Из книгата “Огънят отвътре” на Карлос Кастанеда.
КЪСНИЯТ СЛЕДОБЕД, все още в Оаксака, с дон Хуан спокойно се разхождахме из площада. Като наближихме любимата му пейка, хората, които седяха на нея, станаха и си тръгнаха. Аз избързах към нея и седнах.
– Вече сме в края на моето обяснение за съзнанието – рече дон Хуан. – И днес ти ще събереш един друг свят съвсем сам и завинаги ще оставиш настрана съмненията. Не трябва да има никаква грешка в това, което ще направиш. Днес, от благоприятната позиция на повишеното съзнание, ти ще накараш събирателната си точка да се премести и в един момент ще подредиш излъчванията на един друг свят. След няколко дни, когато аз и Хенаро се видим с теб на един планински връх, ти ще трябва да извършиш същото, но от неблагоприятната позиция на нормалното съзнание. Ще трябва в миг да подредиш излъчванията на един друг свят; не го ли направиш, ще умреш като обикновен човек, паднал в пропаст.
Дон Хуан имаше предвид един акт, който той ме бе накарал да извърша като последния от неговите уроци за дясната страна: акта на скачане от планински връх в пропаст. Дон Хуан заяви, че воините приключват своето обучение когато са способни да разрушат бариерата на възприятие без чужда помощ, като започнат от нормално състояние на съзнанието. Нагуалът завеждал воините до този праг, но успехът бил строго индивидуален. Нагуалът просто ги изпитвал, като постоянно ги предизвиквал, за да стъпят на краката си.
– Единствената сила, която може временно да заличи подреждането, е друго подреждане – продължи дон Хуан. – Ти ще трябва да заличиш подреждането, което те принуждава да възприемаш света на ежедневните дела. Като вьзнамериш нова позиция на своята събирателна точка и вьзнамериш да я задържиш фиксирана там достатъчно дълго, ти ще събереш друг свят и ще се освободиш от този. Старите ясновидци до ден-днешен продължават да предизвикват смъртта, като правят точно това – възнамеряват своите събирателни точки да останат фиксирани на позиции, които ги поставят в някой от седемте свята.
– Какво ще стане, ако успея да подредя друг свят? – попитах аз.
– Ще отидеш в него – отвърна той. – Както направи Хенаро една нощ на същото това място, когато ти показваше тайната на подреждането.
– Къде ще бъда, дон Хуан?
– В друг свят, разбира се. Къде другаде?
– А какво ще стане с хората около мен, със сградите, с планините и всичко останало?
– Ще бъдеш разделен от всичко това от същата онази бариера, която си разрушил – бариерата на възприятието. И точно както ясновидците, които са се погребали, за да предизвикват смъртта, ти няма да си в този свят.
В гърдите ми се разрази битка, като чух тези негови изявления. Една част от мен крещеше, че позицията на дон Хуан е несъстоятелна, докато друга част знаеше с абсолютна сигурност, че той е прав. Попитах го какво ще стане, ако преместя събирателната си точка, когато съм на улицата, сред трафика на Лос Анджелис да речем.
– Лос Анжелис ще изчезне като кълбо дим – отвърна той съвсем сериозно. – Но ти ще останеш. Това е тайнството, което се опитвах да ти обясня. Ти си го изживявал, но все още не си го разбрал и днес ще го разбереш.
Дон Хуан каза, че още не мога да използвам тласъка на Земята, за да се прехвърля в някой друг голям сноп от излъчвания, но тъй като съм имал наложителна необходимост да се преместя, тази необходимост щяла да ми послужи като трамплин.
Дон Хуан погледна към небето. Изпъна ръце над главата си, като че ли бе седял твърде дълго и искаше да изтласка физическата умора от тялото си. Нареди ми да изключа вътрешния си диалог и да навляза в състояние на вътрешен покой. После стана и започна да се отдалечава от площада; направи ми знак да го последвам. Тръгна по една безлюдна, странична улица. Това бе същата онази улица, на която Хенаро ми бе демонстрирал подреждането. В момента, в който си спомних това, се озовах редом с дон Хуан на едно място, което вече ми беше добре познато: една пуста долина с жълти дюни, които изглеждаха като от сяра. Тогава си спомних, че дон Хуан ме бе карал да възприемам този свят стотици пъти. Спомних си още, че отвъд пустата долина с дюните има друг свят, който блести с една прекрасна, еднородна чисто бяла светлина.
Когато навлязохме сега с дон Хуан в него, аз усетих, че светлината, която идваше отвсякъде, не беше ободрителна светлина, но пък беше толкова успокояваща, че ми се струваше като свещена. Доколкото ме обливаше тази свещена светлина, една рационална мисъл експлодира във вътрешния ми покой. Помислих си, че е твърде възможно мистиците и светците да са извършили това пътуване на събирателната точка. Да са видели Бог в модела на човека. Да са видели ада в серните дюни. И после да са видели прекрасния рай в прозирната бяла светлина.
Рационалната ми мисъл се изпари почти веднага под атаките на това, което възприемах. Съзнанието ми беше приковано от едно множество форми, фигури на мъже, жени, деца от всички възрасти и други непонятни видения, които блестяха с ослепителна бяла светлина.
Видях дон Хуан, който вървеше до мен и се бе втренчил в мен, а не във виденията, но в следващия момент го видях като една сияйна топка, която се носеше във въздуха на около крачка разстояние от мен. Топката направи едно рязко и стряскащо движение, чрез което се приближи до мен и аз видях вътре в нея. Дон Хуан движеше своя пламък на съзнанието заради мен. Пламъкът изведнъж заблестя върху четири-пет нишковидни влакна в лявата му страна. Остана фиксиран там. Цялата ми концентрация беше върху него; нещо бавно ме дърпаше като през тръба и аз видях съюзниците – три тъмни, дълги, твърди фигури, които леко потрепваха като листа от вятър. Бяха на почти флуоресцентен розов фон. В момента, в който фокусирах погледа си върху тях, те дойдоха при мен, но не вървейки, плъзгайки се или летейки, а като се придвижваха по някакви влакна от белота, които излизаха от мен. Тази белота не беше светлина или пламък, а линии, които изглеждаха като изтеглени с дебел тебешир. Те се разпаднаха бързо, но не достатъчно бързо. Съюзниците бяха при мен преди линиите да изчезнат.
Наобиколиха ме, като се притискаха о мен. Аз се раздразних и те незабавно се отдръпнаха, сякаш ги бях ударил. Стана ми жал за тях и това мое чувство моментално ги притегли обратно. Те отново дойдоха и започнаха да се търкат о мен. Тогава видях нещо, което бях видял в огледалото в потока. Съюзниците нямаха вътрешна светлина. Нямаха движение в себе си, нямаха живот. И въпреки това, очевидно бяха живи. Бяха едни странни гротескни форми, които приличаха на раздвижени спални чували. Тънката линия в средата на продълговатите им форми ги правеше да изглеждат като че ли са зашити.
Не бяха приятни фигури. Усещането, че са ми абсолютно чужди, ме караше да се чувствам неловко, притеснено. Видях, че трите съюзника се движат, сякаш подскачат нагоре-надолу; имаше някаква слаба светлинка вътре в тях. Светлинката се усили, докато поне в един от съюзниците стана доста ярка. В момента, в който видях това, бях изправен пред един черен свят. Нямам предвид, че беше тъмно, както е тъмна нощта. По-скоро всичко наоколо ми беше смолисточерно. Погледнах нагоре към небето и не открих никаква светлина. Небето също беше черно и буквално покрито с линии и неправилни кръгове в различни нюанси на черното. Небето приличаше на черно парче дървесина, където шарките са показани релефно.
Погледнах надолу към земята. Тя беше пухкава. Изглеждаше като направена от късчета агар-агар; тези късчета не бяха матови, но не бяха и блестящи. Беше нещо между двете, което никога през живота си не бях виждал: черен агар-агар.
После чух гласа на виждането. Той каза, че събирателната ми точка е събрала един тотален свят чрез други големи снопове от излъчвания: един черен свят. Исках да попия всяка дума, която чувах; за да направя това, трябваше да разделя концентрацията си. Гласът спря; очите ми отново се фокусираха. Бях с дон Хуан, само на няколко преки от площада.
Незабавно почувствах, че няма никакво време за почивка и че ще е безполезно да се отдавам на чувството да бъда шокиран. Събрах цялата си сила и попитах дон Хуан дали съм направил това, което беше очаквал.
– Направи точно това, което се очакваше от теб – увери ме той. – Хайде да се върнем на площада и да се разходим още веднъж из него, за последен път на този свят.
Не исках да мисля за заминаването на дон Хуан, затова го попитах за черния свят. Имах някакъв смътен спомен, че съм го виждал и преди.
– Това е светът, който се събира най-лесно – рече той. – И от всичко, което си преживял, само черният свят заслужава внимание. Това е единственото истинско подреждане на друг голям сноп, което някога си правил. Всичко останало беше странично преместване покрай снопа на човека, но все пак в рамките на същия голям сноп. Стената от мъгла, долината с жълтите дюни, светът на виденията – всичките са странични подреждания, които събирателните ни точки правят, когато наближат критична позиция.
Докато вървяхме обратно към площада, дон Хуан обясни, че едно от странните свойства на черния свят е, че в него времето не се определя от същите излъчвания, които го определят в нашия свят. Затова ясновидците, които пътуват в черния свят, имат чувството, че са били там цяла вечност, а когато се върнат в нашия свят се оказва, че е минал само един миг.
– Черният свят е страшен свят, защото състарява тялото – рече дон Хуан натъртено.
Помолих го да поясни изказването си. Той забави ход и ме погледна. Припомни ми, че Хенаро, с присъщата си директност, се бе опитал веднъж да ми го покаже, когато ми каза, че сме бродили из ада цяла вечност, докато в света, който познаваме, не бе минала и една минута. Дон Хуан отбеляза, че на младини мисълта за черния свят не излизала от главата му. Веднъж той запитал своя благодетел какво ли би му се случило, ако отиде в него и остане там известно време. Но тъй като неговият благодетел не си падал по обясненията, той просто потопил дон Хуан в черния свят и го оставил сам да разбере.
– Силата на нагуала Хулиан беше толкова необикновена – продължи дон Хуан, – че ми трябваха дни, за да се върна от този черен свят.
– Искаш да кажеш, че са ти били необходими дни, за да върнеш събирателната си точка в нормалната й позиция, нали? – попитах аз.
– Да, това искам да кажа – отвърна той.
Дон Хуан обясни, че за няколкото дни, през които се лутал в черния свят, се бил състарил с десетина години, ако не и повече. Излъчванията вътре в пашкула му изпитали напрежението на години самостоятелна борба.
Силвио Мануел бил съвършено друг случай. Нагуалът Хулиан и него потопил в непознатото, но Силвио Мануел събрал друг свят чрез друг комплект от снопове – един свят, в който също нямало излъчвания за време, но който имал обратното въздействие върху ясновидците. Той изчезнал за седем години и въпреки това се чувствал така, сякаш го е нямало само миг.
– Събирането на други светове не е въпрос само на практика, но и на намерение – продължи дон Хуан. – И не е просто упражнение да изскачаш от тези светове, както ако си вързан на ластично въже. Разбираш ли, ясновидецът трябва да е дързък. Разрушиш ли веднъж бариерата на възприятие, не е необходимо да се връщаш на същото място в този свят. Разбираш ли какво имам предвид?
Постепенно започна да ми се изяснява какво искаше да каже. Изпитах почти непреодолимо желание да се разсмея на подобна абсурдна идея, но преди идеята да прерасне в сигурност дон Хуан ми заговори и прекъсна това, което тъкмо щях да запомня. Той каза, че за воините опасността при събирането на други светове се състои в това, че тези други светове са толкова притегателни, колкото и нашият свят. Силата на подреждането е такава, че откъсне ли се веднъж събирателната точка от нормалната си позиция, тя бива фиксирана в други позиции, от други подреждания. И воините са изложени на опасността да останат в невъобразима самота.
Нахалната рационална част от мен прокоментира, че аз го бях видял в черния свят като сияйна топка. Следователно е възможно да бъдеш там с други хора.
– Само ако тези хора те следват, като местят събирателната си точка, когато ти местиш своята – отвърна дон Хуан. – Аз преместих моята, за да бъда с теб; иначе щеше да бъдеш там сам със съюзниците.
Спряхме да се разхождаме и дон Хуан каза, че е време да тръгвам.
– Искам да избегнеш всякакви странични премествания – рече той – и да отидеш направо в следващия тотален свят: черния свят. След няколко дни ще трябва да направиш същото нещо сам. Тогава няма да имаш време да се мотаеш. Ще трябва да го направиш, за да избегнеш смъртта.
Дон Хуан каза, че разрушаването на бариерата на възприятие е кулминацията на цялата дейност на ясновидците. От момента, в който тази бариера се разруши, човекът и неговата съдба придобиват друго значение за воините. Поради трансценденталната важност на разрушаването на тази бариера, новите ясновидци използват акта на разрушаването й като последно изпитание. Изпитанието се състои в това воинът да скочи от планински връх в пропаст, докато е в състояние на нормално съзнание. Ако при скачането в пропастта воинът не успее да заличи ежедневният свят и да събере друг преди да стигне дъното, умира.
– Това, което ще направиш, е да накараш този свят да изчезне – продължи дон Хуан, – но ти ще останеш до известна степен себе си. Това е последният бастион на съзнанието, този, на който разчитат новите ясновидци. Те знаят, че след като изгорят от съзнание, запазват до известна степен усещането за това, че са себе си.
Той се усмихна и посочи една улица, която се виждаше от мястото, където бяхме застанали – улицата, на която Хенаро ми бе показал тайните на подреждането.
– Тази улица, както и всяка друга, води към вечността – рече дон Хуан. – Трябва само да тръгнеш по нея в пълен покой. Време е. Хайде върви! Върви!
Той се обърна и се отдалечи от мен. Хенаро го чакаше на ъгъла. Той ми махна с ръка, след което ми направи знак да продължавам. Дон Хуан продължаваше да върви без да се обръща. Хенаро тръгна с него. Понечих да ги последвам, но знаех, че не бива. Вместо това тръгнах в обратната посока. Улицата беше тъмна, усамотена и пуста. Не се отдадох на чувства за неуспех или неспособност. Вървях във вътрешен покой. Събирателната ми точка се движеше много бързо. Видях тримата съюзника. Линията в средата им ги правеше да изглеждат сякаш се усмихват настрани. Почувствах, че се разсейвам. А после една подобна на вятър сила отнесе света.
ЕПИЛОГ
НЯКОЛКО ДНИ ПО-КЪСНО цялата нагуалска група и всички чираци се събрахме на заобления планински връх, за който ми бе говорил дон Хуан. Дон Хуан каза, че всеки от чираците вече се е сбогувал с останалите и че всички ние сме в такова състояние на съзнанието, което не позволява никаква сантименталност. За нас, каза той, съществувало само действието. Ние сме били воини в състояние на тотална война. Всички, с изключение на дон Хуан, Хенаро, Паблито, Нестор и мен, се отдалечиха на известно разстояние от заобления връх, за да дадат възможност на Паблито, Нестор и мен да се съсредоточим и да навлезем в състояние на нормално съзнание. Но преди да го направим, дон Хуан ни хвана за ръцете и ни разведе по заобления връх.
– След малко вие ще възнамерите придвижването на своите събирателни точки – рече той. – И никой няма да ви помогне. Сега сте сами. Затова трябва да запомните, че намерението започва със заповед. Старите ясновидци обичали да казват, че ако воините ще имат вътрешен диалог, той трябва да е правилният диалог. За старите ясновидци това означавало диалог за магьосничеството и увеличаването на тяхната саморефлексия. За новите ясновидци това не означава диалог, а безпристрастно управление на намерението чрез трезви заповеди.
Дон Хуан на няколко пъти повтори, че управлението на намерението започва със заповед към себе си; после тази заповед се повтаря, докато стане заповедта на Орела, след което събирателната точка се премества съответно в мига, в който воините достигнат вътрешен покой.
Фактът, че тази маневра е възможна, рече той, е нещо изключително важно за ясновидците – и нови, и стари, но поради диаметрално противоположни причини. Познаването й давало възможност на старите ясновидци да преместват събирателната си точка на невъобразими позиции на сънуване в неизмеримото непознато; за новите ясновидци тя означава отказване да бъдат храна, означава избягване на Орела чрез преместване на събирателната точка на една особена позиция на сънуване, наречена тотална свобода.
Старите ясновидци открили, обясни дон Хуан, че е възможно да се премести събирателната точка до границата на познатото и да се държи фиксирана там в състояние на първично повишено съзнание. От тази позиция те видели възможността бавно да преместят събирателните си точки за постоянно в други позиции отвъд тази граница – изумителен подвиг, изпълнен с дързост, но не и с трезвост, защото те така и не успели да проследят обратно движението на събирателните си точки, или пък може би не са искали.
Дон Хуан каза, че когато хората с авантюристичен дух се изправят пред избора да умрат в света на обикновените дела или да умрат в непознати светове, те неизбежно избират второто, и че новите ясновидци, като осъзнали, че техните предшественици просто са сменили мястото на своята смърт, започнали да разбират безсмислието на всичко това: безсмислието да се мъчат да управляват събратята си, безсмислието да събират други светове и преди всичко безсмислието на самомнението.
Едно от най-сполучливите решения на новите ясновидци, каза дон Хуан, било никога да не позволяват на събирателната си точка да се премества за постоянно на коя да е друга позиция, освен тази на повишеното съзнание. От тази позиция те всъщност разрешили своята дилема за безсмислието, като разбрали, че изходът не е в това просто да избереш друг свят, в който да умреш, а да избереш тоталното съзнание, тоталната свобода.[1]
Дон Хуан отбеляза, че като избрали тоталната свобода, новите ясновидци неволно продължили традицията на своите предшественици и се превърнали в квинтесенцията на предизвикателите на смъртта. Новите ясновидци открили, обясни той, че ако събирателната точка непрекъснато бива премествана до пределите на непознатото, но винаги връщана в позиция в границите на познатото, тогава, щом бъде внезапно освободена, тя се стрелва като светкавица през целия пашкул на човека, подреждайки всички излъчвания в пашкула наведнъж.
– Новите ясновидци изгарят от силата на подреждането — продължи дон Хуан, – от силата на волята, която те са превърнали в силата на намерението чрез един живот на безупречност. Намерението е подреждането на всички кехлибарени излъчвания от съзнание, затова е правилно да са каже, че тоталната свобода означава тотално съзнание.
– Това ли е, което ще направите всички вие, дон Хуан? – попитах аз.
– Абсолютно сигурно е, че ще го направим, ако имаме достатъчно енергия – отвърна той. – Свободата е дарът, който Орелът дава на човека. За жалост, съвсем малко хора разбират, че единственото, от което имаме нужда, за да приемем такъв великолепен дар, е да имаме достатъчно енергия. А ако това е единственото, от което имаме нужда, тогава на всяка цена трябва да скъпим енергията си.
След това дон Хуан ни премести в състояние на нормално съзнание. На мръкване Паблито, Нестор и аз скочихме в пропастта, а дон Хуан и нагуалската група изгоряха от огъня отвътре. Те влязоха в тоталното съзнание, защото имаха достатъчно енергия да приемат умопомрачителния дар от свобода. Паблито, Нестор и аз не умряхме на дъното на онази клисура – както и останалите чираци, които са скачали преди нас, – защото не го стигнахме; всички ние, под въздействието на такъв грандиозен и непонятен акт като скачането в собствената си смърт, преместихме нашите събирателни точки и събрахме други светове.
Сега знаем, че сме оставени, за да си спомним повишеното съзнание и да си възвърнем тоталността. Знаем още, че колкото повече си спомняме, толкова по-силни са въодушевлението и удивлението ни, но така също са по-дълбоки съмненията и душевният ни смут. Засега сякаш сме оставени само за да се измъчваме от най-предизвикателни въпроси за природата и съдбата на човека, докато настъпи времето, когато ще имаме достатъчно енергия не само да потвърдим всичко, на което ни бе учил дон Хуан, но и сами да приемем дара на Орела.
_________________
[1] “Човешката еволюция е еволюцията на Мислителя. Той облича тела в долните умствени, астрални и физически области, носи ги по време на земния, астралния и умствен живот, като ги сваля едно след друго на всеки етап от жизнения цикъл при преминаването си от свят в свят, но винаги съхранява в себе си плодовете, които е събрал, и ги пренася във всяка следваща област. Растежът на постоянното тяло, което заедно с божественото съзнание съставлява Мислителя, е изключително бавно. Неговото техническо наименование е причинно тяло, защото той събира и трупа в него резултатите от всичко преживяно – а те изпълняват ролята на причини, моделиращи бъдещите му животи. От всичките тела, които се ползват по време на въплъщенията, единствено това е постоянно. Умственото, астралното и физическото се преизграждат за всеки нов живот. Всяко загива по реда си, предава плодовете на по-горното и накрая всички плодове се събират в постоянното тяло. Девахан е част (по-скоро сборно понятие) от умствената област, обитавана от човешки същества, захвърлили физическите и астралните си тела и които преминават в нея, след като са завършили престоя си в Камалока. Деваханният живот има два етапа. Първият от тях преминава в четирите долни подразделения на умствената област. Вторият етап преминава в безформеният свят. Общата продължителност на престоя в Девахан зависи от количеството материал за деваханния живот, който душата е взела със себе си от земния. Плодовете за усвояване в Девахан са всички чисти мисли и емоции, родени по време на земния живот, всички умствени и нравствени усилия и стремления, всички спомени за добри дела и начинания в служба на човечеството – т.е. всичко, което може да бъде превърнато в умствена и нравствена способност и така да допринесе за еволюцията на душата. Нищо не се губи, колкото и слабо, колкото и мимолетно да е то, но егоистичните, животински страсти не могат да влязат тук, защото няма материали, в които да се изразят…” /Ани Безант, “Древната мъдрост”
