Малко познатият СЕНТ ЕКЗЮПЕРИ – философът изследовател и поетът мъдрец, пазител на нравите
Последните двайсет години обогатиха литературната слава на Франция с нови класици, съвременници на нашата тревожна епоха, един от които е Антоан дьо Сент-Екзюпери — един необикновен човешки феномен, обичан по всички меридиани на света, в чиято сложна личност мъчно може да се отдели поетът от учения, художникът от изследователя, мъдрецът от детето. Многообразието понякога крие в себе си известни несъответствия, дори риск от вътрешна нестабилност. Ала тук такава опасност не съществува: Антоан дьо Сент-Екзюпери обгръща безбройните нюанси на своята богата същност в изумително единство и пълнота.
Това име иде отдалеч и носи нова екзотика. В него се сплитат очарованието на един вековен замък с вековен парк някъде край Рона, тайнственото мълчание на сахарските нощи, спокойствието на пасищата в Патагония, адът на снежните урагани в Андите, слънчевият блясък над Алмаканте и пътят към смъртта между звездите на Южния кръст. Генеалогичното дърво на тоя необикновен мъж, в което се кръстосват два старинни рода, прославени с мореплаватели и военачалници, има корените си враснали в древната Галска земя на дълбочина от няколко столетия. От техните сокове се роди тоя непостижим плод, в който Франция осъществи едно от чудесата на своя гений.
Ала парадоксалното е, че той няма нищо общо с миналото. Напротив, неговата най-голяма цена е, че изпревари времето и че в своя бавен път през вековете човечеството ще го намери един ден, след сто или двеста години, на някой връх дето той отдавна е пристигнал.
В нашето въображение той призовава многоликия образ на Сирано: математик, изобретател, астроном, въздухоплавател, боец и поет. Но ако при Сирано поетичната легенда на Ростан не принуждава никого да й вярва, с Антоан дьо Сент-Екзюпери действителността, както казва неговият най-близък приятел Леон Верт, надхвърля най-изумителната легенда.
Може би тук по-скоро би трябвало да се потърси родство с Блез Паскал, френският математик, философ и писател от XVII в., който стигна границите на универсална гениалност и чийто дълбок почитател остана до смъртта си Антоан дьо Сент Екзюпери. Ала въпреки най-различните проблеми, които изпълваха всеки миг от неговото съществуване, Сент Екзюпери остава преди всичко един от големите писатели на Франция, класик на XX век.
Неговото литературно наследство не е богато по обем: седем книги, една от които недовършена. Но в световната литература то има вече своя собствена тежест, която расте с всеки нов ден.
Той е роден през 1900 година в Лион. Още в детинството си пише стихове и проза, рисува, занимава се с механика и на седемгодишна възраст лети за първи път със самолет от едно военно летище, съседно на тяхната къща…
— К. Константинов, предговор към “Антоан дьо Сент Екзюпери – избрани творби”
~ ~ ~
Да, Тонио е все същият, какъвто е бил в детството: честен, прям, а сега и моралист до известна степен. Но трезвият ум и вроденият хумор не го напускат: повече, отколкото във всички книжки, той вярва в благотворното влияние на страха за своето здраве. Правилата за поведение безусловно го занимават. В “правителството” на класа другарите избират Антоан за “пазител на нравите” и тази длъжност му доставя удоволствие, което той не скрива от майка си.
Математиката, приятелите, споровете, светските познанства, вкусните обеди у една от лелите, музиката, която Антоан обича от детинство — такъв е кръгът на заниманията и впечатленията на осемнадесетгодишния Екзюпери. Но да се каже само това — значи да не се каже почти нищо за него. Главната страст на Антоан не го напуска в Париж. Напротив, тя се усилва: още от шестгодишна възраст Антоан съчинява стихове и приказки.
В Париж той прочел на приятелите си цяла драма в стихове. Тя напомняла Шилеровските “Разбойници”. В нея действували благородни разбойници, които всявали ужас сред всевъзможните носители на злото. Приятелите запазили в паметта си образа на младеж с атлетическо телосложение и кичур коса, падащ над очите. Антоан четял своята драма, като отмервал ритъма с ножа за разрязване на книги, който размахвал във въздуха.
— Из “Сент Екзюпери” на Марсел Мижо, с. 24
~ ~ ~
Обратно на това, което било особено разпространено във Франция, Сент Екзюпери само в редки случаи допущал политиката да става предмет на неговите разговори със слабо познати му хора. На тази тема той винаги повече разпитвал, отколкото говорел. И веднага щом някой се опитвал да го въвлече в политически спор, се разсърдвал и прекратявал разговора.
“Глупаво е да бъдеш постоянно против” — казвал често той.
Повече от всичко го интересува вътрешният свят на хората, всичко, което е свързано с техния жизнен опит, с трудовата дейност — тяхното духовно съдържание извън въпросите на материалното съществование. И той по интуиция прекрасно чувствува всекиго, умее да предизвиква откровен разговор, умее, когато пожелае, да подчини човека с цялата сила на своето обаяние.
Днес, когато явленията на непосредственото (без помощта на речта) възприятие на чуждата психика, а също възприятието на обектите на външната среда (без помощта на известните ни сетивни органи) престанаха да будят само любопитство и митичен ужас и когато тези явления станаха предмет на сериозно изследване; днес, когато парапсихологията, която изучава такива феномени, започва да заема полагащото им се място сред другите науки, Сент Екзюпери и в това отношение несъмнено би привлякъл към себе си вниманието и интереса на учените.
Между другарите, приятелите и познатите си Екзюпери се славел със своите фокуси с карти. Където и да го помолели за това, той никога не отказвал да демонстрира своето изкуство. Забележителното в неговите фокуси било това, че ловкостта на ръцете в тях играела най-незначителна роля. Като бъбрел весело и непринудено, Антоан се вглеждал внимателно в своя партньор и всеки път действувал съгласно някакви само на него известни психологически закони. В неговия маниер за показване на фокусите на първо място влизала подготовката на аудиторията — изкуство, което той владеел до съвършенство. Но това не можело да се нарече “залъгване” — и най-наблюдателните хора не откривали в неговите фокуси никаква измама.
Леон Верт, запознат със секрета на някои от неговите фокуси, твърдял, че към “залъгване” Екзюпери прибягвал именно когато искал да повярват в неговата ловкост, а той действувал изключително по интуиция и някаква свръхчувствителност. Затова никой не можел да разгадае и повтори неговите фокуси.
Тази интуиция се проявява във всичко, до което се докосвал Сент Екзюпери. Без да притежава никакви познания по графология, която впрочем мнозина не признават и за наука, Антоан по почерка съвсем точно определял характера на човека, дори неговото душевно и физическо състояние, а също и къде се намирал той в дадения момент. На младини се забавлявал да хипнотизира гувернантките на сестрите си, като им внушавал, че лимонадата в чашите им се е превърнала в газ. По-късно, в линията, при облачно време, без радиовръзка, той винаги знаел, без да поглежда часовника си, над кои места прелита и можел да се ориентира на познат участък, без да гледа. А нима не е интуиция, не е най-дълбоко проникване в чуждата психика онова, което сам той наричал свой дар да “опитомява”? Да си спомним някои непокорни арабски вождове, които той неведнъж посещавал по време на службата си в Жюби. Възможно е всичко това да са феномени от различен характер, но те не могат да се определят иначе освен като интуиция.
Макар и да общува с много хора, достъп до своята душа Сент Екзюпери открива само на избрани. Той търси в хората всичко онова, което ги възвисява, и когато не го намира, отдръпва се в своята черупка, свива се в нея и се затваря. “Обичам в човека това, че пробуждам в него благородни чувства. Когато мога да дам повече, отколкото получавам… Обичам в човека това, че мога да повдигна лицето му, потопено във водата на реката. Обичам да извлека от него особени интонации на гласа, усмивка. Да допуснем, че само душа, която се стреми да се изтръгне от заточение, вълнува. Достатъчно е да се задържи загиващият поне три секунди над водата — и в него се “събужда доверието”. Ти не си и представяш какво става неговото лице. Възможно е да имам призванието да откривам изворите. Ще тръгна да ги търся дълбоко под земята…”
— Из “Сент Екзюпери” на Марсел Мижо, с. 200
~ ~ ~
Да, най-важното за Верт, както и за Сент Екзюпери, е била тяхната философска дружба. И още нещо, което имало голямо значение за тази дружба — Верт бил много по-възрастен от Антоан и можел да му бъде баща. И макар че Верт харесвал у Сент Екзюпери неговия постоянен стремеж да съчетае отвлеченото и конкретното, действието и мисълта, труда и творчеството, той не бил от приятелите, които възхитено ахкат при всяка прочетена пред тях сполучлива фраза. Неговите преценки за творчеството на приятеля му били точни, справедливи и понякога остри. И той бил единственият, от когото Антоан търпял тази острота на преценката.
Те се виждали в Париж често. Когато позволявали средствата, те се срещали и в ресторанти, и в кафенета. Случвало се Антоан да отвежда приятеля си с такси на разходка из Париж, продължаваща цяла нощ. “Много искам да ви видя — казвал понякога Екзюпери — но не разполагам със средства за движение.” Това означавало, че той няма пари даже за такси. И понеже у Верт положението “със средствата за движение” често не било по-добро, другарите тръгвали да се движат пешком. Най-често у Верт, понякога и у Сент Екзюпери, приятелите водели безкрайни разговори. Антоан палел една от друга силните американски папироси, а Верт посмуквал своята лула. И на двамата пиенето било забранено, но без бутилка не минавало. Особено през тези години Антоан много пиел.
“Не помня в продължение на десет години да сме говорили за литература поне няколко минути” — ще каже по-късно Верт. Тук става дума за литературата изобщо, а не за това, което пишел Сент Екзюпери. Никой не споделял така силно, както Верт, омразата на Антоан към всевъзможните литературни хитрости, към литературата, неоснована на реално сблъскване с живота. И те говорели за живота. Излагали един другиму общите си възгледи за живота, различното светоразбиране и светоусещане, сведени към няколко кондензирани мисли. Всеки се стараел да се изрази колкото може по-ясно, да обхване с мисълта си колкото може повече явления.
Антоан се опитвал понякога да създава у своя приятел и вкус към самолета — доста безуспешно обаче, тъй като Верт наричал своя пилот “безумец”. Привързаността на Сент Екзюпери към Верт била толкова силна, че през всичките последни години от живота си продължавал мислено своите разговори с приятеля си.
Що се отнася до Верт, до този необщителен, предубеден към средата, от която произхождал Екзюпери човек, у него се породили и чисто бащински чувства или чувства на по-стар брат. Сент Екзюпери го “опитомил”. Той “опитомил” и друг един оригинал, какъвто бил поетът Леон Пол Фраг, автор на “Парижки пешеходец”…
Фраг, както и Верт, успял да напише посмъртно слово за своя приятел:
“Сент Екзюпери беше в пълния смисъл на думата човек. Малцина са хората като него. Но той беше такъв съвсем естествено, без всякакво напрежение, по природна дарба… Стискането на неговата ръка винаги се превръщаше в събитие. Забележиш го, приближиш се, събереш нови идеи и си щастлив. Да, такъв беше този единствен по рода си човек…”
И като последен щрих към този опит да се обрисува Сент Екзюпери от тридесетте години ще дадем още веднъж думата на Леон Верт: “Сент Екзюпери беше най-спокойният и същевременно най-неспокойният човек… Беше верен на всичко и на всички — и не беше верен на никакво щастие… По-рано “неспокоен” означаваше “мрачен”. Но у Сент Екзюпери неспокойствието беше по-скоро непрестанна игра със светлината, отколкото хвърляне на сенки…”
— Из “Сент Екзюпери” на Марсел Мижо, с. 205
~ ~ ~
Поет, писател и летец, Сент Екзюпери може да говори с еднакъв успех и за биология, физика, астрономия, социология, психология, психоанализа, творчеството на изобретателя, музика… Той не само разговаря за всичко това, но, както показват неговите “Карне” (“Бележници”), публикувани след смъртта му, напрегнато разсъждава върху материал от различните науки и изкуства за прогреса на човешкото познание, за движението на човечеството. Четенето на “Карне” доставя голямо удоволствие. Тази малка книжка е достойна да заема място наред с “Мислите” на Паскал.
Когато Антоан работел над някакво произведение, избягвал да чете художествена литература. Масата му била отрупана с научни трудове и за свободното си време той търсел подходящи събеседници.
“За мен, както и за всички, които са имали щастието да общуват с него — спомня си генерал Шасен, сам той човек с голяма ерудиция, бивш преподавател на Антоан във висшите курсове по пилотаж и навигация в Брест, — Антоан дьо Сент Екзюпери е всестранен гений. Той беше едновременно и голям писател, и голям философ, и учен, и математик, да не говорим за неговите качества на граждански летец, летец изпитател, инженер-конструктор, да не говорим за героизма му през време на войната и за това какво представляваше той като приятел.”
От своя страна, А. Р. Метрал пише:
“Сент Екзюпери имаше добра научна основа. Той обичаше да напомня, сякаш се извиняваше за въпросите, които ми задаваше поради своята любознателност, че е кандидатствувал за “Екол навал” (Висшето военноморско училище) и бил принуден да се откаже от моряшката кариера само поради това, че получил лоша оценка по френски език… Благодарение на тези общонаучни основи Сент Екзюпери беше запазил склонността си към физиката, освен това свободно владееше математиката в рамките на курса за специалния клас на лицея. Свикнал на интелектуална гимнастика, той можеше без особен труд да чете научни трудове по приложна механика и физика. Философският му ум добре се приспособяваше към изучаването на научните въпроси и към разсъждения по повод на общите аксиоми на тези науки и той си съставяше ясни и точни схеми по-специално по съвременните теории на относителността и вълновата механика…”
Но това, което поразявало професор Метрал, както и другите учени, общуващи със Сент Екзюпери, бил неговият необикновен ум:
“Математическите трудности не го спираха, но той постоянно се стараеше да замени сухотата на чисто математическите разсъждения и доказателства с формално-логични обяснения, изключващи всякакъв символизъм. Беше много любопитно да се следи ходът на неговата изпитателна мисъл, прибягването му понякога към най-неочаквани аналогии, неговите удивително дълбоки философски разсъждения…”
Ролята на биографа съвсем не е да анализира философските концепции на своя герой. Но за да се получи по-голяма яснота и обемна представа за забележителната личност на Сент Екзюпери, горните изказвания изискват нагледен пример, показващ своеобразието на неговия маниер и дълбочината на мисленето.
Сент Екзюпери много разсъждавал над взаимоотношенията на поезията и математиката, а също и над творческите възможности на езика като средство за изразяване на мислите. “Истина — казвал той — е онова, което прави всичко по-просто.” В писмо до един физик — последица на доста оживена размяна на мисли — той обяснява какво разбира под “относителност на външния свят” и при това разяснява своето гледище за ценността на понятията:
“Всъщност вие противопоставяте една на друга моята “разгърната мисъл за относителността на външния свят и моята мисъл за абсолютното в духовната и моралната област” и се учудвате на това противоречие. Преди всичко повтарям, малко схематично, онова, което казах оня ден. Аз казах:
“Явленията изглеждат на човека отначало без всякаква взаимна връзка, докато не се създадат ефективни понятия, за да ги (тези явления) “уловят”. Ако създадените понятия са непълноценни, явленията изглеждат противоречиви.”
Но преди всичко трябва да се уговорим за значението на думата “понятие”.
Понятието всъщност е определение и напомняне чрез думата на известна система от взаимоотношения, свойствена на предмета или на даден опит, която може да бъде пренесена върху други предмети или опити. Първобитният човек, който използувал в своя език отделна дума за означаване на червената вишна и друга за зелената вишна, една дума за зеленото перо и друга — за червеното перо, направил голяма крачка напред по отношение на понятията, като отделил качеството “червен” от предмета “вишна” и го прилагал, без да уточнява непременно всеки път към какво се отнася, към предмета “перо” или към предмета “вишна”. Така например “ревността” определя известна структура на взаимоотношенията между мъжа и жената. Но тази дума може да ми послужи, за да предизвикам представата за подобна структура на взаимоотношения в съвсем друга област. Така например мога да определя жаждата като “ревност” към водата. Жаждата, когато умират от нея, предразполага към печални образи. Тя няма характер на вродена болест (вродената болест никога не изисква лекарства), а по-скоро характер на желание, което изисква задоволяване. За онзи, който умира от жажда, водата се дава другиму. Но може ли запазването на енергията — понятие, създадено като резултат на определен опит — да бъде приложено такова, каквото е, към друг опит? За да бъде ефективно, да обяснява, понятието трябва веднага да обхване известна система от взаимоотношения там, където това понятие се прилага. Понятие, което не може да се приложи веднага, е лъжливо понятие. Това се отнася например за понятието “изгода” в много трактати на социалната философия. Ако аз не съм извел от конкретен опит същността на взаимоотношенията, които искам да посоча, като казвам “съобразно с изгодата”, то моето изказване не може да бъде нито потвърдено, нито опровергано, когато прилагам тази структура към други частни случаи.
Доказвайки това, аз винаги ще бъда на нужната висота. Така изгодата на апостола, подложен на мъчения, е в опиянението от жертвоготовността. Но тази предпоставка нищо няма да ми обясни поради своята уязвимост. И, обратно, ако аз съм извел понятието “изгода” от наблюдения над човек, който се стреми към материално задоволяване с най-малко усилия, то моята основна предпоставка ще бъде опровергана, ако бъде приложена към апостола.
Ще посоча пример как може да се създаде понятие. Днес хората се борят едни с други. Навсякъде, в целия свят, аз забелязвам прояви на войнственост, които по начало ми изглеждат безпорядъчни. Ако бях жител на Сириус и се върна у дома, бих отнесъл със себе си представата за пълно безредие.
Но аз бих могъл да направя усилие да изразя своите мисли и да дам разяснителни понятия. Например: “демокрация”, “расизъм”. (Не критикувайте моя избор, аз не утвърждавам тук никаква истина, а само показвам хода на мислите.)
За да отговаря обаче моето понятие на предназначението си, ще трябва да поема върху себе си риска да го уточня, преди да го използувам. Ще определя например “демокрацията”, като се базирам на Декларацията за правата на човека или изхождам от уважението към свободата на личността. А за “расизма” ще приема например тезата на Гобино. Едва сега ще приложа тези понятия към “света”. При това аз се убеждавам, че, грубо казано, те “работят”. И все пак не мога да се задоволя с тях. Те не създават пълната яснота, за която мечтаех.
Това е проблемата за езика като средство за изразяване на мислите. Докато установявам с опит противоречията, аз трябва или да усложнявам понятията си с уговорки или изключения (и те вече няма да ми дадат яснота на мисълта), или да създавам нови понятия, които този път да бъдат ефективни. Това е работа на най-чисто изграждане, а не на наблюдение. Съвсем ясно е, че моята система от взаимоотношения ще свърже реалните вещи и сама по себе си няма да бъде нито правилна, нито неправилна. Но изборът на една или друга система от взаимоотношения е произволен. Съществуват безкрайно количество определени системи от взаимоотношения между дадени вещи. Има селскостопански проблеми, които аз ще разбера по-добре с представите за орна земя, гори, пасбища, а има други, които по-лесно могат да се разрешат с помощта на представи за поземлената собственост. Граничната линия на отделните стопанства нарушава единството на горите, орните площи и пасищата. Аз показах различни аспекти, като взех за основа едни и същи неща.
В действителност броят на възможните понятия е безкраен. Но на мен за нищо няма да ми послужи схемата от взаимоотношения, която ще изведа например от опита на деня, когато, страдайки от зъбобол, срещам три патици. Съвсем не мога да разпростра този опит върху нещо друго.
И така, на мен не ми е ясен въпросът, който вие сякаш ми поставяте, като твърдите: “Механизмът на възприятието, какъвто сме ние, е подложен на същата относителност, както и всеки физически предмет…”
Няма да прибягвам до нечестни полемични средства в едно писмо, където се опитвам да претегля всяка дума, и да използувам срещу моя опонент дадените от него скорострелни определения. Трябва да се стремим да разберем как опонентът изразява своята собствена истина, а не да го препъваме, когато ни се удава случай за това. Но вашият въпрос без съмнение е много важен, а формулировката му е мъглява за мен. Добрата ми воля не ми идва на помощ.
Известни са ми “физически взаимоотношения”, но “физическа относителност” не ми е известна. Известни са ми “физически структури”, но са ми неизвестни “физически предмети”.
Ако се опитам да преведа казаното от вас на език, който напълно би се отказал от употребата на неопределената представа за такава физическа относителност, понеже смисълът, който вие й придавате, ми е неизвестен, аз ще формулирам за себе си казаното от вас (не зная дали то е точен превод на вашата мисъл) по следния начин:
“Ние можем да реагираме различно един от друг и в зависимост от момента различно от самите себе си на едно или друго произведение на изкуството.” Но какво разбирате вие в такъв случай под единство на произведението на изкуството?
Противопоставянето на неопределеното абсолютно на неопределената относителност сериозно ме объркваше. Но аз мога да приема противопоставянето на единството на множеството. Да формулирам така вашата мисъл ме подбужда това, което вие казахте: “Вие казвате, че впечатлението” което получавате от картината, е единно…”
Но като се изказвам тук, аз съм принуден да определя най-напред какво разбирам под единство.
Картезианската първична тухла, онази единна, неделима частица, от която се изгражда мирозданието, умря. Атомът сега е само геометрично построение, схема на взаимоотношения и следователно само умозрителна формула. Всъщност, като се задълбаем по-дълбоко в тухличката на мирозданието — атома, ние намираме човека с неговите представи. Дори нещо повече: аз не се наемам да твърдя, че под единство ще подразбирам фотона или електрона, тъй като на това равнище антропоморфичната представа за индивидуума е единна, когато престане да бъде сложна, между това физиката ме учи, че щом като се избавя от сложността, същевременно изчезва и понятието “същество”. Фотоните и електроните сега не представляват нищо повече от повърхностен образ, който аз се опитвам някак си да спася, поради липсата в общоприетия език на ясно формулирани понятия. Затова аз определям “единното” другояче. Ще кажа, че съществото е единно, когато не може да бъде разделено на съставни части, без да се унищожат неговите специфични качества и следователно, когато неговите свойства не могат да бъдат определени, като се изхожда от качествата на съставните му части.
Така например аз казвам: дървото е единно, понеже дървото не може да се определи, като се изхожда от минералните соли, от които се състои, и следователно то не може да се разпадне на минерални соли и да си остане дърво. Още по-просто ще кажа: молекулата на водата е единна, защото свойствата, които се проявяват на равнището на водните молекули, са лишени от всякакъв смисъл на равнището на нейните съставни части. Молекулата е трансцендентна по отношение на атома.
Ще кажа: по същия начин живата клетка е трансцендентна по отношение на молекулата — тя е единна.
Ще кажа: катедралата е трансцендентна по отношение на камъните — тя е единна.
Ще кажа: картината на Реноар е трансцендентна по отношение на петната от бои — тя е единна.
Не мога да предвидя качествата на атомите, като изхождам от свойствата на електроните.
Не мога да предвидя качествата на галактиките, като изхождам от свойствата на молекулите.
Вече не мога да предвидя качествата на молекулите, като изхождам от свойствата на атомите.
Както ми се струва, съвсем не е случайно това, че няма пълно съответствие между квантовата физика (която работи с твърде малки величини) и релативната физика (която работи с твърде големи величини).
Всичко това вече правеше впечатление в биологията, но аз можех да припиша възникналата трудност на временно незнание.
Аз не умея да предвиждам качествата на живата клетка, като изхождам от свойствата на молекулите.
Не умея да предвиждам качествата на някой орган на тялото, като изхождам от свойствата на клетките.
Не умея да предвиждам качествата на човешкото съзнание, като изхождам от свойствата на органите на неговото тяло.
Само когато съпоставя характеристиката на биологичните същества, които ми показва науката на различни стъпала, с подобна характеристика на неорганични “същества”, биологичните бездни ми изглеждат в по-особена светлина.
Впрочем трябва да се пазим от крайно опасната клопка на езика. Защото аз мога винаги — по-точно мога винаги да се надявам — “да обясня посредством…” Така аз мога да обясня качествата на молекулите със свойствата на атомите. Но ходът на мислите при това е съвсем друг — това е аналитичен подход. В действителност аз мога да обясня и катедралата посредством камъните. Но невъзможно е да се “предвиди” катедралата, като се изхожда от камъните. Между това, ако вие се вгледате внимателно в научния ход на мислите ми, ще се убедите, че той винаги е “обяснение посредством”… а не “предвиждане, като се изхожда от…” Научното разсъждение обяснява водата посредством кислорода и водорода. То не предвижда водата. То се задоволява от хода на своите синтези, ако възстановявайки отново комбинацията на съставните части, отново “открива” свойствата на водата.
Но най-много ме вълнува обстоятелството, че в моята вселена далеч не всичко е пригодено едно към друго в съответствие с описанието, дадено от Паскал. Аз вече се отказах от първичните маси и от асоциациите на тези първични маси. Във вселената, с която се сблъсквам, на всяко ново стъпало се появяват нови качества, лишени от смисъла на следващите стъпала. Законите, които управляват асоциациите от атоми, съвсем не са идентични на онези, които управляват асоциациите от електрони. С помощта на чистото картезианство този факт слабо може да се обясни.
Биологичните стъпала са: електрон, атом, молекула, клетка, организъм, съзнание.
Материалните стъпала: електрон, атом, молекула, небесно тяло, галактика, вселена.
И още веднъж: мен съвсем не ме смущава, че подобни умозаключения могат да изглеждат спорни.”
Като отглас на това писмо се явява друго, от което ще приведем следните редове:
“Ще кажа: дървото е единно, защото не може да се определи, като се изхожда от минералните соли, които влизат в неговия състав. Съвсем не отричам сложността на основата. Съвсем не отричам, че дървото може да гори, вместо да цъфти. Не само не отричам тази сложност на основата, но казвам: единственото единство, което има значение, е онова, което е трансцендентно по отношение на сложността, проявяваща се на по-ниско стъпало от неговите съставни материали.
Изобщо, още по-кратко: аз утвърждавам “съществото”. Утвърждавам го по две причини. Първо, за мен няма друга психологическа реалност: аз обичам жената, а не сбора от клетки, възхищавам се от катедралата, а не от сбора на камъните.
Второ, бях принуден да се откажа от картезианското построение на мирозданието. Този “механизъм” умря. Придвижвайки се от първичната тухличка на мирозданието към още по-простата тухличка, аналитичното знание стигна в крайна сметка до неочаквана бездна: до човека!…”
Сент Екзюпери никога не пропускал случая да придобие допълнителни знания.
“Само едно изброяване на темите на нашите разговори вероятно би учудило дори някои най-близки приятели на Сент Екзюпери — пише професор А. Р. Метрал. — Неговата скромност, за да не кажем стеснителност, му пречеше да говори за своята научна любознателност другояче освен очи в очи със специалистите по дадени въпроси… Аз задълго ще запазя в паметта си нашите разговори за жироскопите, за използуването на всички видове вълни и най-после за насочените реактивни явления в свиваема среда.”
В обществото на другарите си обаче Антоан никога не се чувствувал стеснен и, обратно, увличал всички и сам се увличал в най-разностранен разговор. Запазено е дори писмено свидетелство за един такъв разговор.
През февруари 1940 година Сент Екзюпери пристигнал в Париж за един ден от Сент Дизие. Холвек го поканил да закуси с него у една приятелка. На масата се събрали още няколко приятели на учения физик. Говорили за всичко: за изкуство, за литература, за събитията в науката, били засегнати някои чисто научни теми. Когато станала дума за една теория на числата, астрономът Анри Миньор, след като изслушал съображенията на Сент Екзюпери, бил поразен с каква лекота писателят оперира с научните данни.
— Из “Сент Екзюпери” на Марсел Мижо, с. 211, 216-220
___________________
Подбор на откъсите: Р. БЛАГОВЕСТОВА
