като континентът е разклатен от първия голям земетръс, следват други, постоянно и неусетно разяждащи плътта му. Сред множеството катастрофи има четири, открояващи се по своята значимост. Първата разтърсва земното кълбо в миоценовата епоха, приблизително преди около 800 000 години. Втората, не толкова значима – преди около 200 000 години. Третата, отпреди около 80 000 години, е по-значителна. Тя разрушава онова, което е останало от Атлантида, с изключение на острова, наричан от Платон Посейдон, който потъва при четвъртата голяма и последна катастрофа през 9 564 г. пр. Хр.
~ ~ ~
ГЛАВА І
Доказателства за съществуването на Атлантида
Информациите на древни писатели, както и някои научни изследвания днес, говорят за съществуването на древен континент там, където се приема, че е съществувала изчезналата Атлантида.
Преди да преминем към разглеждането на самия въпрос, нека хвърлим бегъл поглед върху източниците, чийто сведения са в подкрепа на изследването ни.
Бихме могли да обособим източниците в пет групи:
1. Сондажи на големи морски дълбочини;
2. Разпределение на флората и фауната;
3. Сходство на езиците и етнологичния тип;
4. Сходство на религиозните идеи, обреди и храмова архитектура;
5. Древни писмени паметници; митове и легенди за потопи.
________________
1. Резултатите от сондирането на големи морски дълбочини,
могат да се резюмират с няколко думи.
Благодарение на английските канонерки[3] “Чалендън” и “Дофин”[4] (с участието на Германия в това научно изследване), става възможно да се изготви карта на дъното на Атлантическия океан. От картата се вижда, че в центъра на океана е разположена огромна планинска верига с голяма височина. Тя се простира на юго-запад от 50 градуса сев. шир. до бреговете на Южна Америка, оттам извива на юго-изток към бреговете на Африка и отново променя посоката си в близост до остров Възнесение, като се насочва на юг и стига до остров Тристан д’Акуня. Издига се почти изведнъж от дълбините на океана до немалката височина от 3000 метра. Азорските острови, островите Сен Пол, Възнесение и Тристан д’Акуня са върховете на този континент, стърчащи днес над водата. Най-голямата дълбочина на Атлантическия океан е 7 000 метра, а на места, където са върховете на планинската верига, той е дълбок само от 200 до няколко стотин метра. Сондажите откриват още, че тази голяма планинска верига е покрита с вулканични остатъци, следи от които се срещат в океана чак до бреговете на Америка. И наистина, гореспоменатата експедиция установява със сигурност, че земята, покриваща понастоящем дъното на океана, е била някога арена на гигантски вулканични изригвания и то в продължение на един геологически период, който лесно може да се определи.
Старки Гарднър предполага, че в еоценовата епоха британските острови са съставяли част от един голям остров, или по-точно от континент, намирал се в Атлантическия океан, и изказва предположението, че неговото място е там, където сега е Атлантическият океан и че п-в Корнуел в югозападна Англия, островите Сили и тези в Ламанш, Ирландия и Британия са остатъци от неговите най-високи точки (Pop. sc. Rew. 1878 July).
2. Констатираната сходна, и дори идентична, флора и фауна върху континенти, разделени от океани, винаги е представлявало загадка както за биолозите, така и за ботаниците.
Но намери ли се някаква връзка между тези континенти, допускаща естествено преселение на животните и растенията, тогава загадката се разрешава. Открити са вкаменелости от камили в Индия, Африка, Южна Америка и Канзас. Обичайно лансираната от естествениците хипотеза е, че всеки вид животно или растение първоначално се появява на едно място в света, откъдето постепенно се разпространява и по други места. Как тогава да си обясним наличието на тези изкопаеми, ако не допуснем възможността за съществуването на връзка между континентите в далечното минало? Най-новите открития в пластовете на Небраска доказват, че родината на коня е западното полукълбо, защото това е единственото място в света, където намерените вкаменелости показват различни междинни форми на коня, които се считат за негови предшественици. Ето защо е трудно да се обясни присъствието на коня в Европа без да допуснем хипотезата за съществуването на непрекъсната връзка между двата континента – още повече, че в диво състояние конят е съществувал в Европа и Азия още в каменната ера, преди да бъде опитомен от човека. Говедото и овцата, познати ни днес, също имат много стари прадеди. Според Дарвин, говедото е опитомено в Европа в началото на каменната ера, а се появява много преди това като потомък на дивия американски бизон. Вкаменелости на пралъвове, открити в европейските пещери, намираме и в Северна Америка.
Когато преминем от животинското царство към растителното, констатираме, че в Европа по-голямата част от флората на миоценовата епоха, открита най-вече в земните пластовете на днешна Швейцария, сега можем да видим в Америка и отчасти в Африка. Но що се отнася до Америка, има един факт, който заслужава да бъде отбелязан специално: голяма част от растителните видове на източните щати, не се среща в щатите откъм Тихия океан. Това навежда на мисълта, че тези растителни видове са дошли откъм Атлантическия океан. Професор Асса Грей твърди, че от 66 рода и 155 вида, регистрирани в източните гори на Скалистите планини, само 31 рода и 78 вида се срещат по западния склон на същите планини.
Най-сложно стои обаче въпросът с банановото дърво. Професор Кунце[5], известен немски ботаник, се пита: “По какъв начин това растение, родината на което са тропическите страни в Азия и Африка, и което не би могло да издържи дори едно пътешествие през умерените пояси, е могло да бъде пренесено в Америка?” При това, продължава той, то няма зърна, не се размножава посредством издънки и няма луковици, които могат лесно да се пренасят. Неговият корен е дендроиден[6] и за пренасянето му би трябвало да се положат особени грижи. Освен това този корен не може да издържи дълго пътешествие. Единственият начин, по който може да се обясни появата на банановото дърво в Америка, е предположението, че растението е пренесено от просветен човек в епохата, когато е имало тропически климат и в полярните страни. По-нататък професор Кунце добавя: “Едно растение, което няма зърна, трябва да е било култивирано твърде дълго време… Ще бъде, може би, справедливо да се предположи, че такива растения са се култивирали в началото на дилувиалната епоха.” Би могло да се попита: “А защо не в още по-далечни времена? И защо цивилизацията е необходима предпоставка за култивирането на растението, а умереността на климата – за неговото пренасяне, щом не е било възможно да съществува връзка между стария и новия свят?” Професор Уолес[7], в чудесното си съчинение “Островен живот”, както и някои други автори, в техните също не лоши съчинения, изказват остроумни хипотези, с които обясняват присъствието на животните и растенията в страни, твърде отдалечени една от друга, и начина на тяхното пренасяне отвъд океана. Но всичките те са оборени или са прекалено несъстоятелни на места.
Доказано е, че днешната пшеницата никога не е съществувала в диво състояние и няма причина да се смята, че тя произхожда от някое първобитно растение.[8] Още в каменния век в Европа са отглеждани 5 вида пшеница. Един от тези видове, намерен в “наколните жилища” е познат под името “египетска пшеница”. Основавайки се на този факт, Дарвин изказва предположението, че “жителите на тези наколни жилища са поддържали търговски отношения с някой южен народ, или пък са наследници на дошлите от юг народи”. Оттук той прави заключението, че пшеницата, ечемика, овеса и другите житни растения произхождат от изчезнали вече видове или дотолкова се различават от първоизвора си, че не е възможно никакво сравнение. “Човекът”, казва той, “трябва да е култивирал житните растения в дълбока древност”. Страните, познаващи тези изчезнали вече видове, както и цивилизациите, култивирали ги чрез разумен подбор – всичко това може да се обясни с хипотезата за един изчезнал континент, чиято флора и фауна е пренесена на изток и запад от колониите на преселващите се народи.
3. От флората и фауната нека преминем към човека.
Езикови сходства. Езикът на баските е единственият език в Европа, който няма никаква връзка с другите. Според Фарара, никога не е подлежало на съмнение, че езикът на този усамотен народ, съхраняващ своята самобитност и говор върху едно местенце от Западна Европа, скътано между две развити държави, по строеж наподобява първобитния език на народите от отсрещния велик континент – Америка, и само него.[9] Няма съмнение, че финикийците са първият народ от източното полукълбо, който употребява фонетичната азбука, където на буквите се гледа като на знаци, представящи звуци. Интересен е фактът, че в една толкова отдалечена епоха намираме фонетичната азбука у маите на п-в Юкатан, чиято цивилизация, според техните предания, идва от далечна източна страна отвъд океана. Плонжен, изключителен авторитет по този въпрос, пише: “Една трета от езика на маите е чист гръцки език. Кой, впрочем, е пренесъл омировия език в Америка? Или кой е пренесъл в Гърция езика на маите? Гръцкият произхожда от санскритския, дали същото не важи и за езика на маите? Или пък са съществували съвместно?” Още по-изненадващо е обстоятелството, че в азбуката на маите намираме 13 букви, имащи много общо с египетските йероглифи, означаващи същите букви. Вероятно първата форма на азбуката е йероглифна. Това е “божието писмо”, както го наричат египтяните, което по-късно в Америка се променя във фонетична азбука. Естествено ще бъде да предположим, че египтяните са стара колония преселници от Атлантида (както е и в действителност), донесли със себе си първоначалния тип писмо, което по такъв начин оставя следи и в двете полукълба, а финикийците, като морски народ, откриват при своите търговски отношения с изтока тази форма на азбуката и я усвояват.
Трябва да отбележим също необикновеното сходство между много от еврейските думи и думи със същото значение от езика на чепенегите – клон от племето на маите и един от народите с най-стар език в централна Америка. В “Древната Северна Америка” на Шорт е изреден списък от такива думи.
Сходството между наречията на разните диви племена от островите в Световния океан е послужило за основа на разработките по този въпрос. Съществуването на сходни езици при племена, разделени помежду си от океани, за които може да се твърди, че от началото на историческите времена не е възможно да са общували помежду си, говори в полза на техния общ произход, т.е че те водят началото си от раса, населявала някога цял континент. Но този аргумент няма място тук, тъй като въпросният континент не е Атлантида, а Лемурия – много по-стар от Атлантида.
Етнологични типове. Атлантида, както ще видим по-нататък, е населена от червени, жълти, бели и черни племена. Изследванията на Плонжен, Катрфаж, Банкрофт[10] и други доказват, че черните негроидни народи съществуват в Америка до относително неотдавна. Много от монументите в централна Америка са украсени с негърски фигури и някои, намерени в същата област идоли, явно представляват негри със сплеснат череп, къси и къдрави коси и дебели устни. В “Попол вух”[11], където става въпрос за първата родина на гватемалците, се споменава, че “бели и черни хора населяват заедно тази щастлива страна, живеят в пълен мир и съгласие, говорейки при това един и същи език”[12]. В нея се говори как този народ се изселва и напуска отечеството си, как езикът му се покварява и как някои потеглят на изток, а други – на запад (т.е към централна Америка).
Професор Рециус[13] в свой доклад обръща внимание на факта, че първобитните американски долихокефали[14] са твърде сродни с гуанчите от Канарските острови и с населението на африканските и атлантически брегове, наричани от Летем египетска Атлантида. Същата форма на черепа се среща и у жителите на африканския бряг, на Канарските острови, американските брегове и Карибите, а цветът на тези племена е кафяво-червен. Старите египтяни са изобразявали себе си като червенокожи – цвят на кожата, какъвто днес се среща при някои северо-американски индианци.
“Старите перуанци – казва Шорт, – ако съдим по намереното в гробниците, трябва непременно да са били раса със светло-кестеняви коси.” Но има един забележителен факт, отнасящ се до американските индианци, който е истинска загадка за етнолозите, а именно голямото разнообразие в цвета на кожата, срещано при тях. От белия цвят на племената мономине, дакота, мондан и зуни (мнозинството от които имат светло-кестеняви коси и сини очи), до тъмния, почти черен цвят на каросите в Канзас и на изчезналите днес калифорнийски племена, цветът на американските индианци обхваща всички възможни нюанси – червено-кафяв, меден, маслинен, светло-жълт, бронзов[15]. Постепенно ще разберем как разликата в цвета на кожата сред жителите на американския континент, се обяснява с цвета на първичната раса, обитавала Атлантида и станала майка на другите раси.
4. Сходство на религиозните идеи, обреди и храмова архитектура.
Испанските авантюристи сякаш от нищо не са толкова изненадани в Мексико и Перу, колкото от необикновеното сходство в религиозните вярвания и обреди, в символите на стария и новия свят. Испанските свещеници гледат на това сходство като на дело на дявола. Култът към кръста при туземците и присъствието на този символ в техните свети места, както и в обредите, са необясними за тях. И наистина, никъде, дори в Индия и Египет, този символ не е така дълбоко почитан, както у първобитните племена, населяващи американския континент, като скритото значение в основава на този култ е същото. На Запад, както и на Изток, кръстът е символ на живота: някъде на физическия живот, но по-често на вечния.
Всеобщ за двете полукълба е също култът към слънчевия диск и към змията. Но още по-чудно е сходството в думата, с която се обозначава Бог в основните източни и западни езици. Сравнете санскритското Диас или Диас Пилор, гръцкото Теос или Зеус, латинското Деус и Юпитер, келтското Диа и Та (което се произнася като Тиа и изглежда е сродно на египетската дума Тао), еврейското Ях и най-накрая мексиканското Тео или Зео.
Церемонията по кръщаване е известна на всички народи. Във Вавилон и Египет кандидатите за посвещение в мистериите предварително са кръщавани: Тертулиан[16] в съчинението си “Баптизмът” казва, че за награда им е обещавано “прераждане и опрощаване на всички грехове”. При скандинавските народи новородените са покръствани. Ако погледнем към Мексико и Перу, ще видим, че кръщаването на децата там е тържествена церемония, състояща се в поръсване с вода, знак за кръст и молитви за опрощаване на греховете.[17] Мексиканските племена в централна Америка и Перу все още практикуват, както и в Европа, изповядване, опрощаване на грехове, пост и бракосъчетаване. Те имат дори церемония, подобна на причастието, при която ядат хлебчета, носещи знак “тао”[18], които народът нарича плът на техния Бог. Тези хлебчета са точно като свещените питки в Египет и другите източни страни. Също като при тези народи, жителите на новия свят имат и монашески ордени, мъжки и женски, където нарушителите на монашеския обет се наказват със смърт. Подобно на египтяните, те балсамират мъртвите си, покланят се на Слънцето, Луната и планетите. Но повече от всичко почитат едно Божество – “вездесъщо, всезнаещо, невидимо, безтелесно, един-единствен Бог на всяко съвършенство”[19]! Те имат също и своя Богородица, синът на която, “Господарят на светлината”, е наричан “Спасител”. Тук съществува косвена връзка между култовете на Изида, Хелиос и други “Богородици”, почитани на Изток, подобно на техните Божествени синове.
Обредите, характеризиращи култа към Слънцето и огъня у този народ, напомнят тези у първобитните келти в Британия и Ирландия. Всички те претендират да са “деца на Слънцето”.
Ковчегът също е един от всеобщите свещени символи и ние го срещаме в Индия, Халдея, Асирия, Египет, Гърция и у келтите. Лорд Кингсбъри в книгата си “Древните мексиканци” (т. 8) казва: “Също както у евреите, скинията е един подвижен храм, където се предполага, че Божеството обитава постоянно; у мексиканците, ирокезите и индианците в Мичуоки и Хондурас ковчегът е предмет на дълбока почит и дотолкова свещена вещ, че никой друг освен жреците не е смеел да се допре до него.”
Що се отнася до храмовата архитектура, откриваме, че и на изток и на запад от Атлантическия океан най-старите свещени паметници са пирамидите. Колкото и непонятна да ни се вижда целесъобразността на тези постройки, едно е сигурно – те имат косвена връзка с някаква религиозна идея или система от такива идеи. Сходството между египетските пирамиди и тези в Мексико и централна Америка е твърде голямо, дори поразително, за да може да се отчете просто като случайност. Вярно е, че по-голяма част от американските пирамиди са отсечени или сплеснати отгоре, но според Банкрофт и някои други авторитети, много от срещани в Юкатан и особено край Паленк[20] пирамиди, завършват с връх също както и египетските, а в Египет откриваме такива с отсечена или сплесната горна част.
Холула е сравнявана с Дахшурските пирамиди в Египет, в Сахара и с Мейдунската пирамида. Еднакви в ориентировката си, в структурата и дори в разположението на галериите и вътрешните си стаи, тези тайнствени паметници на изток и запад говорят за някакъв общ източник, откъдето строителите им са взели идеята за тяхното изграждане.
Във величествените развалини на градовете и храмовете в Мексико и Юкатан също намираме странно сходство с тези в Египет. Така Теотихуаканските развалини често са сравнявани с Карнакските във Франция.
Горният праг, или фалшив свод (слой от хоризонтални камъни, всеки от които поотделно е поставен не точно върху долния, а малко по-навън), се среща както в централна Америка, така и при най-древните гръцки постройки и етруските развалини. Архитектите на двата континента, западни и източни, издигат еднакви надгробни паметници на мъртвите и слагат телата им в съвършено еднакви каменни саркофази.
И двата континента имат своите кръгли укрепления: нека сравним тези в щата Охайо с хубавото кръгло укрепление, открито в Аргилешир или с по-грубоватите в Авебури и Вилц. Скулптурата и декорациите на американските, египетските и индийски храмове са почти едни и същи, а някои от стенните декорации са съвършено еднакви.
5. Сега остава само да резюмираме някои от свидетелствата на древните автори, преданията, говорещи за една праисторическа раса, както и старите легенди относно потопите.
Елиан[21], в труда си “Разни истории” (т. 3, гл. 18) пише, че Теопомп споменава за среща на Силен с фригийския цар, на която той е разказвал за някакъв голям континент отвъд Атлантическия океан, който е по-голям от Азия, Европа и Ливия[22] взети заедно.
Прокъл цитира древен автор, говорещ за някакви острови отвъд Херкулесовите стълбове (т.е. Гибралтарския пролив), чийто жители имали запазено предание за голям остров на име Атлантис, който дълго време господствал над всички острови в Атлантическия океан.
Марцел говори за седем острова в Атлантическия океан и уверява, че техните жители са запазили спомен за един много голям остров, Атлантида, “който от незапомнени времена властвал над по-малките острови”.
Диодор Сицилийски казва, че финикийците открили “остров в Атлантическия океан отвъд Херкулесовите стълбове, до които се стига след няколкодневно пътешествие от Африканския бряг”.
Но най-големият авторитет по този въпрос е Платон. В своя “Тимей” той говори за усамотения материк; най-после “Крит”, или Атлантик, не е нищо друго освен един подробен преглед на историята, нравите и обичаите на хората, живели там. В “Тимей” той говори за съществуването на огромна военна сила, която от бреговете на Атлантическия океан нахлува към вътрешността на Европа и Азия. Защото по онова време Атлантическият океан е плавателен и има един остров в устието на пролива, който днес се нарича Херкулесови стълбове. Този остров е по-голям от Ливия и Азия взети заедно и улеснява преминаването към съседните острови, също както е улеснено преминаването от тези острови към континентите, граничещи с океана.
Всички данни за о. Крит са еднакво значими и е трудно да отделим сред тях тези, които са най-показателни, но все пак ще приведем следния цитат: “Те имаха всичко, което в един град се счита за необходимо, за да се поддържа живота. Всъщност внасяха се много провизии от други държави, тъй като империята беше твърде обширна. Островът им доставяше обаче повечето от необходимите неща, като минерали в твърдо или течно състояние и месинга – днес познат повече по име, но тогава широко разпространен. По онова време той се добиваше на много места из острова и се считаше за един от най-скъпоценните метали след златото. На острова имаше в неограничено количество и всякакъв строителен материал. Имаше в изобилие и храна за дивите животни: тези в езерата и реките, както и обитаващите горите и полетата. Имаше храна и за най-едрите и хищни животни. На острова растяха в изобилие всички неща, които земята ражда и днес, като корени, треви, сокове, смоли, плодове и цветя.”
Галски легенди за Атлантида са събрани от римския историк Тимаген, живял I век пр. Хр. Според тях вероятно три раси са обитавали Галия: местното население (без съмнение потомство на Лемурия), пришълците от далечните острови на Атлантида и арийските гали.[23]
Легенди на мексиканските толтеки говорят за някаква страна, наричана Атлан или Ацлан; ацтеките също претендират да са дошли от Ацлан.[24]
В “Попол Вух” се говори за едно пътешествие на тримата синове на Книшския цар до една страна на изток, по бреговете на морето, откъдето са дошли прадедите им, от което пътешествие те донесли със себе си между другото и “система от писмени знаци”.[25]
Северо-американските индианци имат една много разпространена легенда, според която прадедите им са дошли от страна по посока към “изгряващото слънце”. Индианците йова и дакота, според майор Линд вярват, че всички индиански племена са представлявали някога едно племе, населяващо остров “откъм страната на изгряващото слънце”. Оттам “древните дакота плавали седмици наред през океана със специални лодки, докато най-после достигнали суша”.
Намерените в централна Америка писмени паметници доказват, че американският континент се е простирал много навътре в Атлантическия океан и че тази част е била унищожена от поредица страшни катастрофи, с дълги периоди на затишие между тях. Три от тях се споменават на много места.[26]
Съществува друга легенда, разпространена сред келтите в Британия, според която тяхната страна някога се е простирала далеч навътре в Атлантическия океан. Тази легенда подкрепя горната хипотеза.
Прадедите на галите говорят за три големи катастрофи.
За мексиканското божество Квецалкоатл се казва, че дошло от “една много далечна източна страна”. Това божество имало образ на човек с дълга брада (и северните, и южните индианци нямат бради – б. а.). То създало буквите и мексиканския календар. След като показал на мексиканците изкуствата и науките, този божествен пратеник се качил на лодка от змийска кожа и се отправил на изток.[27] Същото се говори и за Земна, основателят на Юкатанската цивилизация.
Сега остава да разгледаме поразителното сходство в легендите относно потопа, каквито срещаме по всички краища на земното кълбо. Да оставим засега настрана въпроса дали тези легенди са древни следи от историята на потъването на Атлантида или са отглас на една дълбока тайна, разкривана някога в центровете на посвещение. Нека видим как светът възприема тези легенди.
Безполезно е да разглеждаме едно по едно всички предания за потопи. Достатъчно е да констатираме, че в Индия, Халдея, Вавилон, Мидия[28], Гърция, Скандинавия, Китай, сред евреите, както и сред келтските племена в Британия, тази легенда е съвършено еднаква във всичките си съществени части. Ако погледнем на Изток, какво ще видим? Същата история, съхранена с всичките й подробности у мексиканците (разбира се, всяко племе си има своя версия), жителите на Гватемала, Хондурас, Перу и почти при всички индиански племена в Северна Америка.
Несериозно ще е да считаме, че всички тези така очевидни сходства са просто случайно съвпадение.
Следващите редове, цитирани от Плонженовия превод на знаменитото съчинение “Н. С. Троано”, което се пази в Британския музей, могат да послужат като заключителни думи по този въпрос. “Н. С. Троано” се предполага, че е писано приблизително преди 3 500 години от Юкатанските маи. Там намираме следното описание на катастрофата, погубила остров Посейдон:
“През шестата година на кан, 11-ти мулук, през месец зак имаше непрестанни земетресения, които продължиха до 13-ти хуен. В жертва падна страната с глинестите върхове Му. След двукратно разтърсване, през нощта тя бързо изчезна. Земните пластове непрекъснато се разместваха, като на много места ту се издигаха, ту пропадаха, след което пропаднаха напълно. Земната повърхност се разцепи и разпокъса, докато най-после и отделните по-едри късове съвсем се разпаднаха. Не можейки да устоят на ужасните конвулсии, те потъваха във водите, завличайки със себе си 64 милиона души. Това се случи 8 060 години преди да бъде написана настоящата книга.”
Но нека не се занимаваме повече с тези откъслечни сведения – повече или по-малко убедителни доказателства, – с които светът днес разполага. Който има желание да се запознае по-подробно с тази тематика, нека се насочи към споменатите по-горе трудове.
Да пристъпим сега към същината. Изложените в настоящата книга данни, са заети от съвременни документи, събирани и предавани през вековете: те не почиват просто на предположения или догадки. Възможно е авторът да не се е запознал в детайли с данните и следователно на места да ги е предал неточно. Но оригиналните източници са на разположение на всички компетентни хора, а тези, които имат желанието да се сдобият със способността да изследват и наблюдават на други нива, ще трябва да се подложат на необходимата дисциплина, за да се научат.
Ако всички Акашиеви записи бяха достъпни за проучването ни, щяхме да видим колко схематична е скицата, с която искаме да резюмираме в няколко страници историята на расите и народите, обхващаща не по-малко от няколко стотин хиляди години. Както и да е, някои подробности в тази насока, макар и често без особена връзка помежду си, ще бъдат нови за хората и следователно интересни за света въобще.
~ ~ ~
ГЛАВА II
География
Сред по-горе споменатите документи намираме и карти на земното кълбо, изобразяващи различни епохи. Авторът на настоящата книга имаше щастливата възможност да копира четири от тях, макар и с приблизителна точност, разбира се. Четирите карти представят Атлантида и съседните страни в историческите периоди, съответстващи приблизително на епохите между големите катастрофи и в тези именно епохи, изобразени на четирите карти, са групирани сведенията за Атлантската раса в настоящата книга. Преди да пристъпим към нейната история обаче е необходимо да кажем няколко думи относно географията на континента през всяка от тези епохи.
Първата карта представя Земята каквато е била преди 1 000 000 години, когато Атлантската раса е в своя апогей, т.е. преди големия потоп отпреди приблизително 800 000 години.[29]
Необходимо е да отбележим, че континентът Атлантида е разположен няколко градуса източно от Исландия, простирайки се на юг до Рио де Жанейро в Южна Америка. Той обхваща Тексас, Мексиканския залив, южните и източни части на САЩ, както и Лабрадор и през Атлантическия океан на север стига до Великобритания, Шотландия и Ирландия, които заедно с част от Англия, представляват неговите северни носове, а екваториалната му област обхваща Бразилия и целия океан на изток до Златния бряг в Африка.
На тази карта са означени и разпокъсаните земи, съставили впоследствие континенталните части на Европа, Америка и Африка, както и един друг по-стар и много по-голям континент – Лемурия. Означени са също остатъците от един още по-стар континент – Хиперборейският, т.е. Северно-ледовитият – родител и обиталище на Втората коренна раса.
Видно е от втората карта, че катастрофата преди 800 000 години променя значително териториалното разпределение на земното кълбо. Големият континент се лишава от полярните си области, а частите, останали след катастрофата, биват още повече разпокъсани.
Появилият се по това време Американски континент е отделен от Атлантида с един пролив, а към самата Атлантида остават само някои от съществуващите и днес области, както и цялото протежение на Атлантическия океан от 50° сев. ширина до няколко градуса южно от екватора.
Пертурбациите[30] на земните пластове в другите части на земното кълбо също са значителни. Британските острови например представляват част от огромен остров, обхващаш Скандинавския полуостров, северна Франция и всички съседни морета. За отбелязване е, че остатъкът от Лемурия е намалял, докато Европа, Америка и Африка са увеличили площите си.
Третата карта показва последиците от катастрофата преди приблизително 200 000 години. На картата се вижда, че с изключение на някои изменения в очертанията на Атлантида и Америка и потапянето на Египет, пониженията и издиганията на земните пластове, станали в тази епоха, са сравнително незначителни. И наистина, цитатът от свещената книга на гватемалците показва, че тази катастрофа не е считана за една от големите, защото в същата книга се споменават само три големи катастрофи. Тогава Скандинавският остров става част от континента.
Двете части, двата острова, от които по онова време се състои Атлантида, се наричат Рута и Даития.
От четвъртата карта може да се усети страховития размер, с който площта на Атлантида намалява преди 80 000 години. Даития, по-малкият и по-южен остров от двата, изчезва напълно, а от Рута остава една сравнително малка част – остров Посейдон. Тази карта на Земята отпреди 75 000 години представя без съмнение повърхността й точно такава, каквато е била тогава до окончателното потъване на о. Посейдон през 9 654 г. пр. Хр., без да се вземат предвид по-маловажните изменения, станали за този период.
За отбелязване е, че очертанията на континентите оттам насетне започват да приемат вида, който имат днес, макар че Британските острови по онова време все още са част от Европа; Балтийско море още не съществува, а Сахара е част от океана.
________________
[1] За подробности относно отделните коренни и подкоренни раси виж “Родословието на човека” от Ани Безант. – Б. ред.
[2] Както споменахме вече в бележка към “Родословието на човека” от Ани Безант, новите окултни знания сочат, че 6-тата подкоренна раса ще се зароди в България, а това ядро на нова култура и нов живот ще намери в бъдеще пристан за развиване на идната Шеста коренна раса върху земи, които ще изплуват на мястото на днешна Калифорния. – Б. ред.
[3] Малко военно параходче, въоръжено с едно или няколко артилерийски оръдия. – Б. ред.
[4] Дофин – титла на кралския престолонаследник във Франция до Юлската революция от 1830 г. – Б. ред.
[5] Проф. Ото Кунце – известен немски изследовател и ботаник. В рамките на 1874-76г. извършва околосветско пътешествие със задачата да изследва флората и фауната на различните контитенти. Автор на ценни трудове по ботаника. – Б. ред.
[6] Дендроиден – който се разклонява като дърво, дървовиден. – Б. ред.
[7] Лорд Алфред Ръсел Уолес (1822-1913) – английски пътешественик и естественик, един от основателите на зооложката география. – Б. ред.
[8] Според Ани Безант пшеницата е донесена от Венера – вж. “Родословието на човека”от Ани Безант. – Б. ред.
[9] Вж. Фарара, “Езиковите семейства”.
[10] Джордж Банкрофт (1800-1891) – американски историк и държавник, написал “История на Съединените щати” в 12 тома. – Б. ред.
[11] Попол Вух – древните истории на Киче, изд. 1987 г.
[12] Вж. Банкрофт, “Местните раси”.
[13] Проф. Магнус-Густаф Рециус (1842-1919) – шведски медик и физиолог, един от основателите на съвременната неврология, професор по хистология и анатомия. – Б. ред.
[14] Човек със сравнително тясна и дълга глава. – Б. ред.
[15] Вж. “Древната Северна Америка” от Шорт; “Праадамитите” от Уинчъл; “Северно-американските индианци” от Кетлин; “Атлантите” от Донели, който е събрал много документи по този и по други въпроси. – Б. авт.
[16] Тертулиан, Квинт Септимий Флоренс – латински църковен писател, роден прибл. 160г. сл. Хр., умрял ок. 220г. сл. Хр. – Б. ред.
[17] Вж. Хумболд, “Изследвания на Мексико”; Прескот, “Мексико”.
[18] Знакът тао ( Т ) е известна египетска форма на кръста.
[19] Вж. Сахагун, “История на нова Испания”, т. 6.
[20] Местност в южно Мексико, където са намерени останки от древен град. – Б. ред.
[21] Елиан Софистът – гръцки писател от III в. – Б. ред.
[22] Име, с което древните гърци наричали онази част от Африка, която им е била неизвестна. – Б. ред.
[23] Вж. Уинчъл, “Праадамитите”.
[24] Вж. Банкрофт, “Местните раси”, т. 5, стр. 231, 321.
[25] Пак там, стр. 553.
[26] Вж. Балдуин, “Древната Америка”.
[27] Вж. Шорт, “Древната Северна Америка”, стр. 268-271.
[28] Древна страна в Азия, населявана между Х и VII в. пр. Хр. от ирански племена, със столица Екбатана. 556г. пр. Хр. бива присъединена към Персия от цар Кир. При завладяването й от арабите по-късно тя получава имена по области: Азербайджан, Кюрдистан и пр. – Б. ред.
[29] Картите липсват в антикварния екземпляр, от който е набиран текстът на книгата за настоящата публикация. Ако някой разполага в свой екземпляр с тях – моля свържете се с нас на e-mail: media@fvision.eu – Б. ред.
[30] Пертурбация – от лат. perturbatio = внезапно смущение, разтройство в хода на нещо; в случая: издигания и понижения. – Б.ред.
