Home РЕАЛНИ ИСТОРИИ РАЗНИ ИСТОРИИ Един (не съвсем) земен ден

Един (не съвсем) земен ден

Един (не съвсем) земен ден
0

Не си бях взел хавлия, предпочитах да седя директно върху пясъка. Дълго време съзерцавах синевата и малките вълнички, които се разбиваха в краката ми. Мълчахме. “Човече, казвам ти, онзи ден видях русалка!” – поде Живко. Усмихнах се. Усетих, че говори в преносен смисъл, но… тъй като, след проучване на темата вече съм убеден, че русалките действително съществуват, макар и да не приличат на онези от приказките на Андерсен, у мен трепна една въпросителна, дали все пак моят другар не претендира за първия документиран свидетел от района на Черно море. Ала не, ставаше дума за някаква млада, руса жена, вероятно рускиня или полякиня, която преди около седмица се излежавала сама на скалите срещу нас. Жико минал безмълвно покрай нея. Да би бил във ведро настроение, веднага би ѝ подхвърлил някоя закачка, но тогава все още се бореше с депресията. “Русалката” стояла още известно време с взор, отправен към морето, след което изчезнала – както била там, на следващата секунда я нямало. Този случай обаче бе един от миговете, които му дадоха сили да се пребори. Тази невинна и на пръв поглед незначителна сцена той прие като знак от Вселената, като напомняне, че не е сам и че няма от какво да се бои, защото цялата любов на света е пред него, около него и в него. Винаги.

Наистина хубаво местенце. Ще го посещавам всеки път, когато се отбия до Царево и когато имам повече време. Седяхме цял следобед, докато слънцето започна да клони зад хоризонта. Какво друго можеш да правиш там, освен да се излегнеш спокойно и да мислиш за хармонията на Вселената и своето място в нея? Дори се прокрадва една странна и магична мисъл: “Какво ли щеше да е, ако живеех тук и този плаж бе за мен целият свят? Ако просто не знаех, че въобще съществува нещо извън него?…” Говорихме за много неща, но най-важното бе, че Живко бе преодолял дъното и се бе излекувал от душевните травми. Англия му подейства особено зле… За щастие обаче червената лампичка заработи навреме, той събра последните си пари и успя да си купи билет за дома. Трудно разговаряше дори с най-близките си. Но чудото се случи и когато реших да му отида на гости в последните дни от месец май, заварих нов човек. Беше напълно преобразен. Нещо повече, като че ли у него се заформяше различно светоусещане. На първо място беше преоценил семейството и всички онези изпуснати мигове с него. Лека-полека бе започнал да се показва навън и да оценя красотата. Сам се учудваше как не е забелязвал всичко това преди, как не е виждал цялата хармония и смисъл. И как обществото е успяло да му втълпи вцепеняващ страх от… нещо, просто от нещо, което и той не можеше да определи, но което помрачаваше всичко позитивно. “Новият човек” тичаше на плажа, любуваше се на морската шир, общуваше денем със Слънцето, а вечер сядаше на една пейка, точно до онази църква на скалите, и разговаряше със звездния небосвод. Чувстваше се зареден с енергия, нова енергия, която не беше го изпълвала дотогава.

Изглежда някой бе използвал закътаната зона тук за лагерно огнище. Наоколо имаше пръснати съчки, плюс купчинка овъглени камъни, струпани в кръг. Е, в такъв случай защо пък и ние да не си накладем огън? Скоро пламъците започнаха да пращят и да разнасят топлина. Насядахме като стари морски вълци около им… или може би като шамани, изпълняващи свещен ритуал. Разговорът ни продължи на духовна тематика. Живко нарече вечеринката “разговор с моя духовен гуру”. Почувствах се поласкан от това звание. Но с ясната мисъл, че всеки може да играе ролята на гуру спрямо някой друг и всеки има определени гурута в определени моменти от живота си – всичко зависи от стъпалото, на което човек се намира, и от сходството между учител и ученик; какво ученикът иска да научи и какво учителят може да му даде. Нещо прелетя над главата ми. Погледнах нагоре, но не видях какво е. След малко пак. Птица ли е? Не приличаше на такава – изписваше много криволинейна, насечена траектория и се въртеше в кръг. Всъщност, не беше кръг, а някаква сложна геометрична форма. Все едно се движеше по невидима писта. Ту снижаваше почти до земята, ту се издигаше на два-три метра над нея. Трябваха ми няколко секунди докато съзра контурите на странното същество. Заострени крилца – вече нямаше и капка съмнение. Това бе прилеп. Но не трябва ли да бяга надалеч от огъня, като всяко диво животно? Очевидно пламъците и издигащият се пушек му доставяха комфорт. Промушваше се смело между нас и тях. На няколко пъти дори мина почти до главата ми. Не знам дали ни възприемаше като солидни обекти от околната среда – ние почти не се движехме, дори се стараехме да останем в това положение, за да не нарушим ехолокационния пейзаж. Щом кръжи именно тук обаче, а не другаде, то значи свърталището му е някъде наблизо. Вероятно в скалите имаше малки пещери, което пък от своя страна ще рече, че районът му е идеално познат – знае всяко препятствие и всяка възможна преграда по пътя. В такъв случай, не ни ли чувстваше като заплаха? Сякаш не. Както и да го погледнех обаче, присъствието на тази летяща гадинка ми се виждаше необичайно. Имаше нещо почти магично в това да седим край огъня, потънали в разговор с езотеричен фон, и около нас да кръжи по закодирана траектория същество, явяващо се символ на нощта, като че ли ние сме го призовали подсъзнателно. Като че ли не просто ловеше насекоми из въздуха, а се намесваше в разговора ни, отразяваше мислите ни, резонираше с всяка наша дума и отправяше скрити послания. И това не бе всичко. Забелязах ново раздвижване, а прелитанията осезаемо зачестиха. Прилепите станаха два. Двама човека, два прилепа. И четиримата в пълна хармония и синхрон, преплетени в някаква ритуална връзка. Огънят постепенно угасна. На тръгване си обещахме отново да дойдем тук. За мен вече нямаше стар градски плаж, имаше “Плажът на прилепите”…

Качихме се на могилата, където се разполага църквата. Живко ходеше там всяка вечер, откакто се бе завърнал в Царево. Морето бе спокойно като езеро. Небосвода бе обсипан със звезди. Оттам се виждаха светлините и на старата, и на новата част от града. Самата църква е изящен образец от самото му основаване – ясно личат византийските мотиви. “Всяка вечер си приказвам с едно НЛО тука.” – съвсем сериозно отбеляза той. Посочи ми една светеща точка, но не беше сигурен дали е то. Точката сякаш се помръдна малко. После като че ли избледня и изчезна. Разказа ми, че някои вечери се движи и описва странни елипси по небето. “Хм, интересно!” Ако човек е достатъчно наблюдателен, сравнително често може да открие загадъчни обекти из нощното небе. Не са звезди, нито самолети или пък спътници. Движат се бързо, не следват предвидима траектория, понякога дори заковават на едно място за известно време, след което поемат в срещуположна посока. Непознати атмосферни аномалии? Едва ли. С този своенравен характер трудно биха се доближили до строго повтаряемите процеси от рода на светкавиците, буреносните облаци или дори Северното сияние. Тук отправилият поглед нагоре чувства липса на модел, почти интелигентно поведение, фокусирано върху някаква неведома дейност. В такъв случай обаче, защо се разкрива по толкова явен начин – защо просто не “изгаси фаровете”? Може би именно това е целта; който и да стои зад появата на т.нар. НЛО, той иска постепенно човечеството да свикне с неговото присъствие.

А аз, човече, още от малък имам връзка с тези сили, но просто за известно време го бях забравил – спомних си, че ми беше разказвал една интересна история, но го оставих да продължи. “Та значи, като бях много малък, на 4-5 годинки някъде, живеехме при баба ми още (тоест, в новия квартал)… и си бях легнал да спя. Обаче цяла вечер се въртя насам-натам, супер неспокойно ми е. Баба ми дойде да ме успокоява и тогава се събудих, станах и ѝ казах: Две луни! Две луни отвънка искат да ме вземат!… Баба ми погледна през прозореца и тогава ги видяла; точно, както ги описах, две светещи луни, увиснали над залива. Като полумесеци. И после изведнъж полетели нагоре към небето и изчезнали.“Хм, интересно. Дали пък това НЛО, с което си говориш, не са същите тези луни?”“Възможно е, да. Не знам.” Чудни неща стават в малкия крайморски град. Впрочем, те се случват навсякъде, въпросът е дали хората имат желанието да ги видят. Колко често затрупаният от грижи модерен човек гледа към небосвода? Сякаш не е никак често. Доказателствата за чуждоземно присъствие може би прелитат постоянно над главите ни, просто трябва да обърнем поглед нагоре. Понякога те са толкова явни, че не може да става и дума за съмнение. Онази леко хладна вечер през късната пролет на 2015 година сякаш бе изпълнена с мистика и искаше да извлече от нас всеки скрит спомен. “Знаеш ли, и аз имам нещичко от първа ръка. Бях в Сливен тогава, и аз при моята баба. Дори помня датата – 16-ти юли 2006 година. Записах си всичко, за да не забравя нито един детайл. Даже имах намерението да публикувам текста в някоя специализирана страница в интернет, но и досега не съм се заел да го направя. Та както и да е. Това стана някъде към 11:30-12 часа през нощта. Много съжалявам, че в момента нямах камера. Правех си фитнес на двора с два дъмбела. Обикновено не спирам преди да съм свършил с определената серия, но тогава спрях на 34-то или 35-то повторение и погледнах нагоре. Просто така, нещо ме накара да оставя заниманието си и да обърна поглед към небето… Видях три светещи обекта. И трите излъчваха силна жълта светлина, но много по-ярка от тази на звезда или самолет. Имаха формата на диск или може би на кълбо, в зависимост от ъгъла на наблюдение. Струва ми се, че в диаметър бяха големи, макар, че поради височината не можех да преценя съвсем точно. Най-особеното обаче е, че не се движеха в идеално права линия, като самолети; и трите се “клатушкаха”, движейки се напред. Единственото, с което мога да ги сравня, са летящи светулки. Виждал си светулки, нали? Бяха точно като някакви буболечки – не се движеха по съвършено правилна траектория, а “мърдаха” докато летяха. Образуваха триъгълна формация. Внезапно стана някакво разместване. Беше бързо, но мисля, че централният обект и обектът вляво на него размениха местата си, после десният мина между тях, заставайки начело, и така отново се подредиха в триъгълник. Скоростта им надвишаваше тази на всички самолети, които съм виждал. Дори на военните изтребители. Именно затова появата им трая едва няколко секунди. Онази вечер небето бе покрито с големи, гъсти облаци, но имаше и няколко обширни петна с ясен небосвод. Обектите прелетяха през най-голямото, след което се изгубиха зад съседния облак. Доколкото успях да преценя, движеха се по оста североизток-югозапад. Не издаваха и никакъв шум. Но кой знае, това може би се дължеше на голямата височина.” Помълчахме, след което добавих: “Чел съм за такива случаи, описани от други очевидци, на практика във всяка точка от земното кълбо. Това спада към т.нар. “верижно НЛО”. Описвани са и по-мащабни формации, например от девет или дванадесет обекта. Като цяло спазват тази вездесъща триъгълна форма.

Наблюденията зачестяват, особено през последните няколко години. Някои духовни учители и ню-ейдж водачи твърдят, че в момента на Земята пребивават близо шестдесет (!) различни извънземни раси, които внимателно наблюдават всяка наша стъпка и подпомагат навлизането ни в Новата епоха. Те постоянно са около нас, но степента им на развитие им позволява да останат скрити, дори и когато са под носа ни. Представете си го; дори в този миг, когато четете моята история, някой член на издигната междугалактическа цивилизация седи зад командното табло и ви наблюдава. Той е съвсем наблизо. В левитиращия летателен апарат, “закотвен” на няколко десетки метра над улицата до дома ви. Напълно невидим е, както за човешките сетива, така и за всякакъв род технически пособия, с които разполагаме. В същото време обаче, неговата апаратура предлага възможности, които ние само можем да сънуваме. Може би дори самото понятие “апаратура” е леко демоде, защото не става въпрос за механизъм, увеличаващ обхвата на слуха или зрението, а за същински органичен придатък, който разгръща скритите способности у живите същества. Чрез него не просто се наблюдава отдалечен обект, а се добива контрол над самата тъкан на времето и пространството, позволявайки на пилота във въздушния кораб да присъства в безплътна форма на една ръка от вас. Представете си как той дори се надвесва над рамото ви и чете моите думи! Дали това е прекалено? Не мисля. В света настъпва голяма промяна. Не просто нова икономическа или политическа система. Основните принципи на битието се променят. Сивото, материално ежедневие остава на заден план, хората всячески копнеят да се освободят от него. Онова, което като малки сме чели в приказките, се реализира. Ние никога не преставаме да вярваме в тях, нали така? “Здравият разум” ни притиска, кара ни да ги заклеймим като романтична измислица, но у нас винаги остава една частица, която не е съгласна. Дълбоко в себе си знаем, че приказките са ехото от нашата изначална родина. Те съдържат апокрифното, истинско знание на човечеството, идващо директно от Източника. В тях, макар и по завоалиран, алегоричен начин са описани движещите принципи на Вселената. Ние някак разбираме, че не са плод на развинтеното въображение на предците, а свещен кодекс, който принадлежи на всички епохи и който периодично очаква да бъде откриван от онова, което днес наричаме наука. Изглежда времето е дошло отново. “Васил ми разказа нещо интересно наскоро.” Васил, това е другият ми най-близък приятел от гимназията. “Та, значи пътували са с колата от Бургас към Камено. Някъде покрай Айтос става това. Вниманието на всички в колата е привлечено от някакъв светещ обект във въздуха, не много далече от земната повърхност. Отново точки под формата на триъгълник, но изглежда обектът е бил съвсем друг. Става въпрос за единичен, фиксиран летателен апарат, чиито върхове са били маркирани от светлини. Бил е толкова близо, че не е останало място за съмнение – виждал се е лъскавият метален корпус, отразяващ светлините.”“Да, чувал съм май за такива случаи. И после?”“После се изгубил в далечината. Движел се е бързичко.”“Абе, преди години май даваха един документален филм точно за тези летящи триъгълници.”“Да, твърдеше се, че американските военни разполагат с такъв и се опитват да разработят свой прототип. Ето, че днес и ние го виждаме. Но дали това е оригиналът или копието?” Отново помълчахме. Огледах небосвода, но нищо необичайно не се мяркаше за момента. Изпратих мислено поздрави на нашия пилот. “Искаш ли да навестим Странджанския гугъл? Днеска хем ѝ обещах да намина.”… “Не е ли малко късно вече?”… “Не, тя късно си ляга.”“Хах, добре. Да вървим.”

Баба Калинка наскоро навърши 74 години. Въпреки това обаче, тя притежава жизненост, с която малцина нейни връстници могат да се похвалят. Не е старица със закостенели, консервативни възгледи, гледаща с недоверие всичко, което надхвърля собственото ѝ възпитание. Точно обратното, дори е много отворена към света и се стреми да се приспособява към всичко модерно. Има профил във фейсбук например. В същото време свято пази културното наследство на родния си край. Тя е като енциклопедия, от която можеш да черпиш знания за историята и бита на Странджа и региона. Оттам идва и шеговитото прозвище, което й поставихме. Всеизвестната търсачка определено не може да се конкурира с нея по този параграф. Независимо дали я питаш за село Кости, мановия мед, народните носии или рибите в река Ропотамо, тя винаги има под ръка интересен разказ. Културата й обаче далеч не се изчерпва с родната планина – често можеш да я видиш с книга в ръка, било то на леглото или на плажа, обхождайки мислено широкия свят. Теми като йога, медитация, алтернативна медицина, предходни земни и извънземни цивилизации съвсем не са табу за нея. Отдавна исках да се информирам по един въпрос и като че ли нямаше по-подходящ момент от онази вечер. Същата сутрин, преди плажа, направихме малка разходка из планината и стигнахме до един връх, където е разположена военна база. Гледката наистина си заслужаваше. Откриваше се като на тепсия цяла Странджа. Отляво на нас оставаше блестящата морска повърхност, а отдясно – друго море, само че от хълмове и дървета, измежду които крадешком се подаваха малки селца. Погледът стигаше чак до Турция, където планината продължава. Там се издига голямо възвишение, може би към 800-900 метра надморска височина. Дали не е същото място, за което се шуми напоследък? Да. Като възрастен жител на околността, баба Калинка помнеше нещо, което трудно може да се открие из обществените хроники.

Средата на двадесети век. Света е потопен в тъмнина. Разнася се ужасът на войната. Армията на Хитлер марширува победоносно из Европа. В подножието на онзи хълм, от незапомнени времена се крие нещо, кънтейки като ехо в местните предания. При това толкова силно, че привлича вниманието на завоевателя. А той е известен със своя афинитет към окултното – факт, който историята обикновено пропуска. Да, Хитлер се е стремял именно към овладяването на тайните науки и изкуства, завещани от предходните земни цивилизации. И не би пренебрегнал находка, която счете за ценна. С типичната за тях дисциплина, подпомагани допълнително от горската тишина в този слабонаселен район, немците методично разравят някаква пещера и изнасят невиждани предмети от нея. Казват, че имало голям саркофаг. Казват още, че това бил гробът на египетската богиня Бастет. Бастет, една от по-слабо познатите фигури в египетския пантеон, е покровителка на животворните сили в природата – всички човешки радости като празниците, плодородието, музиката, танците са нейно владение, а бременните жени се намират под нейна закрила. Често бива изобразявана с котешка или лъвска глава, понякога държейки кошница в ръце… Днес мястото е прилежно заринато и отново са останали само преданията. Никой не знае каква е съдбата на находките и какво всъщност е намерено там. Дали отлежават в някое секретно нацистко хранилище и все още чакат своя откривател или пък са попаднали в ръцете на победителите от Втората световна война? Кой би могъл да каже. А може би в крайна сметка са се върнали при оригиналния им собственик.

Жълто-оранжевите светлини на лампите осветяваха алеята пред нас. Тя като че ли водеше далеч извън градчето, през древните потайности на планината, в далечни земи и още по-далечни пространства отвъд малката ни уютна синя сфера. Далеч в дебрите на народната памет се показва призрачен силует. Всеки сякаш го познава – посветеният обаче знае, че истината се губи в пластовете от интерпретации. Фундаменталният архетип от колективното ни съзнание е мост между двата свята, границата между света на хората и този на свръхестествените явления, между ограниченията на материята и всеобхватността на първородната космична енергия. Той може да се яви под различни форми – като чудовище с разрушителна мощ или като въплъщение на хуманизма. В крайна сметка зависи какво реши да привлече колективното съзнание. Хладната, войнствена пресметливост или вълшебната емоция и любов към Творението. Тези сили винаги са били тук, сред нас, макар и без да усетим присъствието им. Често те просто наблюдават играта на живота, изучават, без да взимат участие. Но понякога правят решителната стъпка и се сливат с нея. Намираме следите им в устните предания и писаното слово; странни символи по феноменални съоръжения; завладяващи фигури сред изящни стенописи; разкази за отминала слава, царе и царици; империи от Изтока и Запада; исторически хроники, признати и отричани; древна и модерна митология… Понякога стъпката е твърде решителна и граничи с агресивна дързост.

Терминът “извънземни” е твърде общ. С него на практика може да се отбележи изключително широка гама от явления, но ние сме обучени да мислим в унисон със съвременната култура и затова в ума ни веднага изплува технократична цивилизация, която просто обитава друга планета. Но ето, че нови концепции стремително си проправят път и обогатяват нашия ментален експеримент. Все по-често попадаме на понятия като “плътности”, “измерения”, “астрал” и заедно те постепенно обрисуват един цялостен модел на реалността, където сякаш религия, фентъзи и научна фантастика вървят ръка за ръка. Да, не само, че не се отричат, а дори се допълват перфектно и разделянето им изглежда нелогично. В този смисъл, извънземно може да бъде и онова явление, което е толкова далече от всичко земно, от всичко близко до нас, че бихме могли да поставим знак за равенство между него и божественото. Продължавайки в същия дух, то вероятно пантеоните от всички световни митологии се явяват закодирано описание на различни звездни посетители. “Боговете” са не просто изкусни техничари, умеещи да впечатляват безпросветните варвари с най-новата си джаджа (също както една изолирана племенна общност няма да те вземе за бог, дори да им покажеш смартфона си), а създания с усъвършенствано разбиране на реалността, позволило им да преминат в друго ниво на съществуване. Като такива, те внимателно подбират средствата за взаимодействие с нашата (все още) груба и недодялана планета, на чиято повърхност се вихрят екзистенциални драми от всевъзможен порядък. Твърде много размирици, твърде много разнолики същности, твърде голямо разделение и взаимоизключващи се фактори.

Лентата на времето се завъртя пред очите ми. Отпратка към съвремието. Политически игри. Конспирации. Заговори на правителствата. Тайни срещи между извънземни и високопоставени държавни служители. Полугласни признания на политици и водещи експерти. Остров Сентинел. (Впрочем, до неотдавна не бях чувал нищо за това място.) Остров не само от географска, а и от всяка възможна гледна точка. По неговите брегове виреят последните останки от първобитната култура, свирепо атакуващи всяко лице или обект, които не бъдат разпознати като свои. Съзнанието на туземците е закотвено в миналото и не желае да опознава модерната цивилизация. Периодично се сблъсква с нейните творения под формата на машини и непонятни светлини. Местните разбират, че нещо се случва отвъд хоризонта на тяхното владение, но какво точно – нито могат да предположат, а навярно и не ги вълнува особено. Те просто искат да прогонят натрапниците и да живеят така, както са живели предците им хилядолетия наред. Яростната ксенофобия е защитна реакция, предпазваща изключително крехкото им битие от заличаване. Със сигурност обаче не си дават сметка колко крехко е то в действителност. Индийските власти са издали специален указ, забраняващ контактите с автентичното племе. То е заплаха за хора от външния свят – външният свят е още по-голяма заплаха за него. Каква ирония. Дали пък ние не се намираме в същото положение, без дори да подозираме? “Каквото горе, такова и долу.”

С вълнение си представям грандиозна зала на фона на звездното пространство и още по-грандиозно заседание на галактическото ООН. Кипят бурни дебати относно проблемната малка Земя. Кога земляните ще достигнат нужното ниво на развитие, за да бъдат причислени към звездната общност? Не е ли, въпреки всичко, една бомба със закъснител, която, веднъж допусната до чуждите светове, ще се окаже пагубна за тях? Морето от емоции, генерирано от жителите ѝ, ще нахлуе вълнообразно, заличавайки ювелирно изградения ред. Капанът на страстите и безкрайното преследване на желания, играта на конкуренцията и войната на егото – Земята може да се окаже твърде голям залък дори за една цивилизация на достолепна възраст. Разбира се, това е едната страна на монетата. Има и друг вариант. Галактическото ООН е самата причина нашият свят да е това, което е. Основополагащата идея е била за планета със специално предназначение, където постепенно да бъдат смесени различни преки и косвени наследници на звездните раси, кръвни линии, протежета на “боговете”, същности, събрали опитност от далечни кътчета на Вселената. И в цялата тази пиеса да се роди уникална плетеница от съдби, културни явления и житейски сюжети. От тази гледна точка, Земята не трябва да се променя. Именно колоритността е най-същественото ѝ качество и най-голямото богатство, което би могла да предложи. Ще спаси ли галактическият съюз човечеството или то ще спаси него? Ще се обогатят ли или ще се ограбят взаимно? Казусът наистина придобива вселенски мащаби и едва ли има еднозначно решение.

Дали желаем да се включим активно към живота на голямото космическо семейство или предпочитаме да си останем на остров Сентинел – там, на прекрасния малък плаж, където просто да съзерцаваме безкрайната, непозната синева? Струва ми се, това е въпрос, на който трябва да се отговори индивидуално. Но промяната настъпва и все по-настойчиво заставя хората да преосмислят светогледа си. И това не е нещо, което трябва да бъде посрещано със страх и чувство за собствена непълноценност. Защото има нещо, което се грижи за теб и те насочва из лабиринтите на мирозданието. То действа по неизброими начини. Дали това са два безстрашни прилепа или представители на чужда цивилизация, изпреварваща твоята с милион години развитие – всички са оторизирани лица на едно и също мистично първоначало. И всички са на една ръка разстояние, стига да искаш да се протегнеш. “Много е информацията, в един момент се объркваш.”“Бог, ангели, посетители от 4-то измерение, русалки и малки зелени човечета… В крайна сметка, защо да избираме? Светът е толкова грандиозен, че има място за всички.” Нощта бе все така хладна и изпълнена с нотка загадъчност. Две фигури смело крачеха в тъмнината. И как няма, след като получаваха перманентната, безусловна подкрепа на уличното осветление.

Kamen2

Автор текст и илюстрация: КАМЕН БАНКОВ

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)