Подготвил: Мария Ловджиева
дългогодишен директор на къщата-музей на Петко и Пенчо Славейкови в София
Заглавна фотография: Мария Маринова
През 1875 г. видният възрожденец и народен трибун Петко Рачев Славейков е назначен за учител в Стара Загора. Малко по-късно от Трявна идва и семейството му. У дома са двете дъщери Донка и Пенка и ней-малкият син Пенчо. За първи път момчето има възможност да общува отблизо с бащата, да наблюдава неуморната му дейност, да разглежда множеството му книги и ръкописи, да гледа как до късно нощем пише в своите големи тефтери.
Тук на семейството е съдено да преживее ужасите при опожаряване на Стара Загора по време на Руско-турската война. Петко Славейков, който тогава е първият кмет на града, няма възможност да се погрижи за близките си и когато успява да стигне до дома си не намира никого, а къщата вече била предадена на огън и пламък. В пожара изгарят десетки ръкописи, книги и материали, които Петко Славейков никога не успява да възстанови. Десетгодишното момче, загрижено за книгите и ръкописите на баща си, събира и скрива каквото може под стълбището на къщата. После цяла седмица малкият скита самичък, без храна, нощува на една улица в Казанлък, където е открит случайно от свои близки. От това скитане и глад, от гледката на ужасните сцени на жестокост и варварство, от писъците и стоновете на нещастното българско население в душата му остават незаличими спомени. Това тежко физическо и емоционално изпитание се отразява на изнуреното дете със силна треска в продължение на две години.
Няколко години по-късно, когато семейството живее в Пловдив, Петко Славейков предприема обиколка на местата, където са извършени най-големите зверства от турците по време на Априлското въстание. Пенчо, който придружава баща си в тази обиколка, вижда пепелищата на изгорените села, останките от ужасните кланета, слуша разказите за подвизите и героизма на въстаниците, за страданията на останалите живи. Всичко се запечатва в неговото съзнание за цял живот. Така от най-ранно детство той носи в сърцето си “кървавата песен на своя народ”.
Дете невръстно ощ, на майчини си скути,
аз слушах приказки и песни за нечути
борби и теглила и тъмни съдбини
на моя роден край, от първи още дни,
незнайно по каква незнайна висша воля,
обречен на сълзи и кървава неволя.
… как се ний заканяхме тогаз,
че всички заедно, когато отрастеме,
за родния си край борба ще поведеме
и ще го отървем от робското тегло…
И няма на света да има вече зло,
тъй като ний – да, ний! – с оръжие в ръката
ще го премахнем навеки от земята.
Най-тежкото като последица изпитание за Пенчо Славейков обаче тепърва предстои. Историята е известна, но и до днес никой не може да каже какво точно се е случило в онзи студен януарски ден на 1884 г. Намират младежа в безсъзнание на леда, сковал река Марица, и го отнасят в къщи – три месеца между живота и смъртта – лекарите почти не дават надежда, че ще оживее. Той оживява, но наново се учи да говори, да ходи, да чете и пише и остава с тежък физически недъг за цял живот. В годините, когато не напуска стаята, негов най-добър приятел, съветник и другар става книгата. Изчита цялата библиотека на баща си, на разположение му е библиотеката на близкия приятел на семейството, когото Пенчо високо цени и обича – Петко Каравелов.
В по-късните години, където и да се намира, Пенчо купува книги и чете неуморно. Всеки, който е посещавал музея на Славейкови в София и е видял част от запазената библиотека на Пенчо Славейков, е бил впечатлен от разнообразието на автори и теми, които са го вълнували. Голяма част от библиотеката включва литература по история на културата, философия, социология, психология, изкуство и др. Че е чел с внимание и задълбочено това, което е купувал, говорят множеството бележки по страниците на руски, немски, френски и английски книги. Тук има пълни издания на Гьоте, Хайне, Ницше, Достоевски… много скъпи и редки издания. Освен към съдържанието, Славейков има и високи естетически изисквания към външното оформление, шрифта. Така в библиотеката има издания, които по своето оформление са истински произведения на изкуството.
Странното е, че когато Пенчо Славейков, неспособен за никаква друга дейност, прави първите си литературни опити, никой от близките му, дори баща му, не съзира в него бъдещия творец. Братята му също похващат перото, а може би старият Славейков с могъщия си талант е засенчвал всички.
Годините минават, недоволният от първата си стихосбирка млад поет е поел пътя на творец с ново лице, с високи цели, вдъхновен от високите образци на модерната европейска поезия. Той насища творбите си с философски идеи, с отдалеченост от катадневните проблеми, взорът му е насочен към висините на човешкия дух и познание на човешката природа. Творецът за него трябва да притежава божествена искра и огромна интелектуална мощ. В същото време твърди, че на български език няма създадено нищо по-хубаво от народната песен.
Отдаден на своето творчество, в същото време Славейков активно участва в културния живот на страната. Като член на четворката “Мисъл” и сътрудник на едноименното списание, той полага усилия за разширяване естетическия мироглед на читателите, за модернизиране на българската литература. Спътницата му Мара Белчева си спомня: “Събираха се постоянно: той, Яворов, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров… и говореха, говореха, говореха до късна нощ. Такива учени мисли слушах тогава! Какви бяха тия умове! Цялата литература – английска, руска, немска… разтваряха, критикуваха…”
Името на Пенчо Славейков е свързано с живота на двете най-големи културни институции у нас – Народната библиотека и Народния Театър. От 1898 до 1908 г. Славейков е заместник директор на Народната библиотека. През март 1908 г. е назначен за директор на Народния театър. Назначението му е посрещнато с всеобщо одобрение. В сп. “Артист” излиза следното съобщение: “Идването на Пенчо Славейков в театъра се посреща от всички театрални и културни среди с най-голям възторг и пълно доверие. В негово лице всички виждат големия авторитет, силния човек и характер, всестранния познавач на изкуството изобщо и естет.”
Естетът Славейков прави революционна промяна в репертоара на театъра и качеството на режисурата. Поставянето на пиеси с високи художествени качества естествено ограничава притока на посетители и финансовите приходи на театъра намаляват. Високите критерии в изкуството не могат да спрат уволнението на директора и след една година Славейков е уволнен и назначен за директор на Народната библиотека.
Същите високи критерии и конфликта с министър С. С. Бобчев, който по един унизителен начин отстранява директора от длъжността му, стават причина поетът да напусне родината си и да поеме пътя на доброволното изгнание. На 10 юли 1911 г. излиза указ на цар Фердинанд за уволнение на Пенчо Славейков, издаден въз основа на доклад от министъра на Народното просвещение Стефан С. Бобчеви и е преназначен за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Месец по-късно обаче Пенчо Славейков напуска България, за да не се завърне в родината си повече. Силният душевен гнет влошава здравето му и на 28 май 1912 г. титанът на мисълта напуска този свят преди да успее да получи Нобеловата награда, за която е предложен от шведския академик Алфред Йенсен и която напълно е заслужил.
За Пенчо Славейков, за неговите естетически увлечения, философски позиции, литературни и поетически достойнства са написани стотици страници от най-големите литературни критици, историци и общественици. Като всяка велика личност той е хвален, обожаван и възвисяван до небето, както и категорично е отхвърлян. Задават се въпроси, търсят се отговори. Но има нещо, което никой не може да отрече – това е огромната му любов към България. Славейков постига най-голяма победа за един човек – победата над собственото му нещастие. Взорът, обърнат навътре към душата и сърцето, вижда това, което е вечно и свято за всички ни – съдбата на Родината. Преклонението пред България е преклонение пред Бога.
Трудът на нашите сърца го освети
сам Бог – под знамето и в жива братска слота
и ний да осветим днес волята на Бога!
Бог и България – единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зовът
и тая клетва ний пред кръста да дадеме –
за нея да живейм, за нея да умреме!
Изминаха 105 години от смъртта на Пенчо Славейков, отишъл си от този свят в далечното селце Комо Брунате в Италия. И ако пазим спомена за велия поет, за тежката му жизнена участ и неговата любов към България, нека си пожелаем – не да умрем, а да живеем и създадем тази България, благословена от Бога, за която Пенчо Славейков мечтаеше.
Мария Ловджиева, НДК София, 2017
Фотография: Александра Вали
