МИСЛОВНАТА СИЛА (5): Природата на паметта

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

ГЛА­ВА V
Па­мет
При­ро­да­та на па­мет­та

Бъ­де ли ус­та­но­ве­на връз­ка меж­ду да­де­но удо­вол­с­т­вие и пред­мет, по­я­вя­ва се оп­ре­де­ле­но же­ла­ние от­но­во да се по­я­ви пред­ме­та и да се пов­то­ри удо­вол­с­т­ви­е­то. По съ­щия на­чин бъ­де ли ус­та­но­ве­на връз­ка меж­ду да­де­но стра­да­ние и пред­мет, по­я­вя­ва се оп­ре­де­ле­но же­ла­ние да се из­бег­не то­зи пред­мет, за да се из­бег­не и мъ­ка­та. При въз­бу­да ум­с­т­ве­но­то тя­ло с го­тов­ност пов­та­ря об­ра­за на пред­ме­та, за­що­то бла­го­да­ре­ние на об­щия за­кон за про­ти­ча­не на енер­ги­я­та по по­со­ка на най-мал­ко­то съп­ро­тив­ле­ние, ма­те­ри­я­та на ум­с­т­ве­но­то тя­ло за­е­ма най-лес­но фор­ма­та, ко­я­то пре­ди то­ва чес­то е за­е­ма­ла. То­зи на­вик да се пов­та­рят ве­че вед­нъж от­ра­бо­те­ни треп­те­ния се дъл­жи на Та­мас, т.е. на инер­ци­я­та на ма­те­ри­я­та, и то­ва е за­ро­ди­ша на па­мет­та. Връз­ка­та меж­ду мо­ле­ку­ли ма­те­рия, ко­и­то са би­ли гру­пи­ра­ни в ед­но, бав­но се раз­па­да под вли­я­ни­е­то на чуж­ди енер­гии, но те за­паз­ват за дъл­го вре­ме спо­соб­ност­та да въ­зоб­но­вя­ват вза­им­ни­те си от­но­ше­ния. Ако им се по­да­де им­пулс, по­до­бен на он­зи, кой­то ги е гру­пи­рал, те бър­зо ще за­е­мат пре­диш­но­то си по­ло­же­ние. Ко­га­то Познава­те­лят ве­че е треп­тял по оп­ре­де­лен на­чин, спо­соб­ност­та да треп­ти по то­зи на­чин ос­та­ва у не­го и в слу­чая с пред­ме­та, чи­я­то по­я­ва дос­та­вя удо­вол­с­т­вие или мъ­ка, же­ла­ни­е­то да бъ­де дос­тиг­нат или из­бег­нат пред­ме­та ос­во­бож­да­ва та­зи спо­соб­ност, тлас­ка я нап­ред и та­ка да­ва не­об­хо­ди­мия им­пулс на ум­с­т­ве­но­то тя­ло.
Тъй съз­да­де­ни­ят об­раз е поз­нат на Поз­на­ва­те­ля, ка­то в еди­ния слу­чай при­вър­за­ност­та, при­чи­не­на от удо­вол­с­т­ви­е­то, го ка­ра да въз­п­ро­из­ве­де об­ра­за му, а в дру­гия же­ла­ни­е­то да бъ­де из­бег­нат пред­ме­та, при­чи­ня­ващ стра­да­ние на Поз­на­ва­те­ля, по­раж­да не­го­вия об­раз. Пред­ме­тът и удо­вол­с­т­ви­е­то и пред­ме­тът и стра­да­ни­е­то са свър­за­ни чрез опи­та; ко­га­то бъ­дат съ­бу­де­ни треп­те­ни­я­та, из­г­раж­да­щи об­ра­за на пред­ме­та, по­я­вя­ват се и треп­те­ни­я­та, ко­и­то дос­та­вят удо­вол­с­т­ви­е­то или стра­да­ни­е­то и та­ка те мо­гат да бъ­дат из­пи­та­ни до­ри при от­със­т­ви­е­то на пред­ме­та. То­ва е па­мет в най-прос­та­та й фор­ма – ед­но са­мо­въз­ник­ва­що треп­те­ние от ес­тес­т­во­то на оно­ва, ко­е­то е при­чи­ни­ло удо­вол­с­т­вие или мъ­ка, и ко­е­то ги при­чи­ня­ва от­но­во. Те­зи об­ра­зи са по-мал­ко плът­ни и за­то­ва за сла­бо раз­ви­тия Поз­на­ва­тел те са по-мал­ко жи­ви и жиз­не­ни от оне­зи, ко­и­то ре­ал­ни­те сре­щи с вън­ш­ния пред­мет пре­диз­вик­ват, тъй ка­то бав­ни­те фи­зи­чес­ки треп­те­ния да­ват мно­го си­ла на ум­с­т­ве­ни­те и ас­т­рал­ни об­ра­зи; но треп­те­ни­я­та все пак са съ­щи­те, та­ка че па­мет­та е въз­п­ро­из­веж­да­не в ум­с­т­вена­та ма­те­рия на пред­ме­ти­те, сре­ща­ни пре­ди от Поз­на­ва­те­ля. То­ва от­ра­же­ние мо­же да бъ­де пов­то­ре­но мно­гок­рат­но във все по-фи­на ма­те­рия, без зна­че­ние за кой от­де­лен Поз­на­ва­тел ста­ва въп­рос, а всич­ки в сво­я­та ця­лост пред­с­тав­ля­ват част от па­мет­та на Ло­го­са – Вла­ди­ка­та на един уни­вер­сум. Те­зи об­ра­зи на об­ра­зи мо­гат да бъ­дат въз­п­ри­е­ти от кой­то и да е от­де­лен Поз­на­ва­тел про­пор­ци­о­нал­но на раз­ви­ти­е­то на го­рес­по­ме­на­та вът­реш­на “спо­соб­ност да треп­ти”. Как­то в без­жич­ния те­лег­раф ед­на по­ре­ди­ца от треп­те­ния, със­та­вя­щи да­де­на фра­за, мо­гат да бъ­дат до­ло­ве­ни от все­ки под­хо­дящ при­е­ма­тел (все­ки при­е­ма­тел спо­со­бен да ги въз­п­ро­из­ве­де), та­ка и ед­на скри­та спо­соб­ност за треп­те­не мо­же да бъ­де ак­ти­ви­ра­на в един Поз­на­ва­тел от треп­те­не­то на ня­кой кос­ми­чен об­раз. Съв­куп­ност­та от об­ра­зи в Ака­ши­е­во­то по­ле об­ра­зу­ва Ака­ши­е­ви­те за­пи­си, чес­то спо­ме­на­ва­ни в те­о­соф­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват през це­лия жи­вот на сис­те­ма­та.

Ло­ша па­мет

За да мо­жем доб­ре да схва­нем как­во ле­жи в ос­но­ва­та на ло­ша­та па­мет, тряб­ва да из­с­лед­ва­ме ум­с­т­ве­на­та дей­ност, съз­да­ва­ща оно­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме па­мет. Ма­кар в мно­го кни­ги по фи­зи­о­ло­гия па­мет­та да се на­ри­ча ум­с­т­ве­на спо­соб­ност, всъщ­ност ня­ма ни­то ед­на спо­соб­ност, на ко­я­то да мо­же да се да­де то­ва име. Про­дъл­жи­тел­но­то за­паз­ва­не на ум­с­т­вен об­раз не се дъл­жи на ня­как­во осо­бе­но ка­чес­т­во, а е след­с­т­вие от ця­лос­т­но­то раз­ви­тие на ума. Един слаб ум е слаб в за­паз­ва­не­то, как­то и във всич­ко ос­та­на­ло, и по­доб­но на во­да­та, ко­я­то не мо­же да за­па­зи фор­ма­та на съ­да, от кой­то е из­ля­на, той бър­зо за­губ­ва фор­ма­та, дос­ко­ро за­е­ма­на от не­го. У сла­бо ор­га­ни­зи­ра­но­то ум­с­т­ве­но тя­ло, ко­е­то е прос­то ед­на съв­куп­ност от мо­ле­ку­ли ум­с­т­ве­на ма­те­рия без доб­ра вът­реш­на връз­ка, ко­е­то е прос­то ед­на по­доб­на на мъг­ла ма­са, па­мет­та си­гур­но ще бъ­де твър­де сла­ба. Но та­зи сла­бост е об­ща, а не от­дел­на. Умът ка­то ця­ло е слаб, тъй ка­то е в на­ча­лен ста­дий на раз­ви­тие.
Но да­же ко­га­то ум­с­т­ве­но­то тя­ло е ве­че доб­ре ор­га­ни­зи­ра­но и си­ли­те на Джи­ва­та за­поч­ват по-пъл­но да се про­я­вя­ват в не­го, ние от­но­во, и то не­ряд­ко, мо­жем да наб­лю­да­ва­ме яв­ле­ни­е­то, на­ре­че­но “ло­ша па­мет”. Ако из­с­лед­ва­ме оба­че та­зи ло­ша па­мет, ще ус­та­но­вим, че тя съв­сем не е ло­ша във всич­ки от­но­ше­ния, че има не­ща, ко­и­то умът за­дър­жа без мно­го уси­лия и за­пом­ня доб­ре. Раз­г­ле­да­ме ли не­ща­та, ко­и­то се за­пом­нят, ще ус­та­но­вим, че те са все та­ки­ва, ко­и­то сил­но прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на ума и че сил­но же­ла­ни­те не­ща не се заб­ра­вят. Поз­на­вах ед­на гос­по­жа, ко­я­то се оп­лак­ва­ше от ло­ша па­мет по от­но­ше­ние на не­ща­та, ко­и­то изу­ча­ва­ше, но аз ус­та­но­вих, че що се от­на­ся до под­роб­нос­ти в то­а­ле­ти­те, ко­и­то оби­ча­ше па­мет­та й бе­ше дос­та сил­на. Ней­но­то ум­с­т­ве­но тя­ло не бе­ше ли­ше­но от сил­на па­мет, ко­га­то тя наб­лю­да­ва­ше не­що с вни­ма­ние и въз­п­ро­из­веж­да­ше яс­ни ум­с­т­ве­ни об­ра­зи, ко­и­то за­дър­жа­ше дъл­го вре­ме. Ето къ­де е раз­ков­ни­че­то на ло­ша­та па­мет. Тя се дъл­жи на от­със­т­ви­е­то на вни­ма­ние, на от­със­т­ви­е­то на точ­ни наб­лю­де­ния, ко­е­то во­ди и до обър­ка­на мисъл. Обър­ка­на­та ми­съл е ре­зул­тат на не­точ­но наб­лю­де­ние и от­със­т­вие на вни­ма­ние, а яс­на­та – на яс­но въз­п­ри­е­то и за­пе­ча­та­но впе­чат­ле­ние, бла­го­да­ре­ние на кон­цен­т­ри­ра­но вни­ма­ние и пре­циз­но наб­лю­де­ние. Ние не за­пом­ня­ме не­ща­та, от ко­и­то не се ин­те­ре­су­ва­ме мно­го, но за­пом­ня­ме доб­ре оне­зи, ко­и­то ни ин­те­ре­су­ват.
Как то­га­ва да се от­на­ся­ме към та­ка­ва ло­ша па­мет? Пър­во тряб­ва да се ус­та­но­ви в кои от­но­ше­ния тя е ло­ша, и в кои е доб­ра, та­ка че да се оце­ни об­що­то ка­чес­т­во на при­вър­за­ност. След то­ва тряб­ва вни­ма­тел­но да се раз­г­ле­дат не­ща­та към ко­и­то тя е ло­ша, за да се ви­ди зас­лу­жа­ват ли да бъ­дат за­пом­не­ни или са не­ща, с ко­и­то не ни е не­об­хо­ди­мо да се об­ре­ме­ня­ва­ме. Ако ус­та­но­вим, че те сла­бо ни ин­те­ре­су­ват, но в на­ши­те най-доб­ри мо­мен­ти до­ла­вя­ме, че все пак е не­об­хо­ди­мо да по­ла­га­ме гри­жи за изу­ча­ва­не­то им, то­га­ва ще тряб­ва да си ка­жем: “Аз ще им обър­на вни­ма­ние, ще ги наб­лю­да­вам вни­ма­тел­но и ще мис­ля вър­ху тях ста­ра­тел­но.” Пра­вим ли то­ва ско­ро ще за­бе­ле­жим, че па­мет­та ни се по­доб­ря­ва, за­що­то, как­то ка­зах по-го­ре, па­мет­та на­ис­ти­на за­ви­си от вни­ма­ни­е­то, пре­циз­но­то наб­лю­де­ние и яс­на­та ми­съл. Прив­ли­ча­не­то е цен­но за при­ко­ва­ва­не на вни­ма­ни­е­то, но ако та­ко­ва лип­с­ва, на не­го­во мяс­то тряб­ва да дой­де умиш­ле­но­то об­ръ­ща­не на вни­ма­ние.
Тък­мо тук е мяс­то­то да ра­зяс­ня ед­на оп­ре­де­ле­но не­мал­ка и твър­де чес­то сре­ща­на труд­ност. Как мо­же во­ля­та да за­е­ме мяс­то­то на прив­ли­ча­не­то? Кое тряб­ва да дви­жи са­ма­та во­ля? Прив­ли­ча­не­то съ­буж­да же­ла­ни­е­то и то на­соч­ва дви­же­ни­е­то към прив­ле­ка­тел­ния пред­мет. То­ва от­със­т­ва в го­рес­по­ме­на­тия слу­чай. Как мо­же с во­ля­та да се про­ме­ни то­ва от­със­т­вие на же­ла­ние? Во­ля­та е си­ла­та, ко­я­то под­тик­ва дей­ност­та и е на­соч­ва­на в оп­ре­де­ле­на по­со­ка от сво­бод­ния ра­зум, а не от въз­дейс­т­ви­е­то на вън­ш­ния пред­мет, въз­п­ри­е­ман ка­то прив­ле­ка­те­лен. Ко­га­то под­ти­кът към дей­ност ста­ва под вли­я­ние на вън­ш­ни въз­дейс­т­вия, към пов­то­ре­ни­е­то на ко­и­то се стре­мим, ко­га­то си­ла­та на Аза е прив­ле­че­на от­вън, ние на­ри­ча­ме под­бу­да­та же­ла­ние; ко­га­то та­зи си­ла е из­п­ра­те­на на­вън под вли­я­ние на чис­тия ра­зум, я на­ри­ча­ме во­ля. То­га­ва оно­ва, ко­е­то е не­об­хо­ди­мо при от­със­т­вие на прив­ли­ча­не от­вън, е прос­вет­ле­ни­е­то от­вът­ре и тряб­ва да бъ­де на­ме­рен мо­тив за во­ля­та пос­ред­с­т­вом ум­с­т­вен ана­лиз и съ­пос­тав­ка с оно­ва най-вис­ше доб­ро, ко­е­то е цел­та на всич­ки­те ни уси­лия. То­ва, ко­е­то ра­зу­мът пре­це­ня­ва ка­то най-по­лез­но и доб­ро за Аза, слу­жи ка­то мо­тив на во­ля­та и в мо­мент на сла­бост, след ка­то тя вед­нъж е зад­ви­же­на в оп­ре­де­ле­на по­со­ка, при­пом­ня­не­то на ця­ла­та по­ре­ди­ца мис­ли, до­ве­ли до из­бо­ра, от­но­во ще я зад­ви­жи. Вед­нъж из­б­ра­но съз­на­тел­но, да­де­но не­що мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но прив­ле­ка­тел­но, т.е. пред­мет на же­ла­ние, ка­то си пред­с­та­вим оне­зи не­го­ви ка­чес­т­ва, ко­и­то пре­диз­вик­ват удо­вол­с­т­вие, ко­и­то са по­лез­ни, изоб­що – ко­и­то те пра­вят щас­т­лив да го при­те­жа­ваш. Тъй ка­то он­зи, кой­то же­лае да­ден пред­мет, же­лае и сред­с­т­ва­та за пос­ти­га­не­то му, той ста­ва спо­со­бен чрез при­ла­га­не на во­ля­та си да над­вие ес­тес­т­ве­ния стре­меж към бяг­с­т­во от неп­ри­ят­на­та дис­цип­ли­на и по­ла­га­не­то на уси­лия. В раз­г­леж­да­ния слу­чай, след ка­то сме ре­ши­ли, че да­де­ни пред­ме­ти ни ин­те­ре­су­ват и ни во­дят към про­дъл­жи­тел­но щас­тие, ние пре­дос­та­вя­ме на на­ша­та во­ля да из­вър­ши оно­ва, ко­е­то ще до­ве­де до дос­ти­га­не­то им.
Как­то при вся­ка дей­ност, та­ка и при кул­ти­ви­ра­не­то на спо­соб­ност­та за наб­лю­де­ние, ед­но мал­ко, но сис­тем­но из­пъл­ня­ва­но уп­раж­не­ние, да­ва мно­го по-доб­ри ре­зул­та­ти, от­кол­ко­то го­ля­мо уси­лие, след­ва­но от дъл­га по­чив­ка. Ка­то на­ча­ло е ху­ба­во да си пос­та­вим за­да­ча­та ежед­нев­но да кон­цен­т­ри­ра­ме вни­ма­ни­е­то си вър­ху да­де­но не­що, ста­ра­ей­ки се да го из­ри­су­ва­ме във въ­об­ра­же­ни­е­то си с всич­ки­те му под­роб­нос­ти и да под­дър­жа­ме ума си при­ко­ван в то­зи об­раз за из­вес­т­но вре­ме та­ка, как­то за­дър­жа­ме пог­ле­да си вър­ху да­ден пред­мет. На след­ва­щия ден тряб­ва да из­ви­ка­ме об­ра­за му, въз­п­ро­из­веж­дай­ки го кол­ко­то се мо­же по-точ­но и то­га­ва да го срав­ним с пред­ме­та, за да ус­та­но­вим не­точ­нос­ти­те. Ако все­ки ден от­де­ля­ме по пет ми­ну­ти за то­ва уп­раж­не­ние, мно­го ско­ро бих­ме по­доб­ри­ли на­ша­та па­мет, как­то и спо­соб­ност­та си да наб­лю­да­ва­ме, да кон­цен­т­ри­ра­ме вни­ма­ни­е­то си, да си пред­с­та­вя­ме и да се със­ре­до­то­ча­ва­ме. По та­къв на­чин ние из­г­раж­да­ме ум­с­т­ве­но­то си тя­ло мно­го по-бър­зо, от­кол­ко­то при­ро­да­та, не­под­по­ма­га­на, би мог­ла да сто­ри то­ва. Все­ки, кой­то започ­не да се уп­раж­ня­ва, ско­ро ще има ус­пе­хи и с удо­вол­с­т­вие ще за­бе­ле­жи, че не­го­ви­те спо­соб­нос­ти са на­рас­на­ли и се под­да­ват мно­го по­ве­че на кон­т­рол от стра­на на во­ля­та.
Из­кус­т­ве­ни­те на­чи­ни за по­доб­ря­ва­не на па­мет­та пред­с­та­вят не­ща­та в ед­на прив­ле­ка­тел­на за ума фор­ма или му съз­да­ват асо­ци­а­ции с ве­че поз­на­ти при­ят­ни не­ща, за да мо­же той да ги за­пом­ни. Ако ня­кой лес­но си пред­с­та­вя оп­ре­де­ле­ни не­ща, той ще под­по­мог­не па­мет­та си, при­вър­з­вай­ки към тях във въ­об­ра­же­ни­е­то си оно­ва, ко­и­то ис­ка да за­пом­ни; то­га­ва при­пом­ня­не­то на пър­во­то ще при­пом­ни и но­во­то. Дру­ги хо­ра, у ко­и­то слу­хо­ва­та па­мет е по-доб­ра, за­пом­нят ри­тъ­ма и под­реж­дат да­ти или дру­ги неп­рив­ле­ка­тел­ни не­ща в сти­хо­ве, ко­и­то се “за­ко­ва­ват” в ума. Но мно­го по-до­бър от те­зи на­чи­ни е под­роб­но из­ло­же­ни­ят по-го­ре, с прак­ти­ку­ва­не­то на кой­то ум­с­т­ве­но­то тя­ло се ор­га­ни­зи­ра по-доб­ре и мо­ле­ку­ли­те в не­го си съз­да­ват по-здра­ви връз­ки.

Па­мет и пре­ду­се­ща­не

Не­ка се вър­нем към на­шия не­раз­вит Поз­на­ва­тел.
Ко­га­то па­мет­та за­поч­не да ра­бо­ти, не след дъл­го се по­я­вя­ва и пре­ду­се­ща­не­то, за­що­то то не е дру­го, а па­мет, от­не­се­на към бъ­де­ще­то. При­пом­ним ли си вку­са на удо­вол­с­т­вие, пре­жи­вя­но в ми­на­ло­то, же­ла­ни­е­то ни ка­ра да тър­сим от­но­во връз­ка с пред­ме­та, кой­то ни го дос­та­вя и ко­га­то мис­лим за пред­с­то­я­що­то удо­вол­с­т­вие – ре­зул­тат от но­ва сре­ща с пред­ме­та, – на­ри­ча­ме то­ва пре­ду­се­ща­не. Поз­на­ва­те­лят спи­ра вни­ма­ни­е­то си вър­ху об­ра­за на пред­ме­та и удо­вол­с­т­ви­е­то в тях­на­та вза­им­на връз­ка. Ако към то­ва той при­ба­ви и вре­ме­то на съ­би­ти­е­то – ми­на­ло или бъ­де­ще – то­ва съ­зер­ца­ние по­лу­ча­ва две име­на: па­мет – съ­зер­ца­ние плюс ми­съл­та за ми­на­ло­то, и пре­ду­се­ща­не – съ­зер­ца­ние плюс ми­съл­та за бъ­де­ще­то.
Ако изу­ча­ва­ме те­зи об­ра­зи, ще за­поч­нем да раз­би­ра­ме сми­съ­ла в ду­ми­те на Па­тан­д­жа­ли[1], че за уп­раж­ня­ва­не­то в йо­га чо­век тряб­ва да спре “ви­до­из­ме­не­ни­я­та на мис­ле­що­то на­ча­ло”. Пог­лед­на­то от глед­на точ­ка на окул­т­на­та на­у­ка, все­ки сблъ­сък с не-Аза ви­до­из­ме­ня ум­с­т­ве­но­то тя­ло. Част от ма­те­ри­я­та, от ко­я­то то­ва тя­ло се със­тои, об­ра­зу­ва кар­ти­на, об­раз на вън­ш­ния пред­мет. Ко­га­то бъ­дат ус­та­но­ве­ни от­но­ше­ни­я­та (връз­ки­те) меж­ду та­ки­ва об­ра­зи, то­ва е мис­ле­не, пог­лед­на­то от­към фор­ма-стра­на­та на Поз­на­ва­те­ля. На то­ва мис­ле­не съ­от­вет­с­т­ват треп­те­ния в са­мия Поз­на­ва­тел и те­зи ви­до­из­ме­не­ния в не­го са мис­ле­не, пог­лед­на­то от­към не­го­ва­та жи­вот-стра­на. Не тряб­ва да се заб­ра­вя, че ус­та­но­вя­ва­не­то на те­зи връз­ки е спе­ци­ал­на дей­ност на Поз­на­ва­те­ля – не­го­ви­ят при­нос към об­ра­зи­те, – чрез ко­я­то той пре­об­ра­зу­ва об­ра­зи­те в мис­ли. Об­ра­зи­те в ум­с­т­ве­но­то тя­ло твър­де мно­го на­пом­нят по своя ха­рак­тер от­пе­ча­тъ­ци, нап­ра­ве­ни от етер­ни­те въл­ни в свет­лин­ния спек­тър вър­ху чув­с­т­ви­тел­на плас­ти­на, ко­и­то въз­дейс­т­ват хи­ми­чес­ки на сре­бър­ни­те со­ли, та­ка че вър­ху плас­ти­на­та се по­лу­ча­ват об­ра­зи на пред­ме­ти­те, пред ко­и­то тя е би­ла пос­та­ве­на. По този на­чин вър­ху чув­с­т­ви­тел­на­та плас­ти­на, ко­я­то ние на­ри­ча­ме ум­с­т­ве­но тя­ло, ма­те­ри­а­ли­те се пре­на­реж­дат в кар­ти­на на пред­ме­ти­те, с ко­и­то се е със­то­я­ла сре­ща­та.
Поз­на­ва­те­лят въз­п­ри­е­ма те­зи кар­ти­ни, зат­реп­тя­вай­ки в от­го­вор, изу­ча­ва ги и нак­рая за­поч­ва да ги пре­на­реж­да и ви­до­из­ме­ня с треп­те­ния, ко­и­то им из­п­ра­ща от се­бе си. Съ­об­раз­но спо­ме­на­тия по-го­ре за­кон, енер­ги­я­та след­ва ли­ни­я­та на най-мал­ко­то съп­ро­тив­ле­ние; Поз­на­ва­те­лят пре­об­ра­зу­ва мно­жес­т­во пъ­ти те­зи об­ра­зи, съз­да­ва об­ра­зи на об­ра­зи­те и до­ка­то се ог­ра­ни­ча­ва в рам­ки­те на то­ва прос­то въз­п­ро­из­веж­да­не с ед­нич­ка­та до­бав­ка вре­ме, ние има­ме, как­то ка­зах­ме, па­мет и пре­ду­се­ща­не.
Об­раз­но­то мис­ле­не е са­мо ед­но пре­пов­та­ря­не на ежед­нев­ни опит­нос­ти в по-фи­на ма­те­рия с та­зи раз­ли­ка, че Поз­на­ва­те­лят мо­же да спре и про­ме­ни тях­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност, да ги пов­то­ри, уси­ли или от­с­ла­би по своя во­ля. Той мо­же да се спре вър­ху да­ден об­раз, да се но­си над не­го, да жи­вее с не­го и та­ка от сво­бод­но­то пре­раз­г­леж­да­не на опит­нос­ти­те си да по­лу­чи оно­ва, ко­е­то му е убяг­на­ло пре­диш­ни­те пъ­ти, ко­га­то е ми­на­вал край не­го, вър­зан за нес­пир­но вър­тя­що­то се ко­ле­ло на вре­ме­то. Вът­ре в сво­е­то цар­с­т­во той мо­же да тво­ри соб­с­т­ве­но­то си вре­ме, та­ка как­то пра­ви Ло­го­сът за сво­и­те све­то­ве. Той оба­че не мо­же да из­бя­га от същ­ност­та на вре­ме­то, от пос­ле­до­ва­тел­ност­та, за­що­то още не е пос­тиг­нал Ло­го­со­во­то съз­на­ние и не се е ос­во­бо­дил от връз­ки­те с ма­те­ри­ал­ния свят; но до­ри ко­га­то дос­тиг­не то­ва ос­во­бож­да­ва­не, то ще се от­на­ся са­мо до рам­ки­те на та­зи слън­че­ва сис­те­ма.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

________________

[1] Един от създателите на философската система йога, живял ок. II -III век пр.Хр. Наричали го още Гоникапутра. – Б. ред.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (6): Развитието на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (3, 4): Предаване на мисли от разстояние, Зараждане на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (2): Творецът на заблудата, Изграждане и развитие на умственото тяло МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та