Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ИЗКУСТВО Промяната ще започне от отделния човек

Промяната ще започне от отделния човек

Промяната ще започне от отделния човек
0

Интервю с Михаела Петрова на Ралица Благовестова
за “Цветове от аурата на България”
Фотографии:
Александра Вали

Спомням си, че забелязах Михаела чрез неин коментар под нечий пост, излязъл на стената ми във Фейсбук. Просто ми хареса какво е коментирала, макар да нямам вече спомен какво точно е било. Понякога си забелязвам така интересни хора и ако имам късмет, попадат трайно в приятелската ми фейсбук листа :-) Още повече се радвам, когато се окажат хора с утвърдени имена и заявени обществени позиции в сферата си на изява, защото излизането “на светло” по начало ми се вижда трудно и отговорно занимание (образно казано) – особено с едно “по-друго” мислене, което е време вече да се утвърждава. “Те имат нужда от излаз към медиите, защото там яко губят мача” –беше ми казал преди години един познат и тази фраза се запечата силно в паметта ми. Кои са тези “те” не е особено ясно, но като дълбок изследовател на Екзюпери, човекът имаше предвид нещо в сферата на “невидимото за очите“ – онова “същественото”… В следващите редове даваме думата на още един Цвят от аурата на България с надеждата да запалваме все повече искри в нея, па макар и невидимо за очите :-)

IMG_6935

Да ни споделите накратко нещо от духа на ентусиаста във Вас – какво Ви вълнува в живота, кои са изворите Ви на вдъхновение и усещане, че всичко има смисъл и си струва?
Самият живот, ако го усещаш в себе си, е извор на вдъхновение. Той те кара да действаш, да вярваш, да се вдъхновяваш, да забелязваш дребни хубави неща и да им се наслаждаваш… Изживяваш ли хубава емоция, тогава за теб има смисъл. За мен е много важно човек да има нещо, което го вдъхновява и му е интересно, когато е сам. Това могат да са много различи неща – писане, рисуване, композиране… програмиране също (не бива да изключваме съвременните форми на създаване). Когато човек има нещо, в което се потапя и дори забравя за съществуването на останалия свят, това е едната част от пъзела. Но усещането за смисъл идва от споделянето и усещането за сътворчество с другите хора. Ако няма споделяне и разбиране на творческия импулс, тогава идва т.нар. сблъсък с реалността. Това пречупва много хора в много ранна възраст. Вярвам, че всеки има потенциал за вдъхновение, но не у всеки вътрешният живот е толкова силен, че да каже “аз не се интересувам те какво ми казват” и да продължи. Трябва да си много зрял, за да можеш да го направиш.

Споменавате, че като малка не сте имала определена идея за професионална реализация, но какво все пак Ви е привличало да учите, четете, изследвате? И за какво мечтаехте?
Напротив, имах – щях да ставам балерина, лекарка, учителка, художничка… Подариха ми и акордеон, но аз видях, че не излиза същата музика като тази на госпожата в детската градина и го захвърлих. Точка по въпроса. Така приключих с музиката :-) Разбира се, порастването дава затварянето в някаква посока. Целият този артистизъм бива потиснат, за да се търси онова, което се смята важно за бъдещето – например да учиш усилено български и математика, за да влезеш в Езикова гимназия. Но аз бягах от уроците по математика и ходех на рисуване, докато ме хванаха и това се прекрати. Помня, че най-много обичах акварела, но учех и графика, масло… И до ден днешен акварелни платна могат да ме омагьосат.
Никога не съм имала това разбиране, че доброто образование по критериите на социума ще ми осигури някакво бъдеще. И това, че не съм се развила в нито една от споменатите артистични области също не го смятам за загуба, защото тези интереси по някакъв начин трасираха пътя ми нататък. Като журналист аз реално се занимавах с изкуство и дори в момента съм в администрацията, свързана с култура. Тоест това натрупване, което съм имала, неминуемо е рефлектирало върху това, което съм сега без да съм го търсила съзнателно. Също така професията на журналиста, която най-много си обичам, е нещо, в което си и учител, и лекар в някакъв смисъл, защото образоваш и даваш начин на мислене, на отношение.

Как се реализира журналистическия Ви път и работата в национални медии?
Много лесно. След като трябваше да спра да рисувам и да танцувам, за да уча математика, отдолу имаше една втора тетрадка, в която пишех – така беше най-лесно да се скрия. Разказвах си разни истории като започнах с опит за роман. Вдъхновявах се от книги, от филми… След “Коса”, “Ах, този джаз”… спомням си, че с мои приятелки – съученички, се събирахме в апартамента на една от нас и си разигравахме сцени от филмите. Така се стигна до писане и на сценарии за училищни пиеси, които никога не са поставяни извън хола на приятелката ми, но процеса беше важен. Също така, когато попълвах лексикони, не обичах готовите стихчета “Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен” – измислях някакви мои неща, които да отиват на човека или “просвещавах” с цитати от книгите с афоризми като например на Лорошфуко, Оскард Уайлд… Така, че моят подпис в лексиконите беше доста елитарен, заради което пък на мен ми пишеха, че съм красива, но много надута :-)
По мое време имаше ученически и студентски асоциации и аз се записах в тази по журналистика. Джими Найденов ни помагаше да пишем в по-сериозни издания, осигуряваха ни с Вера Найденова интервюта с известни хора – артисти, изпълнители, звезди на деня… Дадоха ни и подкрепата, и увереността. Беше мотивиращо. Това внесе малко суета и навирване на носа, че сме най-добрите, но тийнейджърството е време, когато се формира его и е много добре, ако се формира през култура. То има своята функция, когато трябва да защитиш идеите си после.

Първо “утвърди себе си”, а след това работи “без себе си” в служба?
Да. Егото поставя структура, през която да се вкарва така нареченото духовно. Много е важно да сме духовни и без его, обаче не е точно така в крайна сметка. Щом го притежаваме, то има своята функция в този свят. Стига да е на правилното място в системата и да не кара влака, то е добър навигатор за намирането на “мястото” ти в социума. В крайна сметка, всяко професионално CV е визитната картичка на егото. В ситуации, в които трябва да отидеш на интервю и да си намериш работа, е съвсем уместно да ползваш неговите дивиденти. А когато вече работиш, “излизай от себе си”, за да навлезе духа. В нашата реалност най-важното е да правим баланс в цялата си човешка “система”.

А как се стигна до поста Ви директор на Национален център за книгата?
Интересът ми към книгите от малка винаги е бил голям. Имах и участие в създаването на издателство “Парадокс”. Имах собствена книжарница. Когато бях журналист, наред с всичко останало книгите винаги са били част от работата ми. Истината е, че винаги ще възприемам себе си като журналист и пишещ човек. До административната ми длъжност се стигна чрез поканата на Мирослав Боршош – първо като ръководител на Продуцентски център на НДК и честно казано тогава се учудих много, защото не виждах себе си като администратор. Боршош обаче каза, че държи на мен заради моята култура, преценка и богат опит. Доверих се тогава на неговата програма, защото виждам в него един модерен човек, който се опитва да внесе нови форми в управлението на един културен институт, какъвто е НДК.  Той е иноватор.
Така след 3-4 месеца работа в Продуцентски център открих, че колкото и да не ми се вярваше, имам талант на организатор и мениджър на екип. Не знам откъде го извадих този талант – за мен беше най-голямата изненада, че го мога и че ми е приятно. Да, има много досадни неща, но вършейки администрирането, ползвам журналистическите си познания, умението да структурираш. Както съм правила съдържанието на списание или планирането на предаване, така правех културната програма на Продуцентски център. Този опит ме научи, че творческите личности са по-многоизмерни и освен водещата дарба, която им е най на сърце, имат и други умения, които не бива да закърняват. Понякога съдбата и обстоятелствата водят човека натам, че да ги развие. Когато впоследствие постът за ръководител на Национален център за книгата се освободи, Мирослав Боршош ми предложи да го заема не защото съм човек от строго литературния свят, какъвто реално не съм, а защото това е административна работа и тя има нужда от организация, комуникация и добър медиаторски подход.
Националният център за книгата има много хубави програми – за подкрепа на българска литература и за превод на български автори в чужбина. Смело мога да кажа, че в областта на превода направихме нещо, което никога не е правено. Имало е програми и преводи на българска литература, но за по-класически неща като “Под Игото”. Млад автор не е можел и да мечтае, че ще бъде забелязан от чуждо издателство, най-вече заради ограничителната бариера на българския език. Ние изпращаме бюлетин с актуалните издания на преводачите по света. Които също не са много. Те избират. Обикновено някой преводач се влюбва в някоя книга и така стават нещата – с лична любов. Не с препоръка, не с предписание. И буквално водят битки с издателства, за да бъде поет риска да бъде издаден автор, който с нищо не е познат на аудиторията в друга държава. Национален център на книгата помага за заплащането труда на преводача. Така се намалява търговския риск на издателя, а съвременната българска литература си проправя пъртина извън страната. Истинските апостоли в това начинание са преводачите. Ние помагаме техния ентусиазъм да получи материализация.

Нещо за проблемите на културните институции у нас, с които се сблъсквате, да споделите?
Всъщност аз не ги познавам в дълбочина по простата причина, че НДК е търговско дружество и няма право да се възползва от възможностите на различните държавни финансирания, отпускани за културните институции. Но все пак това, което ми прави впечатление при някои програми е, че се подпомагат предимно традиционно утвърдени неща – с патриотична тематика или свързани с големи имена. Много рядко се обръща внимание на хубави проекти от млади хора. В тази връзка има и друг проблем. Много е хубаво, че има вече програми за финансиране, но кандидатстването от проект на проект всяка година отнема много от творческия процес. Така се сблъскваме редовно с проекти, които са полуфабрикат – може да има в тях много хубави идеи, но са полуфабрикат. Разбира се, има и бисери. Винаги има.

Ако се пренесем към политиката – дали наистина никога не можем да сме доволни от хората, които избираме да са начело в обществените дела или често и добри кандидатури се провалят заради ненужни междупартийни борби и противоборства?
Служенето на обществото винаги е било и ще си остане апостолска работа. Като тази на нашите преводачи. Освен това е на първо място визионерство и професионално обмислена стратегия как да бъде изградена структура, за да проработи добрата социална идея. Политиката също е творчество. Дори и някога, царете са били на първо място стратези. Въобще не е случайно, че Сун Дзъ е посветил цял труд на изкуството на войната – то е от изключителна важност за държавата: “То е въпрос на живот и смърт, път към сигурност или към разруха.” Това че не се водят войни като едно време, въобще не означава, че тези правила не са актуални. За някои от най-успешните бизнесмени, които познавам, тази книга е Библия. Благодарение на нея създават структурата и стратегията на бизнес-екипа си и това работи.
Нормално е да недоволства народ, който не чувства сигурност. Знаете ли, синът ми е програмист на игри, учи тази специалност в Холандия. Най-първата им теоретична лекция беше свързана с Пирамидата на Маслоу за йерархията на потребностите. Защото на тези млади хора им предстои да създават светове. За да се развива един човек, една система, държава… първите две условия, т.е.  стабилната база, това е да бъдат задоволени физиологичните потребности и сигурността. “Развитието на личността” е на върха на пирамидата. Истинският смисъл на политиката е изключително отговорен, защото създава свят. Микросветът, в който живеят гражданите на една държава.
Съжалявам да го кажа, но в момента в България тя е Биг Брадър. Шоу за народа, подхранвано щедро от медиите. Драгият зрител седи, наблюдава, коментира, псува или одобрява и накрая гласува кой да си тръгне и кой да остане. Нека си го кажем и буквално – кой да вземе голямата пачка. В днешната българска политика има борби не на идеи, а на хора… този срещу онзи кръг, разцепления, обвинения, махленска история. Народът по презумпция е поставен в условия на зрител, чието участие се свежда до коментаторска рубрика в социалните мрежи. Някаква система има – тя скрибуца, но върви някак по калдъръма на изграденото преди нея. Всеки визионер от ново поколение съвсем естествено ще бъде смачкан от самия егрегор на системата. То дори не е въпрос на морал. Ако трябва да пътуваш в малка кола 5 часа, щеш-нещеш, ще се изкривиш, ще ти се схване крак, врат… каквато щеш визия да имаш. За да се почувстваш добре, трябва да излезеш от нея, да се разтъпчеш и в някои случаи дори да продължиш сам пеша. Постепенно ще срещнеш и други “пилигрими”, защото еволюцията си има свои пътеки, по които се върви изправен.
Вече има достатъчно млади хора, които са изградили себе си с отдавна изключен “телевизор”. Те създават едни по-малки общества на съмишленици – хора, които се познават, професионалисти са в това, с което се занимават, вършат го със страст и могат да седнат на една маса, да се вдъхновят от една идея и в крайна сметка да направят нещо заедно. Вървим към времена, в които няма да има лидери в стария смисъл – всичко да се възлага на една личност. Все повече хора трябва да осъзнаят, че всеки лично за себе си трябва да поеме отговорност да създаде нещо, трябва ни вътрешно превключване – да преобърнем модела. И всеки да намери своето подходящо място в общия организъм. Промяната ще започне от отделния човек, ще мине през малката общност и ще се разраства вече до голямото – държавата и т.н. Това е моето визионерство и онова, което зависи от мен, го правя всеки ден.

Съвременници сме на политически ситуации, в които все повече хора от артистичните сфери влизат в държавно-управленския сектор. Дали това не е знак, че е време да обърнем внимание на пропастта, която битува в съзнанието ни между администриране и творчество? Ако искаме да видим по-добър свят, разбира се…
Вероятно това ще е възможно, когато политиката бъде осъзната и практикувана като творчество
, както споменах. Когато политикът започне да възприема света, който създава, както художникът – картината, която е нарисувал, и режисьорът – филма, който е снимал. Тогава тези две системи, които сега битуват в разделение, биха могли да осъществят обмен. В крайна сметка ролята на държавника и на артиста е една и съща – те служат на обществото. Съществуват, за да му дадат структура, ценности и дух. Разделени не могат да го направят – нито едните, нито другите. Може би затова хора от артистичните сфери се усещат привлечени, макар да си дават сметка, че съществува риска да си изкривят “врата”. Дано успеят да направят пробив.

Колко хубаво…! А какво ще кажете за синхронностите в живота? Вероятно всеки човек е преживявал такива – сещате ли се и Вие за интересни съвпадения от този тип в жизнения си път?
Синхронностите са постоянно явление и за мен те показват накъде е насочен фокусът ни на внимание. Дори и да не го осъзнаваме през цялото време, ние ще имаме синхронности с конкретния си фокус на внимание. Можем изведнъж, внезапно да получаваме информация – можем да срещаме хора, които да ни я дадат или по друг начин. Когато внесем енергия в структурата на Вселената, тя се задвижва. Тя е енергийно поле и задвижва компонентите си. Сбъдва се онова, което излъчваме като мисли и емоции, а не като веднъж месечно си напишем желанията на листче. Страховете и тревогите ни са също вид желания – състоянието, в което пребиваваме най-общо казано. Синхроничността се проявява, както ако пътуваме към Пловдив, ще виждаме все по-често табелата, че пътуваме към Пловдив. Няма мистерия. Има фокус на внимание и енергия, която задвижва “морфогенното поле”. От ден на ден ще свикнем, че това е нормално.

______________________

Два конкретни примера от фейсбук профила на Михаела:
2016: Снощи слушах индианска музика от техния шамански тип. Нямах представа защо. Учудих се колко ми харесва, а досега не бях слушала въобще. Особено ми хареса една за прехода от този в другия свят. Това още повече ме учуди. Но не ме напрегна, напротив, чувствах голямо умиротворение, дори щастие. Току-що научих, че кръстницата ми си е тръгнала от нашия свят тази нощ. Тя много обичаше индианска шаманска музика!
Шефе, благодаря ти за всичко. Обичам те! Радвам се, че съм “чула” как искаш да бъдеш изпратена.

М.К. (коментар под поста): От известно време насам вече става невъзможно човек да не бъде мигновено информиран за това, което е свързано с него… Лек път на кръстницата ти!

2017: О, само на краен срок работя. Друг начин просто няма. Когато си предавах книгите, помолих издателя ми да ми даде краен срок. Той каза: Aбе, когато си готова. Аз: Ако не ми дадеш краен срок, никога няма да бъда готова. Какво да прави, даде ми краен срок човекът. И интересното е, че в тази секунда Вселената се преподреди така, че останах за два месеца без работа – точно за периода на крайния срок, в който всичко си приключих. Впрочем, появиха се супер изненадващо и от абсолютно неочакван източник точно толкова пари, колкото да изкарам тези два месеца плюс квартира, в която да работя на спокойствие.

______________________

Сякаш всички ставаме все по-чувствителни – вървим към нова сетивност може би с едно интуитивно телепатично общуване?
Колкото повече повишаваме и активираме своите спящи слоеве, толкова повече повишаваме вибрациите си. Тогава интуитивно възприемаме по-голямата картина. Например от две-три думи на наш приятел, можем да разберем цялата история зад тях. Включваме се към полето, където е цялото знание. Излишно е да се плашим, че в бъдеще няма да можем да крием какво мислим – самите мисли не ги “чуваме” или “виждаме”, не виждаме детайли като при zoom във Photoshop, но усещаме преживяването на този човек, ставаме емпати при контакта с него. Чувстваме онова, което той усеща, и тогава можем да отворим сърцето си и да пуснем поток от светлина през себе си. Тя балансира общото ни поле и когато се разделим, човекът намира някакво решение на своя проблем. Ние също сме обогатени от този контакт и може да бъдем вдъхновени за свои неща. Това телепатично общуване няма защо да е предмет на тревога – то е същност на хората с по-развито съзнание, към която еволюционно вървим. Това разбиране за “телепатията” е процес на обмен, на сътрудничество и съ-творчество.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)