Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ УЧЕНИЯ МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та
0

МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та

МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та
0

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

У В О Д

Цен­­­ност­­­та на зна­­ни­­е­­то про­­ли­­ча­­ва от си­­ла­­та му да очис­­­ти и об­­­ла­­го­­ро­­ди жи­­во­­та и всич­­­ки жад­­­ни за зна­­ние се стре­­мят да при­­ло­­жат те­­о­­ре­­тич­­­но­­то поз­­­на­­ние, при­­до­­би­­то от изу­­ча­­ва­­не­­то на те­­о­­со­­фи­­я­­та, в раз­­­ви­­ването на соб­­с­­т­­­ве­­ния си ха­­рак­­­тер и в по­­мощ на сво­­и­­те съб­­­ра­­тя. Имен­­­но за та­­ки­­ва жад­­­ни за зна­­ние чи­­та­­те­­ли е на­­пи­­са­­на та­­зи мал­­­ка кни­­га с на­­деж­­­да­­та, че ед­­­но по-доб­­­ро раз­­­би­­ра­­не на ум­­с­­т­­­ве­­на им при­­ро­­да мо­­же да ги на­­со­­чи към це­­ле­­съ­­об­­­раз­­­но кул­­­ти­­ви­­ра­­не на доб­­­ро­­то в нея и из­­­ко­­ре­­ня­­ва­­не на не­­доб­­­ро­­то. Ен­­­ту­­си­­аз­­­мът да жи­­ве­­еш пра­­вил­­­но е нап­­­ра­­зен, ако свет­­­ли­­на­­та на ума не ос­­­ве­­тя­­ва пъ­­тя на по­­ве­­де­­ни­­е­­то, за­­що­­то как­­­то сле­­пи­­ят чо­­век по нез­­­на­­ние се от­­­би­­ва от пъ­­тя и па­­да в ка­­нав­­­ка­­та, та­­ка и Азът, сляп от нез­­­на­­ние, се от­­к­­­ло­­ня­­ва от пъ­­тя на пра­­вил­­­ния жи­­вот, до­­ка­­то по­­пад­­­не в ка­­па­­на на ло­­шо­­то по­­ве­­де­­ние. На­­ис­­­ти­­на, Ави­­дя – от­­­със­­т­­­ви­­е­­то на зна­­ние – е пър­­­ва­­та стъп­­­ка от един­с­т­во­­то към от­­­дел­­­ност­­­та и са­­мо с ней­­но­­то на­­ма­­ля­­ва­­не се сто­­пя­­ва и от­­­дел­­­ност­­­та, до­­ка­­то нак­­­рая на­­пъл­­­но бъ­­де въз­­­вър­­­нат Веч­­­ни­­ят Мир.

Азът ка­то Поз­на­ва­тел

Ко­­га­­то изу­­ча­­ва­­ме при­­ро­­да­­та на чо­­ве­­ка, от­­­де­­ля­­ме чо­­ве­­ка от но­­си­­те­­ли­­те, с ко­­и­­то той си слу­­жи, от­­­де­­ля­­ме жи­­вия Аз от дре­­хи­­те, в ко­­и­­то е об­­­ле­­чен. Азът е един, кол­­­ко­­то и раз­­­но­­об­­­раз­­­ни да са фор­­­ми­­те на не­­го­­ва­­та про­­я­­ва, ко­­га­­то ра­­бо­­ти чрез и пос­­­ред­­с­­т­­­вом раз­­­лич­­­ни­­те ви­­до­­ве ма­­те­­рия. Ис­­­ти­­на е, раз­­­би­­ра се, че има са­­мо Ед­­­но Аз в пъл­­­ния сми­­съл на ду­­ма­­та; че как­­­то лъ­­чи­­те из­­­ли­­зат от Слън­­­це­­то, та­­ка и мно­­го­­то Аз, пред­­с­­­тав­­­ля­­ва­­щи ис­­­тин­­с­­­ки­­те хо­­ра, са прос­­­то лъ­­чи на Вис­­­ше­­то Аз; че вся­­ко Аз мо­­же да си на­­шеп­­­ва “Аз съм Той”. Но за нас­­­то­­я­­ща­­та ни за­­да­­ча, взе­­май­­ки един от­­­де­­лен лъч, мо­­жем да ви­­дим в не­­го­­ва­­та от­­­дел­­­ност из­­­на­­чал­­­но­­то му един­­с­­т­­­во, прик­­­ри­­ва­­но от фор­­­ми­­те му. Съз­­­на­­ни­­е­­то е ед­­­но един­­с­­т­­­ве­­но и раз­­­де­­ле­­ни­­я­­та, ко­­и­­то обо­­со­­бя­­ва­­ме в не­­го, съз­­­да­­ва­­ме или с об­­­ра­­зо­­ва­­тел­­­на цел, или по­­ра­­ди илю­­зии, дъл­­­жа­­щи се на ог­­­ра­­ни­­че­­ност­­­та на на­­ша­­та спо­­соб­­­ност да схва­­ща­­ме чрез ор­­­га­­ни­­те, с ко­­и­­то то ра­­бо­­ти в нис­­­ши­­те све­­то­­ве. Фак­­­тът, че про­­я­­ви­­те на Аза след­­­ват по­­от­­­дел­­­но от не­­го­­ви­­те три ас­­­пек­­­та – зна­­ние, во­­ля и ак­­­тив­­­ност (от ко­­и­­то про­­из­­­ти­­чат мис­­­ли, же­­ла­­ния и де­­ла) – не би­­ва да ни поп­­­ре­­чи да ви­­дим, че ня­­ма раз­­­де­­ле­­ние в същ­­­ност­­­та (це­­ли­­ят Аз знае, це­­ли­­ят Аз же­­лае, це­­ли­­ят Аз дейс­­т­­­ва) и че те­­зи ас­­­пек­­­ти не са на­­пъл­­­но раз­­­де­­ле­­ни един от друг. Ко­­га­­то той знае, той съ­­що та­­ка же­­лае и дейс­­т­­­ва; ко­­га­­то дейс­­т­­­ва, той съ­­що та­­ка знае и же­­лае; ко­­га­­то же­­лае, той съ­­що знае и дейс­­т­­­ва. Еди­­ни­­ят ас­­­пект пре­­об­­­ла­­да­­ва и то по­­ня­­ко­­га до та­­ка­­ва сте­­пен, че на­­пъл­­­но за­­сен­­ч­­­ва ос­­­та­­на­­ли­­те, но до­­ри и при най-ин­­­тен­­­зив­­­но­­то кон­­­цен­­т­­­ри­­ра­­не на зна­­ние – ко­­га­­то то се от­­к­­­ро­­я­­ва над всич­­­ко – ви­­на­­ги при­­със­­т­­­ват скри­­то и дейс­­т­­­вие, и же­­ла­­ние, ви­­ди­­ми при един по-вни­­ма­­те­­лен ана­­лиз.
На­­ре­­кох­­­ме те­­зи три стра­­ни “три ас­­­пек­­­та на Аза”. Ед­­­но мал­­­ко по­­яс­­­не­­ние ще по­­мог­­­не за вник­­­ва­­не­­то в същ­­­ност­­­та им. Ко­­га­­то Азът е в по­­кой, то­­га­­ва се про­­я­­вя­­ва ас­­­пек­­­тът Зна­­ние – спо­­соб­­­ност­­­та да се упо­­до­­би на кой­­то и да е наб­­­лю­­да­­ван пред­­­мет. Ко­­га­­то Азът е кон­­­цен­­т­­­ри­­ран, с на­­ме­­ре­­ние да про­­ме­­ни със­­­то­­я­­ние, то­­га­­ва се про­­я­­вя­­ва ас­­­пек­­­тът Во­­ля. Ко­­га­­то в при­­със­­т­­­ви­­е­­то на да­­ден пред­­­мет Азът из­­­лъ­­чи от се­­бе си енер­­­гия, за да го дос­­­тиг­­­не, то­­га­­ва той про­­я­­вя­­ва ас­­­пек­­­тът Дейс­­т­­­вие. От­­­тук ста­­ва яс­­­но, че те­­зи три стра­­ни не са от­­­дел­­­ни час­­­ти на Аза, не са три от­­­дел­­­ни не­­ща, съ­­е­­ди­­не­­ни или сме­­се­­ни в ед­­­но, а не­­раз­­­рив­­­но ця­­ло, ко­­е­­то се про­­я­­вя­­ва по три раз­­­лич­­­ни на­­чи­­на.
Не е лес­­­но да се да­­де яс­­­на пред­­с­­­та­­ва за Аза по друг на­­чин, ос­­­вен ка­­то прос­­­то се фор­­­му­­ли­­ра и из­­­ка­­же ос­­­нов­­­на­­та идея за не­­го. Азът е оно­­ва съз­­­на­­тел­­­но, чув­­с­­т­­­ва­­що и веч­­­но съ­­щес­­т­­­ву­­ва­­що не­­що, ко­­е­­то във все­­ки един от нас съз­­­на­­ва се­­бе си ка­­то съ­­щес­­т­­­ву­­ва­­що. Чо­­век не мо­­же да мис­­­ли за се­­бе си ка­­то за не­­съ­­щес­­т­­­ву­­ващ или да се са­­мо­­оп­­­ре­­де­­ля в съз­­­на­­ни­­е­­то си ка­­то “Аз не съм”. Как­­­то Бха­­го­­ван Дас се из­­­ра­­зя­­ва: “Азът е не­­за­­ме­­ни­­ма­­та пър­­­ва ос­­­но­­ва на жи­­во­­та…” Спо­­ред ду­­ми­­те на Ва­­шас­­­па­­ти Миш­­­ра в не­­го­­ви­­те ко­­мен­­­та­­рии вър­­­ху Ша­­ри­­ра­­ка-бха­­шия на Шан­­­ка­­ра­­ча­­рия[1]: “Ни­­кой не се съм­­­ня­­ва Съм ли аз или Не съм ли аз.” Се­­бет­­­вър­­­де­­ни­­е­­то “Аз съм” из­­­ли­­за пред вся­­ко ед­­­но дру­­го не­­що, стои над и от­­­въд вся­­как­­­во твър­­­де­­ние. Ни­­как­­­во до­­ка­­за­­тел­­с­­т­­­во не мо­­же да под­­­си­­ли стой­­ност­­­та му и ни­­как­­­ви ар­­­гу­­мен­­­ти про­­тив не мо­­гат да я на­­ма­­лят. Как­­­то до­­ка­­за­­тел­­с­­т­­­во­­то, та­­ка и ста­­ра­­ни­­е­­то да се из­­­ве­­дат ар­­­гу­­мен­­­ти про­­тив се ос­­­но­­ва­­ват вър­­­ху фак­­­та “Аз съм” – оно­­ва не­­а­­на­­ли­­зи­­ру­­е­­мо усе­­ща­­не за съ­­щес­­т­­­ву­­ва­­не, за ко­­е­­то ни­­що дру­­го не мо­­жем да ка­­жем, ос­­­вен че то ту се усил­­­ва, ту от­­с­­­лаб­­­ва. “Аз съм по­­ве­­че” е из­­­раз на удо­­вол­­с­­т­­­ви­­е­­то, “Аз съм по-мал­­­ко” е из­­­раз на стра­­да­­ни­­е­­то.
Ко­­га­­то наб­­­лю­­да­­ва­­ме то­­ва “Аз съм”, от­­к­­­ри­­ва­­ме, че то на­­ми­­ра своя из­­­раз по три раз­­­лич­­­ни на­­чи­­на:

а) Вът­­­реш­­­но раз­­­миш­­­ле­­ние за ед­­­но не-Аз, зна­­ние, ко­­ре­­нът на мис­­­ли­­те;
б) Вът­­­реш­­­но със­­­ре­­до­­то­­ча­­ва­­не, во­­ля, ко­­ре­­нът на же­­ла­­ни­­я­­та;
в) От­­п­­­ра­­вя­­не към вън­­ш­­­но­­то, енер­­­гия, ко­­ре­­нът на де­­ла­­та.

“Аз знам” или “Аз мис­­­ля”, “Аз ис­­­кам” или “Аз же­­лая”, “Аз пра­­вя уси­­лия” или “Аз дейс­­т­­­вам” – то­­ва са три­­те твър­­­де­­ния на не­­ви­­ди­­мо­­то Аз, на “Аз съм”. Всич­­­ки про­­я­­ви мо­­гат да се от­­­не­­сат към един или друг от те­­зи три ас­­­пек­­­та; Азът се про­­я­­вя­­ва в на­­ши­­те све­­то­­ве са­­мо по те­­зи три на­­чи­­на; та­­ка, как­­­то всич­­­ки цве­­то­­ве про­­из­­­ли­­зат от три­­те ос­­­нов­­­ни, та­­ка и без­­б­­­рой­­ни­­те про­­я­­ви на Аза се ос­­­но­­ват на те­­зи Во­­ля, Енер­­­гия и Зна­­ние.
Азът ка­­то он­­­зи, кой­­то же­­лае, Азът, ка­­то он­­­зи, кой­­то пра­­ви уси­­лия, Азът, ка­­то он­­­зи, кой­­то знае, е ед­­­но във Веч­­­ност­­­та и е ко­­ре­­нът на ин­­­ди­­ви­­ду­­ал­­­ност­­­та във Вре­­ме и Прос­­т­­­ран­­с­­т­­­во. Азът от­­­към не­­го­­ва­­та ми­­съл-стра­­на, Азът ка­­то Поз­­­на­­ва­­тел е пред­­­ме­­тът на на­­ше­­то из­­с­­­лед­­­ва­­не тук.

Не-Азът ка­то Поз­на­ва­е­мо

Азът, чи­я­то при­ро­да е зна­ние, на­ми­ра от­ра­зе­ни в се­бе си ка­то в ог­ле­да­ло го­ля­мо мно­жес­т­во (вън­ш­ни) фор­ми и на­у­ча­ва от опит, че мо­же да знае, да дейс­т­ва и да же­лае в и чрез тях. От­к­ри­ва, че те­зи фор­ми не са та­ка дос­тъп­ни за не­го­вия кон­т­рол, как­то е тя­ло­то му – пър­во­то не­що, ко­е­то той осъз­на­ва и ко­е­то (по пог­реш­ка, но все пак по не­об­хо­ди­мост) се на­у­ча­ва да отъж­дес­т­вя­ва със се­бе си. Той знае, а те не мис­лят; той же­лае, а те не по­каз­ват же­ла­ние; той про­я­вя­ва енер­гия, а те не се зад­виж­ват в от­го­вор. Той не мо­же да ка­же за тях: “Аз знам”, “Аз дейс­т­вам”, “Аз ис­кам” и нак­рая от­к­ри­ва, че то­ва са чуж­ди същ­нос­ти – ми­не­рал­ни, рас­ти­тел­ни, жи­во­тин­с­ки, чо­веш­ки и свръх­чо­веш­ки фор­ми, ко­и­то на­зо­ва­ва с раз­би­ра­е­мо­то “не-Аз” – то­ва, в ко­е­то той ка­то от­дел­но Аз не е, в ко­е­то той не знае, не дейс­т­ва и не же­лае. Та­ка за дъл­го вре­ме той от­го­ва­ря на въп­ро­са “Как­во не­що е не-Азът?” с: “Всич­ко, в ко­е­то Аз не зная, не же­лая и не дейс­т­вам.”
И ма­кар на­ис­ти­на след ус­пе­шен ана­лиз да от­к­рие, че не­го­ви­те но­си­те­ли пос­ле­до­ва­тел­но (без най-тън­ка­та об­вив­ка, ко­я­то го пра­ви от­дел­но Аз) са час­ти от не-Аза, са обек­ти на зна­ни­е­то, са Поз­на­ва­е­мо­то, са не-Поз­на­ва­те­лят, все пак за всич­ки прак­ти­чес­ки це­ли то­зи не­гов от­го­вор е то­чен. Всъщ­ност той ни­ко­га ня­ма да мо­же да знае, ако му от­не­мем та­зи най-тън­ка об­вив­ка, ко­я­то го пра­ви от­дел­но Аз. Да поз­нае и нея ка­то не-Аз, оз­на­ча­ва да се слее с Всич­ко.

Зна­ни­е­то

За да мо­же Азът да бъ­де Поз­на­ва­те­лят, а не-Азът Поз­на­ва­е­мо­то, по­меж­ду им тряб­ва да бъ­де ус­та­но­ве­но ед­но оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние. Не-Азът тряб­ва да влияе вър­ху Аза, ка­то Азът на свой ред съ­що тряб­ва да оказ­ва вли­я­ние вър­ху не-Аза; тряб­ва да има един вза­и­мен об­мен по­меж­ду им. Зна­ни­е­то е връз­ка (relation) меж­ду Аза и не-Аза, при­ро­да­та на ко­я­то ще бъ­де изяс­не­на в след­ва­ща­та гла­ва на та­зи кни­га, но пре­ди то­ва все пак тряб­ва яс­но да се осъз­нае фак­тът, че зна­ни­е­то е връз­ка. То под­раз­би­ра двойс­т­ве­ност: съз­на­ние у ед­но Аз и поз­на­ва­не на ед­но не-Аз – при­със­т­ви­е­то на две­те ре­дом е не­об­хо­ди­мо за зна­ни­е­то.
Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – то­ва са оне­зи три, обе­ди­не­ни в ед­но, не­ща, в същ­ност­та на ко­и­то тряб­ва доб­ре да се вник­не, за да мо­же мис­лов­на­та си­ла да бъ­де на­со­че­на към един­с­т­ве­но пра­вил­ния път на раз­ви­тие, т.е към ра­бо­та за под­по­ма­га­не раз­ви­ти­е­то на све­та. Спо­ред за­пад­на­та тер­ми­но­ло­гия умът е су­бек­тът, кой­то знае; обек­тът е то­ва, ко­е­то е поз­на­ва­е­мо; връз­ка­та по­меж­ду им е зна­ни­е­то. На­ша­та за­да­ча е да раз­га­да­ем при­ро­да­та на Поз­на­ва­те­ля, при­ро­да­та на Поз­на­ва­е­мо­то, при­ро­да­та на връз­ка­та, ус­та­но­ве­на по­меж­ду им и как тя въз­ник­ва. Осъз­на­ем ли всич­ко то­ва, ще сме нап­ра­ви­ли дейс­т­ви­тел­на стъп­ка към оно­ва се­бе­поз­на­ние, ко­е­то е мъд­рост. То­га­ва на­ис­ти­на ще бъ­дем спо­соб­ни да по­ма­га­ме на све­та око­ло нас, ре­а­ли­зи­рай­ки се ка­то не­го­ви слу­жи­те­ли и спа­си­те­ли, за­що­то то­ва е ис­тин­с­ко­то пред­наз­на­че­ние на мъд­рост­та – раз­па­ле­на от лю­бов­та, да из­ве­де све­та от ни­ще­та­та на нез­на­ни­е­то до там, къ­де­то мъ­ки и стра­да­ния не мо­же да има. То­ва е пред­ме­тът на на­ше­то из­с­лед­ва­не, за­що­то доб­ре е ка­за­но в кни­ги­те на то­зи на­род, кой­то при­те­жа­ва най-ран­на­та, най-дъл­бо­ка­та и най-тън­ка­та пси­хо­ло­гия, че цел­та на фи­ло­со­фи­я­та е да се сло­жи край на стра­да­ни­е­то. За­то­ва Поз­на­ва­те­лят мис­ли, за­то­ва пос­то­ян­но тър­сим Зна­ние. Да се пре­мах­не стра­да­ни­е­то е ис­тин­с­ки­ят сми­съл на фи­ло­со­фи­я­та и ед­на мъд­рост не е ис­тин­с­ка, ако не во­ди към пос­ти­га­не­то на Ми­ра.

~  ~  ~

ГЛА­ВА I
При­ро­да­та на ми­съл­та

При­ро­да­та на ми­съл­та мо­же да бъ­де раз­г­леж­да­на от две глед­ни точ­ки – на съз­на­ни­е­то (ко­е­то е поз­на­ние) или на фор­ма­та (чрез ко­я­то се пос­ти­га зна­ние), чи­я­то по­дат­ли­вост на ви­до­из­ме­не­ния пра­ви въз­мож­но пос­ти­га­не­то на зна­ние. На­ли­чи­е­то на те­зи две глед­ни точ­ки обус­ла­вя две­те край­нос­ти във фи­ло­со­фи­я­та, ко­и­то тряб­ва ед­нак­во да из­бяг­ва­ме, за­що­то вся­ка от тях иг­но­ри­ра ня­коя от стра­ни­те на про­я­ве­ния жи­вот. Ед­на­та край­ност раз­г­леж­да вся­ко не­що ка­то съз­на­ние, пре­неб­рег­вай­ки жиз­не­на­та не­об­хо­ди­мост от фор­ма­та ка­то не­що, ко­е­то обус­ла­вя съз­на­ни­е­то и го пра­ви въз­мож­но. Дру­га­та раз­г­леж­да вся­ко не­що ка­то фор­ма, пре­неб­рег­вай­ки фак­та, че фор­ма­та мо­же да съ­щес­т­ву­ва са­мо бла­го­да­ре­ние на жи­во­та, кой­то я оду­ше­вя­ва. Фор­ма­та и жи­во­тът, ма­те­ри­я­та и ду­хът, но­си­те­лят и съз­на­ни­е­то са не­раз­дел­ни в сво­я­та про­я­ва. Те са ас­пек­ти, стра­ни на ТО­ВА, в ко­е­то и две­те са из­на­чал­ни; ТО­ВА, ко­е­то е ни­то съз­на­ни­е­то, ни­то но­си­те­лят, а КО­РЕ­НЪТ и на две­те. Фи­ло­со­фия, опит­ва­ща се да обяс­ни всич­ко с фор­ми­те, пре­неб­рег­вай­ки жи­во­та, ще се из­п­ра­ви пред проб­ле­ми, ко­и­то ще е на­пъл­но нес­по­соб­на да раз­ре­ши. Фи­ло­со­фия, опит­ва­ща се да обяс­ни всич­ко с жи­во­та, пре­неб­рег­вай­ки фор­ми­те, ще се озо­ве в пъ­тя си пред ви­со­ки сте­ни, ко­и­то ня­ма да е в със­то­я­ние да прес­ко­чи. За­то­ва не­ка при­е­мем, че съз­на­ние и но­си­те­ли на съз­на­ни­е­то, жи­вот и фор­ма, дух и ма­те­рия са вре­мен­ни про­я­ви на два­та ас­пек­та на ед­но­то бе­зус­лов­но Съ­щес­т­ву­ва­не, ко­е­то не мо­же да бъ­де поз­на­то, ос­вен ко­га­то се про­я­ви ка­то Ко­рен-Дух (на­ре­че­но от ин­ду­си­те Pratyagatman) – аб­с­т­рак­т­но Съ­щес­т­во, аб­с­т­рак­тен Ло­гос, от кой­то про­из­ли­зат всич­ки ин­ди­ви­ду­ал­ни Аз – и Ко­рен-Ма­те­рия (Mulaprakriti), от ко­я­то про­из­ли­зат всич­ки фор­ми. При вся­ка про­я­ва то­зи Ко­рен-Дух по­раж­да ед­но тро­ич­но съз­на­ние, а Ко­рен-Ма­те­ри­я­та – ед­на тро­ич­на ма­те­рия; тях­на ос­но­ва е ед­на­та Ре­ал­ност, ос­та­ва­ща веч­но не­пос­ти­жи­ма за обус­ло­ве­но­то съз­на­ние. Цве­те­то не виж­да ко­ре­на, от кой­то е из­рас­ло, ма­кар це­ли­ят му жи­вот да ид­ва от не­го и без не­го съ­щес­т­ву­ва­не­то му да е не­въз­мож­но.
Ха­рак­тер­на фун­к­ция на Аза ка­то Поз­на­ва­тел е от­ра­зя­ва­не­то на не-Аза в се­бе си (ка­то в ог­ле­да­ло). Как­то ед­на чув­с­т­ви­тел­на плас­тин­ка при­е­ма лъ­чи свет­ли­на, из­п­ра­ща­ни от пред­ме­ти­те, и про­ме­ня под тях­но вли­я­ние своя хи­ми­чес­ки със­тав (ка­то по то­зи на­чин се по­лу­ча­ват об­ра­зи на пред­ме­ти­те), та­ка е и с Аза от­към стра­на­та зна­ние по от­но­ше­ние на всич­ко вън­ш­но. Не­го­ви­ят но­си­тел е ед­на сфе­ра, вър­ху ко­я­то Азът при­е­ма от не-Аза от­ра­зе­ни­те лъ­чи на Ед­но­то Аз. Та­ка вър­ху по­вър­х­ност­та на та­зи сфе­ра се по­я­вят об­ра­зи – от­ра­же­ние на то­ва, ко­е­то Той не е. Поз­на­ва­те­лят в пър­ви­те стъп­ки на сво­е­то осъз­на­ва­не не по­лу­ча­ва зна­ние за са­ми­те не­ща. Той опоз­на­ва са­мо об­ра­зи­те, въз­п­ро­из­ве­де­ни в не­го­вия но­си­тел от дей­ност­та на не-Аза, ко­и­то са са­мо фо­тог­ра­фии на вън­ш­ния свят. Ето за­що умът, кой­то е но­си­тел на Аза ка­то Поз­на­ва­тел, е срав­ня­ван с ог­ле­да­ло, в ко­е­то се виж­дат об­ра­зи­те на всич­ки пред­ме­ти, пос­та­ве­ни пред не­го. Ние не по­лу­ча­ва­ме зна­ние за са­ми­те не­ща, а са­мо впе­чат­ле­ни­я­та вър­ху на­ше­то съз­на­ние; не пред­ме­ти­те, а об­ра­зи­те им са то­ва, което на­ми­ра­ме в ума си. Как­то ог­ле­да­ло­то из­г­леж­да та­ка, ся­каш пред­ме­ти­те са в не­го, но те­зи ви­ди­ми пред­ме­ти са са­мо об­ра­зи, илю­зии, при­чи­не­ни от лъ­чи­те свет­ли­на, от­ра­зе­на от пред­ме­ти­те, а не са­ми­те пред­ме­ти, та­ка и умът в сво­е­то поз­на­ние за вън­ш­на­та все­ле­на поз­на­ва са­мо илю­зор­ни­те об­ра­зи, а не са­ми­те не­ща.
Те­зи об­ра­зи вър­ху но­си­те­ля Поз­на­ва­те­лят виж­да ка­то пред­ме­ти, но то­ва не е ни­що дру­го, ос­вен ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не в се­бе си. Ана­ло­ги­я­та с ог­ле­да­ло­то и упот­ре­ба­та на ду­ма­та “от­ра­же­ние” в пред­ход­ния па­раг­раф са мал­ко не­точ­ни в слу­чая, за­що­то ум­с­т­ве­ни­ят об­раз е ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не, а не от­ра­же­ние на пред­ме­та, кой­то го пре­диз­вик­ва. Ма­те­ри­я­та на ума на­ис­ти­на при­е­ма фор­ма, упо­до­бя­ва­ща пред­ме­та, пос­та­вен от­п­ред, ко­я­то на свой ред се въз­п­ро­из­веж­да от Поз­на­ва­те­ля. Ко­га­то ви­до­из­ме­ни се­бе си по по­до­бие на един вън­шен пред­мет, то­га­ва се каз­ва, че той знае то­зи пред­мет, но в раз­г­леж­да­ния слу­чай, то­ва, ко­е­то той знае, е са­мо об­раз, по­лу­чен от пред­ме­та в не­го­вия но­си­тел, а не са­ми­ят пред­мет. А то­зи об­раз не е съ­вър­ше­но ко­пие на пред­ме­та по при­чи­на, на ко­я­то ще се спрем в след­ва­ща­та гла­ва.
“Но” – мо­же да се по­пи­та – “та­ка ли ще е ви­на­ги? Ни­ко­га ли ня­ма да зна­ем не­ща­та та­ки­ва, как­ви­то са са­ми по се­бе си?” Та­ка сти­га­ме до иде­я­та за същ­нос­т­но­то раз­ли­чие меж­ду съз­на­ни­е­то и ма­те­ри­я­та, в ко­я­то то ра­бо­ти, и имен­но то­ва раз­ли­чие мо­же да да­де от­го­вор на важ­ния, пос­та­вян от чо­веш­кия ум. Ко­га­то съз­на­ни­е­то след дъл­га ево­лю­ция раз­вие спо­соб­ност­та да въз­п­ро­из­веж­да в се­бе си всич­ко, съ­щес­т­ву­ва­що вън от не­го, то­га­ва об­вив­ка­та-ма­те­рия, в ко­я­то то е ра­бо­ти­ло, от­па­да и съз­на­ни­е­то (ко­е­то е зна­ние) отъж­дес­т­вя­ва своя Аз с всич­ки Аз, сред ко­и­то се раз­ви­ва, и въз­п­ри­е­ма ка­то не-Аз са­мо ма­те­ри­я­та, свър­за­на ед­нак­во с всич­ки Аз по­от­дел­но. То­ва е де­нят “Бъ­ди с нас!” – сли­ва­не­то, ко­е­то е три­ум­фът на ево­лю­ци­я­та, ко­га­то съз­на­ни­е­то знае се­бе си и дру­ги­те и знае дру­ги­те ка­то да е са­мо­то то. По­ра­ди еди­но­съ­щи­е­то се пос­ти­га пъл­но зна­ние и Азът ре­а­ли­зи­ра то­ва чу­дес­но със­то­я­ние, в ко­е­то при­ли­ка­та не се из­губ­ва и па­мет­та съ­що, но къ­де­то от­дел­ност­та се сто­пя­ва и Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Поз­на­ние са ед­но.
Имен­но ве­ли­чес­т­ве­на­та при­ро­да на Аза, ко­я­то раз­ви­ва­ме в се­бе си чрез нат­руп­ва­не на поз­на­ния с вре­ме­то, тряб­ва да изу­чим доб­ре, за да вник­нем в при­ро­да­та на ми­съл­та, ка­то е не­об­хо­ди­мо да ви­дим яс­но илю­зор­на­та стра­на, да из­пол­з­ва­ме илю­зи­я­та, за да я над­мог­нем. И та­ка, не­ка из­с­лед­ва­ме се­га как зна­ни­е­то – връз­ка­та меж­ду Поз­на­ва­те­ля и Поз­на­ва­е­мо­то – въз­ник­ва, ко­е­то ще ни по­мог­не да си изяс­ним как­ва е при­ро­да­та на ми­съл­та.

Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние

Има ед­на ду­ма “треп­те­ние”, или “виб­ра­ция”, ко­я­то нав­ли­за все по­ве­че и по­ве­че в тер­ми­но­ло­ги­я­та на за­пад­на­та на­у­ка, за­е­май­ки клю­чо­во мяс­то в нея та­ка, как­то е за­е­ма­ла дъл­го вре­ме в на­у­ка­та на Из­то­ка. Дви­же­ни­е­то е ко­ре­нът на всич­ко. Жи­во­тът е дви­же­ние, съз­на­ни­е­то е дви­же­ние. И то­ва дви­же­ние, въз­дейс­т­ва­що на ма­те­ри­я­та, е треп­те­ние. Ед­но­то, Ця­ло­то мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то неп­ро­мен­ли­во, не­под­виж­но или ка­то аб­со­лют­но дви­же­ние, за­що­то в Ед­но­то от­но­си­тел­но дви­же­ние не мо­же да има. Са­мо ко­га­то има ди­фе­рен­ци­ра­ност – на­лич­ност на от­дел­ни час­ти, мо­же да бъ­де мис­ле­но то­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме дви­же­ние – про­мя­на­та по от­но­ше­ние на мяс­то, пос­ле­до­ва­тел­ност и вре­ме. Ко­га­то Ед­но­то ста­не Мно­го, то­га­ва се по­я­вя­ва дви­же­ни­е­то. Щом е рит­мич­но, пра­вил­но, то е здра­ве, съз­на­ние, жи­вот и об­рат­но – не­рит­мич­но, неп­ра­вил­но ли е дви­же­ни­е­то, то е бо­лест, не­съз­на­ние, смърт . За­що­то жи­во­тът и смърт­та са близ­на­ци, ро­де­ни по един и съ­щи на­чин от дви­же­ни­е­то, ко­е­то е про­я­ва.
Ко­га­то Ед­но­то ста­не Мно­го, дви­же­ни­е­то въз­ник­ва по не­об­хо­ди­мост. Ето за­що, ко­га­то Вез­де­съ­що­то се про­я­ви ка­то от­дел­ни час­ти­ци, пос­то­ян­но­то дви­же­ние тряб­ва да пред­с­та­ви вез­де­същ­ност, или, ка­за­но по друг на­чин, тряб­ва да от­ра­зи та­зи вез­де­същ­ност (да бъ­де не­ин об­раз) в ма­те­ри­я­та. В същ­ност­та на ма­те­ри­я­та е от­дел­ност­та, как­то в та­зи на ду­ха е един­с­т­во­то. И ко­га­то близ­на­ци­те из­п­лу­ват от Ед­но­то, по­доб­но на кай­ма­ка в мля­ко­то, от­ра­же­ни­е­то на вез­де­същ­ност­та на то­ва Ед­но в мно­жес­т­ве­ност­та на ма­те­ри­я­та е без­с­пир­но и без­ко­неч­но дви­же­ние. Аб­со­лют­но­то дви­же­ние – при­със­т­ви­е­то на вся­ка дви­же­ща се еди­ни­ца във вся­ка точ­ка на прос­т­ран­с­т­во­то във все­ки мо­мент – е тъж­дес­т­ве­но с по­кой, но по­кой са­мо от глед­на точ­ка на ма­те­ри­я­та, не и от та­зи на ду­ха. От глед­на точ­ка на ду­ха вез­де­съ­що е Ед­но­то, а от глед­на точ­ка на ма­те­ри­я­та – Мно­го­то.

То­ва без­к­рай­но дви­же­ние се про­я­вя­ва в ма­те­ри­я­та, да­ва­ща му из­раз, ка­то рит­мич­ни дви­же­ния, виб­ра­ции, при ко­е­то вся­ка Джи­ва, или от­дел­на еди­ни­ца съз­на­ние, е от­де­ле­на от всич­ки дру­ги Джи­ви пос­ред­с­т­вом тън­ка об­вив­ка от ма­те­рия. Вся­ка Джи­ва по-на­та­тък се въп­лъ­тя­ва, об­ли­ча се в раз­лич­ни дре­хи от ма­те­рия. Ко­га­то те­зи дре­хи от ма­те­рия треп­тят, те пре­да­ват сво­и­те треп­те­ния на об­к­ръ­жа­ва­ща­та ги ма­те­рия и тя ста­ва пос­ред­ник, чрез кой­то треп­те­ни­я­та се пре­да­ват на­вън. То­зи пос­ред­ник пре­да­ва на свой ред треп­те­ни­я­та на “дре­хи­те”, об­ви­ва­щи дру­га Джи­ва, ко­е­то ка­ра та­зи Джи­ва да треп­ти в уни­сон с пър­ва­та. С та­зи по­точ­ност от треп­те­ния, за­ро­ди­ли се в ед­на Джи­ва, пре­да­де­ни на ма­те­ри­ал­на­та й об­вив­ка, от нея – на пос­ред­ни­ка, кой­то е я за­о­би­ка­ля, а от не­го – на дру­га об­вив­ка и от та­зи об­вив­ка – на Джи­ва­та, ко­я­то е в нея, ние по­лу­ча­ва­ме ве­ри­га­та треп­те­ния, чрез ко­я­то един поз­на­ва дру­ги­го. Вто­ра­та Джи­ва поз­на­ва пър­ва­та, за­що­то я въз­п­ро­из­веж­да в се­бе си и та­ка из­пит­ва оно­ва, ко­е­то из­пит­ва и пър­ва­та. И все пак има ня­как­ва раз­ли­ка, за­щото вто­ра­та Джи­ва пред­ва­ри­тел­но е в със­то­я­ние на треп­те­ние и ней­но­то със­то­я­ние след по­лу­ча­ва­не на тла­съ­ка от пър­ва­та не е прос­то пре­пов­та­ря­не на то­зи тла­сък, а сме­си­ца от ней­но­то соб­с­т­ве­но ин­ди­ви­ду­ал­но треп­те­не и оно­ва, ко­е­то я дос­ти­га от­вън, ето за­що ре­зул­та­тът не е аб­со­лют­но точ­но въз­п­ро­из­веж­да­не. Бли­зост­та с об­ра­за на пър­во­из­точ­ни­ка ста­ва все по-пъл­на и по-пъл­на, но ця­лос­т­на­та при­ли­ка с не­го все не ни се уда­ва, до­ка­то сме в об­лек­ла­та си.
Та­зи пос­ле­до­ва­тел­ност от треп­те­ния се наб­лю­да­ва чес­то в при­ро­да­та. Пла­мъ­кът нап­ри­мер е един цен­тър на треп­те­ния в ете­ра, ко­и­то на­ри­ча­ме топ­ли­на. Те­зи виб­ра­ции, или топ­лин­ни въл­ни, при­веж­дат окол­ния етер в треп­те­не, а той от своя стра­на пре­диз­вик­ва по­доб­ни треп­те­ния в ете­ра на ед­но пар­че же­ля­зо, на­ми­ра­що се наб­ли­зо. Не­го­ви­те час­ти­ци за­поч­ват да виб­ри­рат под вън­ш­ния им­пулс и та­ка же­ля­зо­то ста­ва го­ре­що ка­то са­мо на свой ред ве­че из­лъч­ва топ­ли­на. Ето как да­де­ни виб­ра­ции пре­ми­на­ват от ед­на Джи­ва в дру­га и как всич­ки съ­щес­т­ва са вза­им­но свър­за­ни пос­ред­с­т­вом та­зи мре­жа от връз­ки.
Раз­лич­ни­те ви­до­ве треп­те­ния във фи­зи­чес­ка­та при­ро­да на­зо­ва­ва­ме с раз­лич­ни име­на (ед­ни на­ри­ча­ме свет­ли­на, дру­ги – топ­ли­на, тре­ти – елек­т­ри­чес­т­во, чет­вър­ти – звук и т.н.), и все пак всич­ки те са от ед­но ес­тес­т­во, всич­ки те са на­чи­ни на дви­же­ние на ете­ра (зву­кът съ­що пър­во­на­чал­но е етер­но треп­те­не), ма­кар че се раз­ли­ча­ват по чес­то­та­та на треп­те­не­то и по ха­рак­те­ра на въл­ни­те. Мис­ли, же­ла­ния и де­ла – ак­тив­ни­те про­я­ви на зна­ние, во­ля и енер­гия в ма­те­рия – са все от ед­но ес­тес­т­во, т.е всич­ки те са треп­те­ния, но се раз­ли­ча­ват в про­я­ва­та си по­ра­ди своя раз­ли­чен ха­рак­тер. Има пос­ле­до­ва­тел­ност от треп­те­ния с оп­ре­де­лен ха­рак­тер в оп­ре­де­лен род ма­те­рия, ко­я­то на­ри­ча­ме ми­съл-треп­те­не. Дру­га ед­на пос­ле­до­ва­тел­ност се на­ри­ча же­ла­ние-треп­те­не, тре­та – дей­ност-треп­те­не. Всич­ки те­зи име­на оз­на­ча­ват из­вес­т­ни на­лич­ни фе­но­ме­ни в при­ро­да­та. Съ­щес­т­ву­ва вид етер, чи­и­то треп­те­ния, ко­га­то е при­ве­ден в дви­же­ние, дейс­т­ват на на­ши­те очи; то­ва дви­же­ние на час­ти­ци­те на­ри­ча­ме свет­ли­на. Има и един мно­го по-фин етер, чи­и­то треп­те­ния се схва­щат от ума; то­ва дви­же­ние на час­ти­ци­те на­ри­ча­ме ми­съл. Ние сме за­о­би­ко­ле­ни от ма­те­рия с раз­лич­на сте­пен на плът­ност и на­и­ме­но­ва­ме дви­же­ни­я­та спо­ред то­ва, как ни дейс­т­ват, спо­ред то­ва, как им от­го­ва­рят раз­лич­ни­те ор­га­ни на на­ши­те плът­ни и фи­ни те­ла. Наз­ва­ни­е­то “свет­ли­на” да­ва­ме на оне­зи дви­же­ния, ко­и­то дейс­т­ват вър­ху око­то; наз­ва­ни­е­то “ми­съл” – на дви­же­ни­я­та, ко­и­то дейс­т­ват вър­ху друг един ор­ган – ума. “Виж­да­не” има, ко­га­то свет­ли­на-ете­рът меж­ду да­ден обект и на­ши­те очи е при­ве­ден в треп­те­не; “мис­ле­не” има, ко­га­то ми­съл-ете­рът меж­ду да­ден пред­мет и на­шия ум е при­ве­ден в треп­те­не. Ед­но­то не е с ни­що по­ве­че или по-мал­ко мис­те­ри­оз­но от дру­го­то. Ко­га­то ще го­во­рим за ума, ще ви­дим, че из­ме­не­ни­я­та в под­ред­ба­та на не­го­ва­та ма­те­рия се при­чи­ня­ват от уда­ри­те на ми­съл-въл­ни и че при кон­к­рет­но об­раз­но мис­ле­не, ние из­пит­ва­ме още вед­нъж пър­во­на­чал­ни­те тла­съ­ци от­вън. Поз­на­ва­те­лят про­я­вя­ва сво­я­та дей­ност чрез те­зи треп­те­ния и всич­ко, на ко­е­то те мо­гат да от­го­во­рят, т.е. всич­ко, ко­е­то мо­гат да въз­п­ро­из­ве­дат, е зна­ние. Ми­съл­та е въз­п­ро­из­веж­да­не в ума на Поз­на­ва­те­ля на оно­ва, ко­е­то той не е – не-Аза; тя е кар­ти­на, по­лу­че­на от сме­се­но­то въз­дейс­т­вие на раз­лич­ни въл­ни-треп­те­ния; тя на­ис­ти­на е един об­раз. Ед­на част от не-Аза треп­ти и ко­га­то Поз­на­ва­те­лят за­поч­ва да треп­ти в от­го­вор, та­зи част ста­ва Поз­на­ва­е­мо­то. Треп­те­не­то на ма­те­ри­я­та меж­ду тях пра­ви въз­мож­но Зна­ни­е­то, тъй ка­то ги пред­с­та­вя един на друг. Та­ка въз­ник­ва и се под­дър­жа ве­ри­га­та Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние.

към предговора  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

________________

[1] Индуистки религиозен философ, живял ок. VII век пр. Хр. Възродил индуизма, автор на едни от най-ценните коментари върху Упанишадите и Бхагават-гита. Сред най-стойностните му философски съчинения са Шарирака-бхашия и коментар върху Веданта-сутра на Бадараяна. – Б. ред.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)