For the English original click HERE.
Интервю с Иво Иванов на Христина Димитрова за www.novinite.com
Превод със съкращения: Ралица Благовестова
Иво Иванов може спокойно да бъде определен като един от най-талантливите съвременни български автори. Въпреки че досега не е получавал някаква литературна награда и далеч не е особено популяризиран, коментиран и интервюиран от големите български медии, става известен от уста на уста и можем да кажем нещо като ъндърграунд феномен. Иво притежава редкият талант да разказва изключителни истории – тъжни, забавни, философски и докосващи – както и да ни накара като читатели да се посмеем, да заплачем, да усетим нещо, да се замислим и да го боготворим.
Трудно е да определим какъв точно е стилът му – някои го определят като спортен журналист, други – като писател, а трети го сравняват с Труман Капоте и Хънтър Томпсън. Трудно е да се назове и неговия жанр – той е едно особено съчетание между журналистика, документалистика, фантастика, философски и магичен реализъм.
“Отвъд играта” (в два тома, изчерпани и преиздадени в един през 2016 г.) и “Кривата на щастието”: и двете му издадени книги са сборници с кратки истории, които Иво разказва през годините на читателите на 7 дни спорт, Телеграф, уебсайта Sportal, сп. Top Gear и др.
Иво е роден и израсъл в столицата на България, но от над 20 години живее в Щатите. Това лято (лятото на 2014 г.) стотици от българските му читатели го посрещнаха възторжено като рок-звезда в книжарницата на Хеликон – София, където издателство Vakon бе организирало среща с него и раздаване на автографи.
___________________
Как избирате темите си?
Не е достатъчно историята, събитието или дадена личност да са интересни. Ежемесечно попадам поне на 100-200 интересни истории. Нужно е да почувствам нещо. Нещо, което да събуди в мен емоционална реакция, да ме накара да се замисля дълбоко. Затова именно никога не престава да ме удивлява това, че тези истории намират свои читатели. Винаги съм мислил, че са твърде лични и че повече или по-малко ги пиша за себе си. Но се оказва, че тази форма на литературна терапия е потребна и на други хора – това едновременно ме удивлява и вдъхновява, кара ме да вярвам, че историите ми имат смисъл. Може би мисията им е да прехвърлят мост през океана и да изминат пътя до сърцата на хората, които говорят на техния език, които ще ги разберат и дори се нуждаят от тях.
Как бихте определил стила си на писане?
Някои го наричат “спортен екзистенциализъм”. Кой знае? Спортната част е ясна. Колкото до втората – аз съм ненаситен екзистенциален консуматор – от Сартр до Пинк Флойд. Може би благодарение на особена осмоза нещо от това се промъква в моите истории.
Очаквахте ли такова посрещане от читателите си в книжарница Хеликон?
Абсолютно не! Беше пълен шок за мен. Даже си помислих, че тези хора са в книжарницата за нещо друго. Казах си, че сигурно има и друго събитие там в същото време. Бях напълно слисан осъзнавайки, че “Кривата на щастието” е довела всички тези хора в книжарницата. Не можех да повярвам, че цялото множество от усмихнати, добри, слънчеви хора са там заради моите истории. Както вече казах, в тези истории е отразен моя живот… моите изминали години, моите вълнения и скърби. Ако има някакви изводи и философия в тях, то те са много идеалистични, като мен самия. Това означава, казах си, че тези хора страдат от същия наивитет като мен и споделят моя идеализъм. И това се случва в страна, която вечно е обвинявана в негативизъм, цинизъм, завист и предразсъдъци. Исках да се уверя, че хората в книжарницата са реални – да им стисна ръката, да погледна в очите им и да ги прегърна. И точно това се случи.
Фотография: Издателство Vakon
Как се озовахте в Щатите?
Не беше нещо особено така или иначе. Отидох на специализация в Канзаския университет. Но исках да опозная всичко извън академичната среда – мисловната нагласа, съвременната култура, хумор, жаргон и т.н. Надявах се да разгадая американския начин на живот, да пропътувам пътищата и пътеките на техните щати и души, да разбера какво Джак Керуак, Стайнбек и Робърт Пири са имали наум, да взема всичко научено с мен и да го донеса обратно в България, която обичам лудо.
В онези години все още имахме този комплекс – бяхме държани затворени в границите си толкова дълго, че отчаяно искахме да изследваме останалия свят и да преживеем всичко, което бе отричано преди.
Един от най-добрите приятели на баща ми – учили са заедно ядрена физика в университета – ми помогна да стигна до Щатите. Той е арменец, който заминава за Калифорния с голямото арменско изселване в края на 60-те и ще съм вечно благодарен на арменската общност за огромната помощ.
Завръщането ми в България обаче не се случи. Съдбата и още нещо се намеси. Срещнах момиче на име Джейми, което стана моя съпруга. Сдобихме се с рожби, погълна ни работата и ето ме сега, почти четвърт век по-късно, все така в Щатите. Но си мисля, че някой ден ще се прибера обратно в България.
Кога започнахте да пишете и какво Ви накара?
Сякаш винаги съм имал нужда да пиша и предполагам, че съм започнал веднага след като съм разбрал за съществуването на буквите, думите, изреченията. Имам смътни спомени за първите си училищни есета, когато търсех своя собствен глас. Но дори още тогава знаех, че когато излея мислите и впечатленията си на хартия, те някак си добиваха яснота и намираха точното си място. Бях омаян от архитектурния елемент на писането, възможността да се изграждат цели светове, ограничени само от силата на въображението ти. Единственото нужно е само да разполагаш с мастило и хартия…
Къде публикувахте за първи път материал?
Във в-к Старт (спортен седмичник). По онова време помощник редакторът Климент Величков търсеше някой запознат и в течение с американските спортове, което не беше лесно занятие в годините преди да се появи интернета. Освен това имаше цензура, която ограничаваше достъпа до неща като американски футбол, NBA, NHL и т.н. Майка ми работеше в консулството на Американското посолство (София), така че израснах сред американци. Имах достъп до техни телевизионни програми и шансът да следя колежанските и професионалните им спортни изяви. Климент очакваше първата ми статия да е за Лари Бърд, Меджик Джонсън, Уейн Грецки или Джо Монтана, но аз посветих първия си материал на треньора от 127-мо училище в София – Младен Младенов – към който хранех огромно уважение. Той съвсем сам изгради цитадела на баскетбола в това училище. То се бе превърнало в спортна институция и инкубатор за елитни баскетболни играчи. Месец след излизането на публикацията Младен Младенов ме видя на баскетболен мач в зала Универсиада и такава прегръдка ми даде, че ми изпукаха ребрата. Велик човек!
Бихте ли писал и в сфери извън тематиката на спорта?
Зная защо ми задавате този подвеждащ въпрос. Знаете, че спортът винаги е бил за мен само претекст – възможност да открехна вратата и да пристъпя към темата. Искам други неща да влязат през тази врата – неща, които ще накарат читателя да мисли самостоятелно. Да го провокират да си задава въпроси и да не престава да търси техните отговори, дори и понякога да е невъзможно да открие такива.
Това са неща, които би трябвало да занимават всеки мислещ човек: ако сме тук за толкова кратък период от време – просто полъх едва поклащащ тревата – какъв е смисълът на нашето съществуване? Каква е природата на злото? На доброто? Може ли да има равновесие между тях? Какво ни разделя? Какво ни обединява? Има ли колективно съзнание? Има ли логика в съществуването? Има ли логика в смъртта? Имаме ли свое вечно място в реда на Вселената?
Наясно съм, че няма точни отговори, но в това е и красотата на въпросите. Търсенето дава усещане за смисъл в живота. Или поне в моя. Всички сме пътници в него. Всички знаем къде е краят му и е много важно да не спираме да вървим. Ужасно е да спрем да живеем преди да дойде часа на смъртта ни. Изглежда, че задаването на въпроси е моят начин да крача по този път и по мое мнение аз всъщност не пиша толкова за спорт, колкото за онова голямо търсене, което ни води по пътя и ни прави да се усещаме живи.
Какво четете в момента?
“Началото на безкрайността” от Дейвид Дойч – един от водещите специалисти в квантовата механика. Това е завладяваща и в същото време смущаваща книга и ще трябва да я започна отначало след като я свърша. Напоследък съм много привлечен от научната литература, причината за което вероятно е нарасналият агностицизъм вътре в мен.
Какво пишете в момента?
Една безкрайна история, която ме измъчва повече от 10 години, заради която съм пропътувал над десетки хиляди мили до някои от най-рядко посещаваните и диви краища на Америка. Тази сага вече до такава степен набъбна, че ще се превърне в отделна самостоятелна книга. Има в нея много герои и антигерои, сюжетни и подсюжетни линии. Не зная откъде да я започна и как да я завърша, така че в момента пиша средата й.
Какъв е процесът Ви на писане? Колко дълго Ви отнема да напишете една история, заедно с проучванията около нея?
Процесът сам по себе си е нещо по-скоро хаотично. Страдам от остра форма на информационен глад и вра носа си по всевъзможни места от естеството на медийни пространства. Поглъщам огромно количество художествена и нехудожествена, научна литература и се опитвам да пътувам когато и където ми е възможно. Досадно любопитен съм. Страдам от постоянното чувство, че изпускам нещо важно, случващо се някъде, където не съм в дадения момент. Съпругата ми нарича това “информационна параноя”. Стадното чувство, колективното съзнание, поне в младежките ми години, бе основна тенденция в българските социални нагласи. В резултат съм едно много социално животно – запознавам се и се сприятелява с хора много бързо и се отнасям към всичките си познати и приятели с еднакво чувство на отговорност и без предразсъдъци. Осъзнавам, че благодарение на българската си душа се радвам на дружбата си с множество интересни и добри хора. Сред тях има университетски професори, хора в службите за градска чистота, доктори, механици, строители, сенатори, учители, писатели, атлети, едно вестникарче и т.н. Имам много добър приятел бездомник, с който играя шах в кафенето и който с години е отказвал финансова помощ от мен. Само от тези хора дори съм научил толкова истории, че сигурно два живота ще са ми нужни, ако реша да ги разказвам. И като добавим това, че слушам всевъзможни радиопредавания докато се придвижвам от точка А до точка Б, става видно, че се сблъсквам със стотици интересни истории всеки месец. Но както вече казах, само онези, които естествено събудят у мен или много силна лична емоция, или някакво екзистенциално наблюдение, могат да ме накарат да седна да пиша.
Американските Ви приятели знаят ли за литературните Ви занимания?
Знаят, но само бегло. Когато се виждаме говорим за други неща. Но понякога търся съдействие от определени хора за някоя история. Понякога дори пътувам с приятел за някоя история. В повечето случаи обаче съм сам в литературното си занимание. Най-добрите ми приятели само отвреме-навреме са ме придумвали да преведа една или друга история.
Когато хората Ви попитат с какво изкарвате хляба си какъв е Вашият отговор?
Още един хубав и труден въпрос. Обикновено отговорът отнема известно време. Между 9 и 17 се изявявам като Маркетинг директор на голяма социална агенция. Но съм също така и графичният и уеб дизайнер на агенцията. Поддържам 5-6 нейни сайта и поне още толкова страници в социалните мрежи. Имам и неголямо филмово студио, където в течение на много години правя кратки образователни, корпоративни или рекламни видео продукти. Режисирам, заснемам, монтирам, рисувам компютърни графики, озвучавам и т.н. Правя това още от преди да се установи ерата на видео монтажа и компресирането. Освен всичко това съм и треньор на два отбора – по ръгби и баскетбол. Всяка неделя водя спортно предаване по местната радиостанция също. Понякога най-голямото ми желание е денят да има повече от 24 часа.
Какъв бихте бил, ако си бяхте останал в България?
Дон Кихот. Като всичките ми приятели.
Видео по-долу за “Малките неща”, а самият текст виж ТУК
(ако преди текста за разказа се появи реклама Try it просто рефрешнете страницата)
