Из книгата “Историята на Атлантида: ясновидско проучване“ от У. Скот–Елиът.
~ ~ ~
ГЛАВА IХ
Градът на златните порти
Преди да разгледаме изключителната водоснабдителна система, посредством която Градът на златните порти се снабдява с вода, нека опишем самия град и околността му.
Както вече разбрахме, той е разположен на източния бряг на континента приблизително 15° северно от екватора. Околностите му представляват красива, подобна на парк местност, с пръснати из нея жилища и вили на заможни граждани. На запад се простира планинска верига, откъдето идва потребната за града вода. Самият град е разположен в подножието на хълм с височина 500 метра, на чийто връх се издига императорския дворец, заобиколен с градини. Сред тези градини тече непресъхващ поток, водоснабдяващ първо двореца, след което самите градини, а впоследствие се разделя на четири потока в четири различни посоки, които като водопади се вливат в канал, обкръжаващ градините на двореца, отделяйки ги по този начин от града. Други четири канала, излизащи от този, разнасят водата към четирите квартала на града, вливайки се на свой ред в нови кръгообразни канали, изградени на по-ниско равнище. По този начин се образуват три канала във вид на концентрични окръжности, като дори най-външният и ниско разположен от тях не обхваща целия град. Един четвърти канал, този път с правоъгълна форма, обгражда изцяло града и от своя страна отвежда водата, идваща от трите по-горни канала, в морето. Така градът обхваща земите до големия външен канал, който го заобикаля и пази. Общата дължина на мрежата от водни канали е приблизително 20 км, а площта, която заема – около 26 км2.
По такъв начин виждаме градът разделен на три големи пояса, най-горният от които е разположен непосредствено под двореца, включвайки множество игрища и огромни обществени градини. Повечето от къщите на държавните служители се намират именно в този пояс. Там се издига и една сграда, на която днес нямаме аналог. Названието й “Дом за чужденци” извиква представата за мизерна постройка с мръсна околност, но всъщност е истински дворец, в който всички посетители на града намират гостоприемство за времето на целия свой престой, като се считат за гости на правителството.
Другите два пояса са изпъстрени с частни жилища и множество храмове. Както изглежда, във времето на своя разцвет толтекското царство не познава бедността. Робите, които са нещо обичайно за повечето къщи, са добре хранени и обличани. Но все пак има и по-бедни семейства в долния, четвърти квартал. Неговите жители се занимават предимно с мореплаване и техните къщи, макар и самостоятелни, са разположени по-близо една до друга, отколкото къщите в другите квартали.
От казаното дотук се вижда, че жителите на града разполагат с изобилие от вода, разнасяна от каналите.
Не се изискват особени технически познания, за да се види каква огромна работа е извършена във връзка с водоснабдяването, още повече като се има предвид, че в дните на своето величие жителите на Града на златните порти са наброявали повече от два милиона. Нито в римско, нито в гръцко време намираме напоителна система, която можем да сравним с тази. Дори и днес можем малко да се усъмним, че съвременните инженери са в състояние да постоят такова съоръжение, макар и да разполагат със значителни технически възможности за целта.
Любопитно е да се разгледат някои от характерните особености на тази система. Необходимата вода се доставя от езеро, намиращо се в планините западно от града, на височина около 870 метра. Главният водопровод е с овална форма, с размери 17 на 10 метра и води към сърцеобразен резервоар, разположен в основата на хълма, върху който се издигат градските и дворцови постройки. От този резервоар излиза друг, перпендикулярен на първия, водопровод, изсечен в скала на височина 100 метра, който снабдява с вода терасите на двореца и оттам продължава към града. От централния резервоар излизат и други водопроводи към различни части на града, от които черпят и градските чешми. В някои квартали съществуват дори приспособления за спиране на водата.
Който има все пак някакви технически познания, може да разбере от гореописаното колко голямо е налягането в подземния водопровод и в централния резервоар, от където водата се изкачва към градините на двореца; строителният материал за изграждането им трябва да е бил с изключителна якост и здравина, за да издържа на това налягане.
Ако напоителната система в Града на златните порти може да ни се стори невероятна, то двигателната сила, употребявана от атлантите, е дори още по-чудна. За придвижване по онова време, освен другото, са използвани летателни машини – въздушни кораби[1]. Това превозно средство не е достъпно за всекиго. Прислугата, обикновените работници пътуват пеш или с първобитни каруци, теглени от странни животни. Да притежаваш въздушен кораб тогава е все едно да притежаваш частна кола или, още по-точно, яхта днес, тъй като са в много ограничен брой поради стойността си и сложната изработка. Обикновено са устроени така, че да побират малко хора. Повечето от тях са двуместни, но има и такива, които побират 6 и дори 8 пътника. По-късно, когато войните слагат край на златния век, повечето от военните морски кораби са заменени с въздушни, които като военно средство са много по-мощни от пасажерските. Те са реконструирани така, че да побират 50, а понякога дори до 100 войника. Материалът за изграждането на тези въздушни кораби е дърво или метал. В първия случай се използват извънредно тънки дъски, напоявани със специална смес, която без да увеличава съществено теглото им ги прави здрави като метал, като така се осигурява необходимото съчетание от здравина и лекота. Когато за изграждането на корабите се използва метал, той обикновено е сплав от два бели метала и един червен. Получаваната сплав е бяла и прилича на алуминия, но е много по-лека от него. Рамковата част на въздушния кораб се покрива с дебел лист от този метал, запояван електрически. Но били те дървени или метални, повърхността на тези кораби е съвършено гладка и цялостна, без видими белези от скрепяването; на тъмно те леко светят сякаш са намазани с фосфоресциращ материал. Отгоре са изцяло закрити, защото при развиването на висока скорост е невъзможно да се стои на открита палуба, дори с осигуровка. Уреди за задвижване и управление има и в двата края на кораба. Но най-интересното е двигателната сила, употребявана в онези далечни времена – изглежда първоначално хората са си служели с личната сила, наречена врил, при което не е било от съществено значение дали в помощ ще се използва и някое механично приспособление. По-късно обаче започва изкуствено да се придобива такава сила по начин съвършено непознат ни днес. Тя също действа посредством определени механични устройства. Тази съвсем неизвестна на съвременната наука сила изглежда има нещо общо с онова, което Кили търси в Америка, и по-малко общо с електричеството на Максим. Всъщност тя е от етерно естество и въпреки че сме далеч от разрешаването на въпроса с добиването й, можем да опишем поне начина, по който е използвана. Няма съмнение, че използваните механични приспособления са толкова разнообразни по своята конструкция, колкото са на брой корабите.
Следващото описание дава представа за въздушния кораб, с който веднъж трима посланици на царя от северното царство на о.Посейдон летели до двора на южните си съседи.
За генератор на енергията служи здрав и тежък метален сандък, поставен в средата на кораба. Оттам тя тече по две големи, меки тръби към двата края на кораба, както и по осем допълнителни тръби, извиващи се по корпуса на кораба отвън. Тези тръби имат отверстия отвесно надолу и нагоре. В началото на пътешествието се отварят обърнатите надолу клапи на осемте допълнителни тръби, докато всички други клапи са затворени. Потокът, излизащ от тези тръби удря с такава сила земята, че корабът се изстрелва нагоре и по-нататък за опора му служи самият въздух. След като се издигне достатъчно високо, в действие влизат гъвкавите тръби в двата края на кораба, обърнати така, че да го тласкат в избраната посока, а клапите на осемте допълнителни вертикални тръби се полузатварят, за да се намали енергийния поток към земята до степен да се поддържа достигнатата височина. Силата на потока преминава по такъв начин изключително към главната тръба, чийто край е насочен надолу под ъгъл 45° спрямо хоризонталната ос на кораба и служи както за поддържане на издигането, така и за придвижване напред. Управлението се осъществява посредством изменения в положението на тази тръба, предизвикващи веднага съответни промени в курса на кораба. Постоянен контрол над нейното положение обаче не е необходим. При самото потегляне тя може да се закрепи в желаното положение и да не се пипа повече до пристигането. Максималната скорост, развивана от корабите, е около 100 км в час; траекторията на движението им никога не е права линия, а вълнообразна, така че корабът ту се спуска към земята, ту се отдалечава от нея. Максимално достиганата височина пък не надминава няколко стотин стъпки, тъй като разреденият въздух нагоре не дава достатъчна опорност. Затова, когато се случи по пътя да се издигат високи планини, корабите се принуждават да изменят курса си и да ги заобикалят. Най-високите върхове, над които може се прелети, не надминават 300-350 метра. При пристигане на местоназначението се изпуска поток от тръбата в предния му край, насочена леко към земята, при което въздухът служи за спирачка, докато двигателната сила в другите тръби се намалява постепенно.
Остава още да разясним действието на осемте вертикално разположени тръби, когато са отворени горните им клапи. Те се използват при воденето на сражения. Енергийните потоци, с които разполагат въздушните кораби, се насочват към неприятелския кораб с цел да се наруши равновесието му и да бъде обърнат. Това неблагоприятно за противника положение се използва, за да бъде атакуван с бойни машини наречени “овни” и съответно да бъде превзет. Друга опасност за кораба е да бъде свален направо на земята, ако необходимата маневра с клапите не бъде извършена достатъчно бързо. Каквото и положение да заеме той, енергийният поток трябва да преминава през тръбите, насочени към земята, докато насочените нагоре трябва да са затворени. За да възвърне корабът нормалното си положение, се използват четирите тръби насочени надолу, поставени в единия край на кораба, докато другите четири се затварят.
Освен въздушни, атлантите притежават и морски кораби, движещи се на същия принцип, но с по-мощен енергиен поток.
~ ~ ~
ГЛАВА Х
Нрави и обичаи
Нравите и обичаите на атлантите в различните епохи са несъмнено толкова разнообразни, колкото разнообразни са и тези на народите, съставящи нашата Арийска раса. Затова тук няма да се спираме върху развитието на обичаите през вековете, а само върху характерните черти, по които атлантските обичаи се различават от съвременните, и то изразени преди всичко от достиженията на великата толтекска епоха.
Що се отнася до брака и отношенията между половете, вече говорихме за опита направен от туранците в тази насока. Като цяло в онази епоха преобладава многоженството, но при толтеките повечето от мъжете имат само по една жена, макар законът да позволява и две. Жената не е считана за по-нискостояща, нито е угнетявана по някакъв начин, както е на много места днес с традиционно многоженство. Тя е равнопоставена на мъжа и дори е над него, когато притежава повече лична психична сила – врил. Равнопоставеността е в сила още от детинство; в училищата няма разделение между половете – момчета и момичета се обучават заедно.
Съгласието в семейства с две съпруги е правило, а не изключение и майките учат децата си в еднаква степен да заслужават любовта и покровителството на бащините съпруги. Жените освен това не са изключени от държавното управление. Понякога ги виждаме като членове на Сената, а нерядко императорите-адепти избират сред тях свои представители за вицекрале в различните провинции.
Атлантите пишат на тънки метални листа, чиято повърхност прилича на бял порцелан. За възпроизвеждане на написаното върху оригинала се слага друг такъв лист, предварително потопен в специална течност. Получава се негатив, от който могат да се отпечатват неопределен брой копия. Множество метални листове, подвързани заедно, съставят една книга.
Тук е мястото да споменем някои техни навици свързани с храненето – неприятна история, но няма как да се премълчи. Обикновено те изхвърлят месото на животните, а оставят и се хранят с това, което ние днес изхвърляме. Пият кръв и то често още топла, като приготвят от нея различни ястия. Моретата и реките им доставят в изобилие риба, която ядат след като се разложи дотам, че ние сигурно бихме се отвратили само отдалеч помирисвайки я, но не бива да се смята, че не е имало и по-деликатни ястия. Отглеждането на различни зърнени култури е твърде разпространено; от тях са правени хляб и сладки неща. Накрая, употребяват се също мляко, плодове и зеленчуци така, както и днес.
За отбелязване е, че една много малка част от хората странят от общоприетите обичаи. Това са императорите-адепти и посветеното духовенство от цялата империя. Те са вегетарианци, но се случва сред императорските съветници и сановници да има и такива, които само се преструват на въздържатели, а тайно се отдават на грубо чревоугодничество.
Алкохолните напитки са непознати в онези времена. За кратко се разпространява употребата на едно ферментно питие, но то предизвиква такава опасна възбуда, че законът забранява производството му.
Използваните бойни и ловни оръжия са твърде различни в отделните епохи. За рмоахалите и тлаватлийците мечовете, копията, лъковете и стрелите обикновено са достатъчни. Те ходят на лов за мамути, слонове и хипопотами най-вече. В онези времена изобилстват също двуутробните животни в техния преходен вид – полувлечуги, полумлекопитаещи, както и полуптици.
Взривните вещества са познати още от дълбока древност, а с времето технологиите на използването им се усъвършенства. Някои взривни вещества експлоадират при удар, други след известно време, но и в двата случая унищожителното действие се дължи не на шрапнели или куршуми, а на отровни газове. В последните дни на Атлантида произвежданите бомби са така мощни, че в битките загиват наведнъж десетки и стотици войници от отровните газове, пръснати при взрива над главите им.
Нека разгледаме сега паричната система. При първите три подраси идеята за държавна парична система, подобна на днешната е съвсем непозната. За обменни единици всъщност служат дребни, метални или кожени, късчета с определена стойност, като обикновено тези късчета се нанизват и носят на пояса. Всеки, в този смисъл, сам си прави парите, с които си служи, като при размяна срещу стока металните или кожени парчета не са нищо друго освен признаване на дълга, каквато е например функцията на съвременната полица. Никой няма право да прави повече парични знаци, отколкото е стойността на имуществото и имотите му. Тези късчета метал или кожа не циркулират както днешните пари. Получателят им, благодарение на ясновидските си способности (способности, които всеки в по-малка или по-голяма степен притежава), много точно би могъл да узнае благосъстоянието на своя длъжник. Ако му се стори съмнителен клиента, той прибягва до ясновидството, за да провери нещата.
Интересно е да се отбележи, че в последните дни на Посейдон е въведена една особена парична система, наподобяваща нашата. На мястото на намиращия се днес върху паричните единици държавен герб, тогава са изобразявани трите планински върха, разположени южно от главната столица.
Нека кажем и няколко думи относно начина на разпределение на собствеността. Естествено у рмоахалите и тлаватлийците, които живеят изключително от лов и риболов, този въпрос никога не е съществувал, макар че при тлаватлийците се развива отчасти и земеделието. Едва при толтеките, със зараждането на цивилизацията и нарастването на населението, започва да се придава известна стойност на земята, която се превръща вече в предмет на спор. Но излишно е да се разпростираме тук върху икономическата система, властваща в онези отдалечени времена, преди златния век, въпреки че аналите на тази епоха могат да послужат за предмет на дълбок размисъл не само на занимаващите се с политикономия, но и на онези, които се интересуват от развитието и напредъка на расата.
Трябва да припомним, че населението постоянно нараства като при императорите-адепти достига огромната цифра, спомената от нас по-горе. Въпреки това бедността и мизерията са непознати тогава явления, а общественото благосъстояние се дължи несъмнено отчасти на начина на разпределение на собствеността и благата. За собственост на императора се счита цялата територия на страната и нейната продукция, а освен тях му принадлежат също всички стада и добитък.
Държавата е разделена на провинции, всяка от които се управлява от губернатор, назначаван от императора. Всеки от тези провинциални наместници е отговорен за управляването и благосъстоянието на поверената му териториална единица. Той трябва да контролира обработването на земята, събирането на реколтата, благосъстоянието на пасбищата и извършването на споменатите по-горе земеделски опити. Всеки губернатор разполага със земеделски съвет, състоящ се от постоянни и временни членове. Паралелно на различните си задължения, съветниците отделят много време и на астрономията, която в онези времена е една много сериозна наука. Скритите сили, въздействащи върху животните и растенията, задълбочено се изучават в онези времена, а хората знаят как да си служат с придобитите познания. Предизвикването на дъжд е също познато, а в северните страни на континента тайната наука отчасти е неутрализирала неблагоприятните последици от ледниковите периоди. Благоприятните за земеделски дейности моменти са изчислявани точно, като работата се извършва от държавни служители, имащи задължението да бдят над всички подробности.
Продукцията, произвеждана в дадена провинция, се консумира обикновено на място, но се разрешава и размяна на земеделски стоки. След като се заделя малка част за императора и централната власт в Града на златните порти, реколтата в провинцията се разпределя сред населението. Императорският наместник и свитата му естествено получават по-голямата част, но същевременно и на най-последния от орачите се дава това, което може да осигури благополучието му. Всички добиви, резултат от увеличаване на производителността, се разпределят пропорционално сред населението и затова всеки се старае да увеличи колкото се може повече своята производителност.
Тази система действа превъзходно хилядолетия, но с времето се появяват немарливостта и алчността. Тези, които трябва да следят целия процес, започват да прехвърлят отговорностите на подчинените си и постепенно престават да се интересуват какво става. Това поставя началото на лошите времена. Представителите на управляващата класа, посвещаващи в началото времето си на държавната служба, започват постепенно да мислят само за личните си интереси, появява се и желанието за лукс. Това поражда чувство на недоволство у долната класа.
Вече засегнахме въпроса с насочването на младежта към съответните технически училища. Задължението да се подбират децата така, че всяко от тях да получава възпитание съзвучно на собствените му влечения и дарби, е поверено на висшите класи, при които психическите способности са по-силно развити. Когато обаче онези, които притежават добри ясновидски способности, (правещи изобщо възможен подобен подбор), започват да поверяват задълженията си на по-неспособни хора, децата започват да се направляват погрешно и така все повече от тях получават реализация, която не им носи желаното удовлетворение и в която съответно не могат да имат големи успехи.
След падането на великата толтекска династия, в различните части на разпадащата се империя се въвеждат множество и най-различни системи за разпределение на собствеността, на които не си заслужава да отделяме внимание тук. В последните дни на Посейдон се налага системата добре позната и днес. В глава “Преселения” вече говорихме за разпределянето на собствеността в епохата на разцвет на перуанската цивилизация преди 14 000 години, когато на власт са инките. От полза ще ни е да хвърлим един бегъл поглед върху тенденциите и видоизмененията на тази система, за да вникнем поне отчасти в онази сложна организация.
По принцип земята принадлежи на върховния инка, но половината се раздава на земеделците, обхващащи, както се подразбира, широк кръг от населението. Другата половина се поделя между управляващия и духовенството, изпълняващо култа към Слънцето. Със земеделската продукция, давана на владетеля, той трябва да храни войската, да издържа работниците на държавна служба и да поема разноските на правителството. Начело на правителството стои привилегирована управляваща класа, имаща по-близки или далечни родствени връзки със самия владетел. По своята култура и образованост тази класа стои значително над обикновените народни маси. Една четвърт от земята, наричана “Земите на Слънцето”, обикновено е използвана от жреците, ръководещи обществените богослужения в цялата империя, отговарящи за възпитанието и обучението на подрастващите, грижещи се за болните и немощните, и накрая, поемащи издръжката на всеки навършил 45 години човек (с изключение на освободените от работа). На тази възраст човек може да се оттегли от уморителния труд и да не работи нищо.
________________
[1] Когато е писана книгата, не е бил изобретен още самолетът. – Б. ред.
