МИСЛОВНАТА СИЛА (2): Творецът на заблудата, Изграждане и развитие на умственото тяло

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

“Ста­нал рав­но­ду­шен към се­тив­ни­те пред­ме­ти,
лю­боз­на­тел­ни­ят тряб­ва да тър­си Гос­по­да­ря на се­ти­ва­та,
Ми­съл-Съз­да­те­ля, кой­то съз­да­ва заб­лу­да­та.”
“Умът е ве­ли­ки­ят уби­ец на Ре­ал­ност­та.”

Та­ка е пи­са­но в един от от­къ­си­те, при­ве­де­ни от Бла­ват­с­ка в “Кни­га на Злат­ни­те пра­ви­ла” – та­зи чу­дес­на по­е­ма в про­за, един от най-от­б­ра­ни­те ней­ни по­да­ръ­ци за све­та. На­ис­ти­на, ня­ма дру­го по-из­ра­зи­тел­но наз­ва­ние за ума от то­ва – “тво­рец на заб­лу­да”.
Умът не е Поз­на­ва­те­лят и тряб­ва ви­на­ги вни­ма­тел­но да се раз­г­ра­ни­ча­ва от не­го. Мно­го от заб­луж­де­ни­я­та и труд­нос­ти­те, ко­и­то из­мъч­ват из­с­ле­до­ва­те­ля, про­из­ли­зат от то­ва, че той не от­чи­та раз­ли­ка­та меж­ду то­зи, кой­то знае, и ума – не­го­во­то сред­с­т­во за дос­ти­га­не на зна­ни­е­то. Все ед­но да не се пра­ви раз­ли­ка меж­ду скул­п­то­ра и не­го­во­то дле­то.
Умът в ос­нов­ни ли­нии е двойн­с­т­вен и ма­те­ри­а­лен, тъй ка­то е със­та­вен от об­вив­ка фи­на ма­те­рия, на­ре­че­на при­чин­но тя­ло плюс ма­нас (аб­с­т­рак­тен ум) и от об­вив­ка по-гру­ба ма­те­рия, на­ре­че­на ум­с­т­ве­но тя­ло плюс ма­нас (кон­к­ре­тен ум), ка­то са­ми­ят ма­нас е от­ра­же­ние в ат­мич­на­та ма­те­рия на то­зи ас­пект на Аза, кой­то е зна­ние. То­зи ум ог­ра­ни­ча­ва Джи­ва­та, ко­я­то с раз­ши­ря­ва­не на се­бе­съз­на­ни­е­то на­ми­ра се­бе си ог­ра­ни­че­на от­в­ся­къ­де. Как­то ня­кой, ко­га­то за пос­ти­га­не­то на из­вес­т­на цел си сла­га де­бе­ли ръ­ка­ви­ци, от­к­ри­ва, че ръ­це­те в тях из­губ­ват го­ля­ма част от чув­с­т­ви­тел­ност­та си, от де­ли­кат­ност­та при до­кос­ва­не, от спо­соб­ност­та си да дър­жат дреб­ни не­ща и че в тях е спо­со­бен да дър­жи са­мо го­ле­ми пред­ме­ти и да усе­ща гру­би до­кос­ва­ния, по съ­щия на­чин и Поз­на­ва­те­лят усе­ща се­бе си, ко­га­то се об­ле­че в дре­ха­та на ума. В слу­чая Поз­на­ва­те­лят е ръ­ка­та, а умът – ръ­ка­ви­ца­та.
В след­ва­щи­те па­раг­ра­фи ще све­дем из­пол­з­ва­не­то на наз­ва­ни­е­то ум са­мо за оз­на­ча­ва­не на кон­к­рет­ния ум – ум­с­т­ве­но тя­ло плюс ма­нас.
Умът е ре­зул­тат от ми­на­ла мис­лов­на дей­ност и пос­то­ян­но се ви­до­из­ме­ня от нас­то­я­ща­та мис­лов­на дей­ност. Той е не­що точ­но и оп­ре­де­ле­но с да­де­ни спо­соб­нос­ти и не­у­ме­ния, сил­ни и сла­би стра­ни – пос­лед­с­т­вия от ак­тив­ност в ми­на­ли жи­во­ти. Той е та­къв, ка­къв­то сме го съз­да­ли; ние мо­жем да го про­ме­ним са­мо пос­те­пен­но; не мо­жем да пре­о­до­ле­ем не­дос­та­тъ­ци­те му чрез уси­лие на во­ля­та, не мо­жем да го пре­неб­рег­нем, ни­то от­вед­нъж да от­с­т­ра­ним не­съ­вър­шен­с­т­ва­та му. Та­къв, ка­къв­то е, той е наш, ед­на част от не-Аза, ко­я­то е прис­по­со­бе­на и офор­ме­на за на­ша соб­с­т­ве­на упот­ре­ба и са­мо чрез не­го мо­жем да зна­ем.
Всич­ки ре­зул­та­ти от мис­лов­на­та дей­ност, ко­я­то сме из­вър­ш­ва­ли в ми­на­ло­то, са в нас и със­тав­ля­ват на­шия ум; все­ки ум при­те­жа­ва свое соб­с­т­ве­но със­то­я­ние на треп­те­не и се на­ми­ра в неп­ре­къс­на­то дви­же­ние, т.е. пред­с­тав­ля­ва ед­на пос­ле­до­ва­тел­ност от неп­ре­къс­на­то сме­ня­щи се кар­ти­ни. Вся­ко впе­чат­ле­ние, ид­ва­що от­вън, се от­пе­чат­ва вър­ху то­ва ве­че съ­щес­т­ву­ва­що и дейс­т­ва­що къл­бо, ка­то на­лич­ни­те треп­те­ния про­ме­нят но­воп­рис­ти­га­щи­те, но и са­ми­те те съ­що се из­ме­нят от тях. Ре­зул­та­тът сле­до­ва­тел­но не е точ­но въз­п­ро­из­веж­да­не на но­ви­те треп­те­ния, а сме­си­ца от тях и ве­че съ­щес­т­ву­ва­щи­те. Да си пос­лу­жим за при­мер пак със свет­ли­на­та. Ако дър­жим пар­че чер­ве­но стък­ло пред очи­те си и гле­да­ме зе­ле­ни пред­ме­ти, те ще ни се сто­рят чер­ни. По­доб­но не­що ще се по­лу­чи и ако наб­лю­да­ва­ме син пред­мет през жъл­то стък­ло. Един цве­тен пос­ред­ник при всич­ки слу­чаи ще съз­да­де впе­чат­ле­ние за цвят, раз­ли­чен от то­зи на пред­ме­та, гле­дан с прос­то око. До­ри ко­га­то гле­дат на не­ща­та с прос­то око, от­дел­ни­те хо­ра виж­дат ня­как раз­лич­но, за­що­то и са­мо­то око ви­до­из­меня треп­те­ни­я­та, ко­и­то по­лу­ча­ва, при то­ва мно­го, мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то мно­зи­на си пред­с­та­вят. Вли­я­ни­е­то на ума ка­то пос­ред­ник, чрез кой­то Поз­на­ва­те­лят по­лу­ча­ва впе­чат­ле­ния за вън­ш­ния свят, на­по­до­бя­ва в го­ля­ма сте­пен вли­я­ни­е­то на цвет­но­то стък­ло вър­ху цве­то­ве­те на пред­ме­ти­те, гле­да­ни през не­го. Поз­на­ва­те­лят е до­тол­ко­ва не­съз­на­те­лен за то­ва вли­я­ние на ума, кол­ко­то е и един чо­век за раз­ли­чи­я­та в цве­то­ве­те на пред­ме­ти­те, ко­и­то стък­ла­та пре­да­ват, ако е наб­лю­да­вал све­та един­с­т­ве­но през чер­ве­но, жъл­то или дру­го ня­как­во стък­ло.
В то­зи имен­но оп­рос­тен и раз­би­ра­ем за всич­ки сми­съл умът се на­ри­ча “тво­рец на заб­лу­ди”. Той ни пред­с­та­вя са­мо раз­к­ри­ве­ни об­ра­зи – сме­си­ца от не­го и вън­ш­ния пред­мет. Но в един мно­го по-дъл­бок сми­съл той на­ис­ти­на е ве­че “тво­рец на заб­лу­ди”, за­що­то до­ри те­зи раз­к­ри­ве­ни об­ра­зи са не дру­го, а об­ра­зи на ви­ди­мос­ти (не на дейс­т­ви­тел­нос­ти); сен­ки на сен­ки­те – то­ва е всич­ко, ко­е­то той ни да­ва. Не­ка се­га оба­че да раз­г­ле­да­ме заб­лу­ди­те, ко­и­то са след­с­т­вие от не­го­ва­та соб­с­т­ве­на при­ро­да.
На­ши­те раз­би­ра­ния за све­та щя­ха да са твър­де раз­лич­ни, ако бях­ме в със­то­я­ние да го поз­на­ва­ме та­къв, ка­къв­то е до­ри са­мо във ви­ди­ма­та му фор­ма, без ви­до­из­ме­не­ни­я­та, ре­зул­тат от треп­те­ни­я­та на ума. То­ва не е не­въз­мож­но, но е въз­мож­но са­мо за дос­та нап­ред­на­ли­те в ов­ла­дя­ва­не­то на ума. Треп­те­ни­я­та на ума мо­гат да бъ­дат ту­ши­ра­ни, ка­то съз­на­ни­е­то се от­д­ръп­не от тях – то­га­ва вся­ко въз­дейс­т­вие от­вън ще въз­п­ро­из­ве­де точ­но ко­пие на се­бе си, ка­то треп­те­ни­я­та ще си съв­па­дат и по ка­чес­т­во, и по ко­ли­чес­т­во, нес­ме­се­ни с треп­те­ни­я­та, при­над­ле­жа­щи на наб­лю­да­те­ля. Дру­ги­ят на­чин, по кой­то то­ва мо­же да ста­не, е ка­то съз­на­ни­е­то се на­со­чи и про­ник­не наб­лю­да­ва­ния пред­мет, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­жи­вя­вай­ки по то­зи на­чин не­го­ви­те треп­те­ния. И в два­та слу­чая се пос­ти­га ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние за пред­ме­та. Иде­я­та в све­та на но­у­ме­ни­те, на ко­я­то е из­раз да­де­на фор­ма (тя­ло), съ­що мо­же да бъ­де поз­на­та, но са­мо от съз­на­ние, ра­бо­те­що в при­чин­но­то тя­ло, нес­пъ­ва­но от кон­к­рет­ния ум или от по-плът­ни­те но­си­те­ли.
Да при­е­мем за ис­ти­на фак­та, че обик­но­ве­но поз­на­ва­ме един­с­т­ве­но соб­с­т­ве­ни­те си впе­чат­ле­ния за не­ща­та, а не са­ми­те не­ща – ос­вен в по­со­че­ни­те слу­чаи, – кой­то е от го­ля­мо зна­че­ние за по­ве­де­ни­е­то ни в жи­во­та. Осъз­на­ва­не­то на то­зи факт ни да­ва урок по сми­ре­ние и пред­паз­ли­вост, как­то и го­тов­ност да се вслуш­ва­ме в но­ви идеи. Ние гу­бим ин­с­тин­к­тив­на­та си си­гур­ност, че сме пра­ви в наб­лю­де­ни­я­та и зак­лю­че­ни­я­та си, и се на­у­ча­ва­ме да се вглеж­да­ме пър­во в се­бе си пре­ди да осъж­да­ме дру­ги­те.
Не­ка да си пос­лу­жим с ед­на илюс­т­ра­ция, за да ни ста­не по-яс­но ка­за­но­то до­тук.
Сре­ща­ме ли­це, чи­я­то чес­то­та на треп­те­не е та­ка­ва, че до­пъл­ва на­ша­та соб­с­т­ве­на. Ко­га­то се срещ­нем, енер­ге­тич­но се из­раз­ход­ва­ме един в друг, по­ра­ди ко­е­то не се ха­рес­ва­ме вза­им­но, не виж­да­ме ни­що в от­с­рещ­ния и все­ки от нас се чу­ди за­що еди-кой-си счи­та то­зи за ос­т­ро­у­мен, ко­га­то ние го на­ми­ра­ме за край­но глу­пав. В по­до­бен слу­чай, ако аз лич­но съм пос­тиг­на­ла мал­ко по­ве­че се­бе­съз­на­тел­ност, не бих се чу­ди­ла. Вмес­то да смя­там дру­гия за глу­пав, бих мог­ла да се по­пи­там: “Как­во ми лип­с­ва, че не мо­га да от­го­во­ря на не­го­ви­те треп­те­ния? Ние и два­ма­та треп­тим и ако аз не мо­га да схва­на не­го­вия жи­вот и ми­съл, то е за­що­то не мо­га да въз­п­ро­из­ве­да не­го­ви­те треп­те­ния. За­що тряб­ва да го съ­дя, ако не мо­га до­ри да го поз­на­вам, до­ка­то не про­ме­ня се­бе си до­тол­ко­ва, че да бъ­да в със­то­я­ние да го въз­п­ри­е­ма?” Ние не мо­жем да про­ме­ним мно­го дру­ги­те, но мо­жем да про­ме­ним мно­го се­бе си и би тряб­ва­ло неп­ре­къс­на­то да се ста­ра­ем да раз­ши­ря­ва­ме въз­п­ри­ем­чи­вост­та си. Тряб­ва да ста­нем ка­то бя­ла­та свет­ли­на, ко­я­то съ­дър­жа в се­бе си всич­ки цве­то­ве и не из­к­ри­вя­ва ни­то един, за­що­то ни­то един не от­х­вър­ля; ко­я­то при­те­жа­ва спо­соб­ност­та в се­бе си да от­го­во­ри на всич­ки. До­кол­ко сме се приб­ли­жи­ли до та­зи бе­ло­та мо­жем да съ­дим по си­ла­та си да от­к­лик­ва­ме на най-раз­лич­ни ха­рак­те­ри.

Ум­с­т­ве­но тя­ло и ма­нас

Не­ка се­га да се спрем вър­ху ус­т­ройс­т­во­то на ума ка­то ор­ган на съз­на­ни­е­то от­към не­го­ва­та стра­на Зна­ние и да ви­дим как­во е то­ва ус­т­ройс­т­во, как сме съз­да­ли ума си в ми­на­ло­то и как мо­жем да го про­ме­ним в нас­то­я­ще­то.
Умът ка­то жи­вот е ма­нас, а ма­нас е от­ра­же­ние на поз­на­ва­тел­на­та стра­на на Аза – Азът ка­то Поз­на­ва­тел – в ато­мич­на­та ма­те­рия на тре­то­то (ум­с­т­ве­но­то) по­ле.
Умът ка­то фор­ма има две стра­ни, обус­ла­вя­щи по раз­ли­чен на­чин дей­ност­та на ма­нас, ко­га­то съз­на­ни­е­то ра­бо­ти на ум­с­т­ве­но­то по­ле. Те­зи две стра­ни се дъл­жат на нат­ру­па­на­та в по­ле­то ма­те­рия, прив­ле­че­на от ато­мич­ния треп­тящ цен­тър. Та­зи ма­те­рия, спо­ред ней­на­та при­ро­да и при­ло­же­ние, на­ри­ча­ме ум­с­т­ве­на или мис­лов­на ма­те­рия. Тя за­е­ма ед­на об­шир­на об­ласт от Все­ле­на­та, ко­я­то про­ник­ва ас­т­рал­на­та и фи­зи­чес­ка­та ма­те­рия, и съ­щес­т­ву­ва в се­дем под­раз­де­ле­ния, по­доб­но на ма­те­ри­я­та, със­тав­ля­ва­ща фи­зи­чес­ко­то по­ле. Тя въз­п­ри­е­ма глав­но треп­те­ни­я­та, ид­ва­щи от­към страна­та Зна­н и е на Аза, ко­я­то й на­ла­га своя спе­ци­фи­чен от­пе­ча­тък.
Пър­ва­та и най-вис­ша стра­на на ума ка­то фор­ма е на­ре­че­на при­чин­но тя­ло. При­чин­но­то тя­ло е със­та­ве­но от ма­те­рия на пе­то и шес­то под­по­ле­та на ум­с­т­ве­но­то по­ле, ко­и­то от­го­ва­рят на по-фи­ни­те ете­ри на фи­зи­чес­ко­то по­ле. То е сла­бо раз­ви­то у бол­шин­с­т­во­то хо­ра в нас­то­я­щия етап на раз­ви­тие, тъй ка­то е без­чув­с­т­ве­но за ум­с­т­ве­ни въз­дейс­т­вия, от­п­ра­ве­ни от вън­ш­ни пред­ме­ти. Ето за­що на пър­во вре­ме мо­жем да го ос­та­вим нас­т­ра­на. Всъщ­ност то е ор­ган за аб­с­т­рак­т­но мис­ле­не.
Вто­ра­та стра­на се на­ри­ча ум­с­т­ве­но тя­ло и е със­та­ве­на от мис­лов­на ма­те­рия, при­над­ле­жа­ща на че­ти­ри­те по-нис­ки под­по­ле­та на ум­с­т­ве­но­то по­ле, ко­и­то от­го­ва­рят на най-нис­кос­то­я­щия етер и на га­зо­об­раз­но­то, теч­но­то и твър­до­то със­то­я­ние на ма­те­ри­я­та във фи­зи­чес­ко­то по­ле. То­ва да­ва ос­но­ва­ние да го на­ре­чем плът­но ум­с­т­ве­но тя­ло. Ум­с­т­ве­ни­те те­ла се де­лят на се­дем ве­ли­ки ос­нов­ни ти­па, все­ки от ко­и­то об­х­ва­ща фор­ми от всич­ки сте­пе­ни на раз­ви­тие, а те от своя стра­на се усъ­вър­шен­с­т­ват и раз­ви­ват съ­об­раз­но съ­щи­те за­ко­ни. Да се раз­бе­рат и при­ло­жат те­зи за­ко­ни оз­на­ча­ва да се за­ме­ни бав­на­та ес­тес­т­ве­на ево­лю­ция с бър­зо нап­ред­ва­не пос­ред­с­т­вом це­ле­на­со­че­на дей­ност. Ето ка­къв е дъл­бо­ки­ят сми­съл от тях­но­то изу­ча­ва­не.

Из­г­раж­да­не и раз­ви­тие
на ум­с­т­ве­но­то тя­ло

Не­об­хо­ди­мо е яс­но да се схва­не на­чи­нът, по кой­то съз­на­ни­е­то из­г­раж­да сво­и­те но­си­те­ли, за да мо­же ефек­тив­но да бъ­де из­пол­з­ва­на ежед­нев­на­та въз­мож­ност да го при­ла­га­ме за пос­ти­га­не­то на вис­ши це­ли в жи­во­та си. Буд­ни или спя­щи ние неп­ре­къс­на­то гра­дим сво­и­те ум­с­т­ве­ни те­ла, за­що­то треп­тей­ки, съз­на­ни­е­то въз­дейс­т­ва на за­о­би­ка­ля­ща­та ни мис­лов­на ма­те­рия и най-мал­ки­ят не­гов тре­пет, дъл­жащ се до­ри на най-пре­ход­на ми­съл, прив­ли­ча в ум­с­т­ве­но­то тя­ло час­ти­ци мис­лов­на ма­те­рия и из­х­вър­ля дру­ги от не­го. То­ва се дъл­жи на треп­те­ни­я­та що се от­на­ся до но­си­те­ля, но не би­ва да се заб­ра­вя, че в са­ма­та същ­ност на съз­на­ни­е­то е да мис­ли пос­то­ян­но за не-Аза ка­то го от­х­вър­ля и по то­зи на­чин неп­ре­къс­на­то се се­бе­ут­вър­ж­да­ва. Съз­на­ни­е­то се със­тои от про­ме­ня­що­то се ут­вър­ж­да­ва­не и от­х­вър­ля­не – “Аз съм то­ва” и “Аз не съм то­ва”; не­го­во­то дви­же­ние при­чи­ня­ва прив­ли­ча­не и от­б­лъс­к­ва­не в ма­те­ри­я­та, ко­е­то на­ри­ча­ме виб­ра­ция. Окол­на­та сре­да при­е­ма те­зи виб­ра­ции и та­ка слу­жи ка­то пос­ред­ник за въз­дейс­т­вие вър­ху дру­ги съз­на­ния.
Фи­ност­та или гру­бост­та на прив­ле­че­на­та ве­че в тя­ло­то ма­те­рия, за­ви­си от чес­то­та­та на треп­те­ни­я­та, пре­диз­ви­ка­ни от съз­на­ни­е­то. Чис­ти­те и въз­ви­ше­ни мис­ли имат ви­со­ка чес­то­та на треп­те­не и мо­гат да въз­дейс­т­ват са­мо на фи­на­та мис­лов­на ма­те­рия. По-гру­ба­та ос­та­ва не­до­кос­на­та, за­що­то е нес­по­соб­на да треп­ти с не­об­хо­ди­ма­та бър­зи­на. Ко­га­то по­доб­на чис­та ми­съл ка­ра ум­с­т­ве­но­то тя­ло да треп­ти, час­ти­ци гру­ба ма­те­рия се из­х­вър­лят от тя­ло­то и тях­но­то мяс­то се за­е­ма от по-фи­ни час­ти­ци. По то­зи на­чин в със­та­ва на ум­с­т­ве­но­то тя­ло вли­за по-оду­хот­во­ре­на ма­те­рия. И об­рат­но – ло­ши­те, или не­чис­ти, мис­ли прив­ли­чат в ум­с­т­ве­но­то тя­ло час­ти­ци по-гру­ба ма­те­рия, под­хо­дя­щи за тех­ния из­раз и из­х­вър­лят на­вън час­ти­ци по-фи­на.
Та­ка те­зи треп­те­ния на съз­на­ни­е­то пос­то­ян­но из­х­вър­лят от тя­ло­то един вид ма­те­рия и я за­мес­т­ват с друг. От то­ва след­ва из­во­дът, че от ви­да ма­те­рия, с ко­я­то в ми­на­ло­то сме гра­ди­ли на­ше­то ум­с­т­ве­но тя­ло, за­ви­си и спо­соб­ност­та ни да въз­п­ри­е­ма­ме мис­ли, ид­ва­щи от­вън. Ако ум­с­т­ве­ни­те ни те­ла са из­г­ра­де­ни от фи­на ма­те­рия, гру­би и не­чис­ти мис­ли ня­ма да на­ме­рят при­ем у нас и не би­ха мог­ли да ни при­чи­нят вре­да; об­рат­но­то, ако са из­г­ра­де­ни от гру­ба ма­те­рия, те ще се вли­я­ят от вся­ко ми­на­ва­що зло и ще ос­та­ват не­до­кос­ва­ни и не­об­ла­го­де­тел­с­т­ву­ва­ни от доб­ри мис­ли.
Ко­га­то срещ­нем чо­век с въз­ви­ше­ни мис­ли, не­го­ви­те мис­лов­ни виб­ра­ции пре­диз­вик­ват треп­те­ния в съ­от­вет­на­та ма­те­рия на на­ше­то ум­с­т­ве­но тя­ло, ко­и­то раз­мес­т­ват и до­ри из­х­вър­лят на­вън ня­кои от най-гру­би­те му час­ти­ци, за да мо­же то ка­то ця­ло да виб­ри­ра в уни­сон. До­кол­ко ще раз­бе­рем то­зи чо­век, как ще го въз­п­ри­е­мем, за­ви­си мно­го от на­ша­та ми­на­ла мис­лов­на дей­ност, обус­ла­вя­ща и пол­за­та за на­ше­то ду­хов­но из­рас­т­ва­не, ко­я­то мо­жем да из­в­ле­чем от об­щу­ва­не­то си с не­го. Ние не мо­жем да мис­лим вмес­то друг ня­кой; чо­ве­кът до нас мо­же да мис­ли са­мо със свои мис­ли, ко­и­то при­чи­ня­ват съ­от­вет­но виб­ра­ции в ум­с­т­ве­на­та ма­те­рия око­ло не­го. Те­зи виб­ра­ции вли­я­ят вър­ху нас, пре­диз­вик­вай­ки в на­ши­те ум­с­т­ве­ни те­ла срод­ни треп­те­ния, ко­и­то от своя стра­на въз­дейс­т­ват на съз­на­ни­е­то ни. Ако ня­кой по­же­лае да дос­тиг­не с ми­съл на­ше­то съз­на­ние, мо­же да нап­ра­ви то­ва са­мо ка­то пре­диз­ви­ка ми­съл-треп­те­ния в ум­с­т­ве­но­то ни тя­ло.
Не ви­на­ги оба­че та­ко­ва вна­ся­не на треп­те­ния от­вън во­ди до не­пос­ред­с­т­ве­но раз­би­ра­не. По­ня­ко­га въз­дейс­т­ви­е­то на­по­до­бя­ва то­ва на слън­це­то, дъж­да и поч­ва­та вър­ху се­ме­то, за­ро­ве­но в зе­мя­та. На пър­во вре­ме то ся­каш не от­го­ва­ря на тях­но­то вли­я­ние, но вът­ре в не­го все пак е на­ли­це един не­за­бе­ле­жим тре­пет на вът­ре­шен жи­вот, кой­то ще ста­ва все по-си­лен и по-си­лен, до­ка­то оду­ше­вя­ва­щи­ят жи­вот про­бие нак­рая об­вив­ка­та на се­ме­то и пус­не ко­рен и стъ­бъл­це. Та­ка е и с ума. Съз­на­ни­е­то треп­ти ед­ва за­бе­ле­жи­мо вът­ре в се­бе си пре­ди да бъ­де спо­соб­но да да­де ка­къв­то и да би­ло вън­шен от­го­вор на ока­за­ни­те му въз­дейс­т­вия; по съ­щия на­чин, ко­га­то още не сме в със­то­я­ние да раз­бе­рем ня­кой бла­го­ро­ден мис­ли­тел, у нас все пак има ед­но не­съз­на­тел­но треп­те­не, пред­те­ча на съз­на­тел­но­то въз­п­ри­е­ма­не. Ние сме се до­кос­на­ли за мал­ко до бо­га­тия мис­ло­вен жи­вот, на кой­то той е из­ра­зи­тел; за­ро­ди­ши­те на мис­ли­те са про­бу­де­ни и съ­дейс­т­ват за ево­лю­ци­я­та на на­ши­ят ум.
Раз­ви­ти­е­то на ума мо­же да бъ­де до из­вес­т­на сте­пен под­по­мог­на­то от­вън, но по-съ­щес­т­ве­на е дей­ност­та на на­ше­то соб­с­т­ве­но съз­на­ние, и ако ис­ка­ме да при­те­жа­ва­ме сил­но, жиз­не­но, ак­тив­но и спо­соб­но да въз­п­ри­е­ма въз­ви­ше­ни мис­ли ум­с­т­ве­но тя­ло, тряб­ва уси­ле­но да ра­бо­тим над не­го, за­що­то соб­с­т­ве­ния ни ум се гра­ди от нас са­ми­те.
Мно­го хо­ра оби­чат да че­тат. Не че­те­не­то оба­че, а ми­съл­та гра­ди ума. Че­те­не­то е цен­но в то­ва от­но­ше­ние са­мо ако дос­та­вя ма­те­ри­ал за раз­ми­съл. Ня­кой мо­же да че­те мно­го, но ум­с­т­ве­но­то му раз­ви­тие ще бъ­де про­пор­ци­о­нал­но на ум­с­т­ве­но­то уси­лие, вло­же­но при че­те­не­то. Цен­ност­та на ми­съл­та, ко­я­то той ще про­че­те, се оп­ре­де­ля от то­ва как ще я из­пол­з­ва. Не за­поч­не ли да ра­бо­ти сам над нея, пол­за­та от нея за не­го ще бъ­де мал­ка и вре­мен­на. “Че­те­не­то из­пъл­ва чо­ве­ка”, каз­ва лорд Бей­кън, и тук мо­жем да от­к­ри­ем го­ля­ма ана­ло­гия меж­ду ума и тя­ло­то. Хра­на­та из­пъл­ва сто­ма­ха, но тя е без­по­лез­на за тя­ло­то, до­ка­то не бъ­де смля­на и аси­ми­ли­ра­на. По съ­щия на­чин умът мо­же да бъ­де из­пъл­нен с че­те­ни не­ща, но до­ка­то мис­лов­на дей­ност не е аси­ми­ли­ра­ла про­че­те­но­то, той не са­мо че не рас­те, а до­ри би мо­гъл да се пре­то­ва­ри и да от­с­лаб­не под те­жест­та на по­е­ти и нес­м­ле­ни идеи, вмес­то да ук­реп­не.
Би тряб­ва­ло да че­тем по-мал­ко и да мис­лим по­ве­че, ако ис­ка­ме умът ни да рас­те и да се раз­ви­ва. Ако ис­ка­ме да вър­вим твър­до нап­ред в усъ­вър­шен­с­т­ва­не­то на ума си, би тряб­ва­ло ежед­нев­но да пре­кар­ва­ме по­не час в изу­ча­ва­не на ня­коя се­ри­оз­на и теж­ка кни­га, ка­то че­тем 5 ми­ну­ти и раз­миш­ля­ва­ме 10 ми­ну­ти над про­че­те­но­то. Обик­но­ве­но се че­те час-два бър­зо, след ко­е­то кни­га­та се ос­та­вя нас­т­ра­на, до­ка­то дой­де след­ва­щи­ят мо­мент за че­те­не. Ето за­що мис­лов­на­та си­ла на хо­ра­та рас­те мно­го бав­но.
Ед­но от най-за­бе­ле­жи­тел­ни­те яв­ле­ния, ко­и­то мо­жем да наб­лю­да­ва­ме в ре­ди­ци­те на те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во, е ум­с­т­ве­ни­ят нап­ре­дък, кой­то от го­ди­на на го­ди­на бе­ле­жат не­го­ви­те чле­но­ве. То­ва се дъл­жи на фак­та, че те­о­соф­с­ко­то уче­ние изяс­ня­ва при­ро­да­та на ми­съл­та; та­ка оне­зи, ко­и­то го след­ват, за­поч­ват мал­ко по мал­ко да раз­би­рат на­чи­на, по кой­то умът дейс­т­ва и да ра­бо­тят це­ле­на­со­че­но за из­г­раж­да­не­то на ум­с­т­ве­ни­те си те­ла. Уче­но­лю­би­ви­ят, же­ла­е­щи­ят да се усъ­вър­шен­с­т­ва, тряб­ва да си на­ло­жи все­ки ден да от­де­ля най-мал­ко по 5 ми­ну­ти за че­те­не и по 10 ми­ну­ти за уси­ле­но раз­миш­ля­ва­не над про­че­те­но­то. В на­ча­ло­то ще от­к­рие, че то­ва е дос­та труд­но и мъ­чи­тел­но и ще раз­бе­ре кол­ко сла­ба е не­го­ва­та спо­соб­ност да мис­ли. Та­зи кон­с­та­та­ция ще е бе­лег за не­го­ви­те пър­ви стъп­ки, за­що­то не е ма­ло­важ­но да осъз­на­еш, че си нес­по­со­бен да мис­лиш це­ле­на­со­че­но и пос­ле­до­ва­тел­но. Хо­ра, ко­и­то не мо­гат да мис­лят, но си въ­об­ра­зя­ват, че мо­гат, не от­бе­ляз­ват осо­бен нап­ре­дък. По-доб­ре е чо­век да съз­на­ва сво­я­та сла­бост, от­кол­ко­то да си въ­об­ра­зя­ва, че е си­лен, ко­га­то в дейс­т­ви­тел­ност е слаб. Нес­по­соб­ност­та на ума да се със­ре­до­то­чи вър­ху ед­но не­що, усе­ща­не­то за за­топ­ля­не, обър­к­ва­не и умо­ра, ко­и­то се по­я­вя­ват след про­дъл­жи­тел­но­то уси­лие да се след­ва хо­да на ед­на труд­на ми­съл, на­по­до­бя­ва усе­ща­не­то в мус­ку­ли­те, ко­е­то из­пит­ва чо­век след про­дъл­жи­тел­но фи­зи­чес­ко на­то­вар­ва­не. Със сис­тем­но и пос­то­ян­но, но не пре­ка­ле­но уп­раж­ня­ва­не ми­съл­та ук­реп­ва, точ­но как­то на­рас­т­ва и фи­зи­чес­ка­та си­ла. А ед­нов­ре­мен­но с на­рас­т­ва­не­то й, мис­лов­на­та си­ла мо­же да бъ­де на­соч­ва­на и към служ­ба на оп­ре­де­ле­ни це­ли. Без та­къв кон­цен­т­ри­ран раз­ми­съл ум­с­т­ве­но­то тя­ло не мо­же да бъ­де доб­ре офор­ме­но и ор­га­ни­зи­ра­но, а без със­ре­до­то­ча­ва­не, мис­лов­на­та си­ла не мо­же да бъ­де из­пол­з­ва­на це­ле­на­со­че­но.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (3, 4): Предаване на мисли от разстояние, Зараждане на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та Теософското общество (2) – учение, възгледи, идеи МИСЛОВНАТА СИЛА