Части от DVD за живота и музикалното раазвитие на Дейвид Гарет:
Playing for My Life – Свиря за живота си
повечето текст е превод от видеото ТУК
също от видеото горе и другите по-долу
_______________
“Когато свириш музика, тя действително трябва да идва от сърцето и това е нещо, което не се учи. Това е език. Трябва да намериш своя път да говориш на хората, когато свириш, и това е нещо, на което наистина не може никой да те научи.”
“Аз буквално сънувам музика. Наистина…”
_______________
“Музикален инструмент като цигулката, която хората асоциират с класическата музика, е нещо, което може да е забавно, яко, достъпно…”
“Какво си представят хората, когато видят цигулка – някой неподвижно стоящ на сцената; някой, който не се движи изобщо. Така че аз искам да сваля този вид бариера веднага, още в самото начало. Затова ходя сред публиката.”
Майката на Дейвид:
“Той иска да модернизира, иска да накара хората да не се притесняват да слушат цигулка, да не се страхуват от този класически инструмент. Няма пеене, само цигулка – два часа и половина само музика на цигулка.”
Ицхак Пърлман:
“Това, което Дейвид прави и което е наистина много интересно, е, че той е абсолютно завършен цигулар и когато прави кросоувърите си, то не е заради нещо от рода на: Ок, добър съм достатъчно вече, за да мога да правя поне кросоувъри…“
Дейвид:
“В основата си аз съм класически музикант, така че всичко, което правя – включително на сцената тази вечер или по време на кросоувър турне – стъпва върху класиката. Аз не мамя… Не е като да свиря тук някакви лесни неща и изведнъж, когато трябва да отида на концерт на Бетовен, да се изплаша. Нещата, които свиря на тази сцена днес, са на същото техническо ниво като концерт на Бетовен. Така че поддържам формата си с кросоувър материалите и не виждам някакъв особен проблем.”
Майката на Дейвид:
“Той винаги се стреми да става по-добър – винаги. Даже и за най-малки изпълнения. Влага всички усилия за следващия концерт, за следващото произведение, което разучава. Винаги е много енергичен – такъв кипеж от енергия е. Единственото време, когато е притихвал, беше докато се упражнява.”
Дейвид:
“Започнах, когато съм бил около 4-годишен. И основната причина е, че брат ми беше започнал.”
Майката на Дейвид:
“Александър вече свиреше на цигулка. Беше на 6 години.”
Дейвид:
“Предполагам, че като по-малкия брат, това е бил и някакъв начин да се покаже на родителите, че търсиш вниманието им.”
Майката на Дейвид:
“Имаше вроден талант. И съпругът ми видя това. Слушал е толкова много добри музиканти, имаше наистина добър усет в това отношение и за него коментарът му беше, че ммм, той наистина е един от истински надарените.”
Зубин Мета:
“Тази вродена координация, която някои деца притежават от най-ранна възраст, е нещо много мистично. И след това природната даденост трябва да бъде подхранена, да бъде насочена правилно. Това е комбинация между учителство и родителско отношение в ранната възраст. Но даденият от Господ талант е там – вроден.“
Майката на Дейвид:
“Израстна в дом, където дисциплината бе първо правило. Съпругът ми беше много дисциплиниран човек, самият той свиреше на цигулка и за Дейвид беше напълно естествено да види, че това занимание е нещо сериозно.”
Дейвид:
“Баща ми… ме насилваше твърде много – мен специално. Винаги се чувствах в ситуация, в която получавам огромна любов, но освен това получавам и силна… може да звучи странно, но… думата е омраза. Чувствах, че когато не свиря така, както той очаква от мен, или толкова добре, колкото вярва, че бих могъл… – имаше моменти, когато ми се ядосваше много и за едно малко дете очевидно тези емоции изглеждат като омраза. За мен беше много-много трудно.”
Ицхак Пърлман:
“Детството на децата, отдадени на определени неща от малки, се изпълва с техните занимания – дали ще е свирене на пиано, цигулка или чело… или пък спорт някакъв – плуване, тенис, каквото и да е – тогава детството им вече съвсем не е точно детство.”
Дейвид:
“Мисля, че е голям късмет, че всичко това проработи. Защото в противен случай щях да гледам назад към детството си в много по-депресиращи краски. Защото имаше доста страдание – много сълзи, много нощни упражнения: до полунощ, до 1 часа и понякога може би даже до по-късно. Баща ми беше много строг, консервативен човек. Докато не успеех да разуча и изпълня даденото произведение, не ме оставяше.”
Майката на Дейвид:
“Нямаше книги, които да ти кажат как да правиш нещата. Правиш всичко по силите си. Сигурна съм, че сме допуснали много грешки, но… в крайна сметка нещата се наредиха добре. Дейвид изглежда да е един доста балансиран човек сега, така че няма защо да се тревожа прекалено за това в момента, но… беше трудно за него. Определено беше трудно. Социалният контакт с други деца на неговата възраст беше доста ограничен.”
Дейвид:
“Родителите ме спряха от училище, когато бях на около 8 или 9 години, и насетне до 17-тата ми година съм се обучавал като частен ученик. Това означава, че в повечето време съм бил по пътищата, пътувайки до учителите си или за да участвам в концерти. Така че… не съм имал приятели.
Мисля си, че да се чувстваш самотен е едно от най-красивите чувства в човека. Особено, когато имаш професия, където можеш да ползваш тази емоция градивно. Ако не бях се чувствал самотен, не бих бил добър музикант, защото една огромна част от емоционалната гама би ми липсвала – не бих я познавал.”
Майката на Дейвид:
“Първият му концерт бе през 1991 г. с Хамбурската филхармония. Тогава за първи път свири реално с истински симфоничен оркестър. Помня, че излезе на сцената и изглеждаше толкова мъничък. Беше на 10 тогава, разбира се, и изглеждаше даже по-малък. И аудиторията се разхихика, имаше го жуженето, а той стоеше там, изчаквайки да настане пълна тишина, преди да започне да свири. Чакаше… Наистина чакаше да притихнат и хората започнаха да осъзнават, че той изчаква залата да се утиши и наистина утихнаха.”
“Посещаваше майсторските класове на Ида Хендл в Англия и отново беше най-малкият. Помня, че всеки трябваше да изсвири по нещо, за да прецени тя дали да го приеме в класа си. Дейвид беше наистина толкова малък, влезе при нея с цяла “торба” музика в ръцете си и тя го попита:
– Какво ще искаш да ми изсвириш?
А той отговори:
– Каквото пожелаете, може да си изберете каквото поискате! – и сложи всичката музика пред нея.”
Ида Хендл:
“А аз си казах: Добре, ще се вържа на неговия блъф, за да видим как ще изсвири Чайковски. Той започна да свири първата част и всички бяха на колене. Звукът и подходът му имаха такава зрялост, че никой не можеше да повярва, че е само дете все още.”
“Защо беше толкова талантлив? Това е въпрос, който трябва да зададем на Господ. Мисля, че всичко идва от някаква отвъдност. Това, което знаем ние за таланта е, че или го имаш или го нямаш. Никой не може да те научи да бъдеш талантлив.”
Зубин Мета:
“Веднага усетих таланта му. Помня, че имаше хора от Берлинската филхармонията наоколо след репетицията, които също бяха много впечатлени. Така започнах малко по малко да го ангажирам с участия. Беше много зряло за възрастта си момче, както всички деца-чудо. И да се прави музика с него беше абсолютно безпроблемно – напълно владееше себе си.”
Дейвид:
“Зубин бе първият, който не ме критикуваше и наистина усещах неговото пълно уважение, въпреки крехката ми възраст на артист. Това значеше много за мен, защото той работеше и все още работи с всички най-най-големи музиканти. И да съм на 14, свирейки с него, виждайки усмивката на лицето му, чувайки го да ме насърчава: Много добре се справяш, браво… – това ме успокояваше и ми даде още веднъж увереността да повярвам в онова, което правя.”
Коста Пилавачи:
“Трябва да е бил на около 13, когато Клаудио Абадо бе пленен от него, а Deutsche Grammophon се заинтригуват да подпишат договор. Deutsche Grammophon сключват звукозаписен договор с него, мисля на първо място защото Абадо бе повярвал в него, а и също предвид това, че цялата идея да откриеш млад талант, толкова зрял и подготвен за възрастта му, е много привлекателна за компанията.”
Дейвид:
“Исаак Стърн беше винаги много безпощаден към мен, много директен. Не можех да усетя дали ме харесва реално като изпълнител или не съм особено добър в неговите очи. Така че го попитах веднъж, когато след урока се случи да сме насаме: Защо винаги така сурово ме критикувате? Виждам, че преподавате и на други и сте толкова мил, така добре се държите с тях… Защо не сте мил и с мен? И той ми каза: Мен не ме е грижа за другите. Това бе най-големият комплимент, който вероятно някога съм получавал. След това той ме покани на един много-много дълъг разговор. Трябва да бяха два или три часа. Без родителите ми. Каза ми да дойда, но без да ме придружава баща ми. Не спомена нито веднъж да се откъсна от родителите си, но подчерта: Трябва да намериш своя път. Трябва да намериш собствения си глас и да изразиш самия себе си. И аз осъзнавах ясно, че не бих могъл да сторя това, ако си остана в къщи.”
Ню Йорк, Eataly Deli – флаш моб
Дейвид: “Предполагам, че така започна всичко…”
_______________
Трейлър 5 виж ТУК.
_______________
“Той е в състояние да привлича много по-голяма аудитория и все пак да остава верен на изкуството си и своите корени, на класиката. Но сега е прекрасно, че интригува и младежката аудитория със своята музика.”
“Големият въпрос, който поставих пред Дейвид бе: Сигурен ли си, че действително искаш това – ти си класически изпълнител. Ние ще те презентираме като кросоувър звезда. Знаеш, че ще смутиш и разсърдиш доста хора от класическите среди, защото света на класическата музика е изключително консервативен и много от хората в него са сноби, за жалост.”
Превод на продължението виж ТУК.
_________________
НАЧАЛОТО, 2006
Източник: Youtube
“Казвам се Дейвид Гарет. Израснал съм в Аахен, Германия – едно много малко градче. Свиря на цигулка от вече 22 години и понастоящем живея в Ню Йорк – градът, който ме вдъхновява. Животът ми е тук. Ню Йорк определено е моето убежище и обичам да се завръщам всеки път тук. Наистина имам нужда от този град като баланс между турнетата ми. По същество е столицата на Европа – така го наричам, защото е толкова многонационален. Можеш да видиш всичко – всякакви музикални жанрове, всякакви култури и мисля, че това е нещо, което ми помага да интегрирам различни неща в музиката си.”
“Барове и клубове – определено си знам графика. В понеделник бих казал Батър, във вторник определено ще кажа Тен Джун, за сряда бих казал Биатрес, в четвъртъците е Уан Оук, в петъците бих отишъл за малко до Банголей, въпреки че вече не е така готино, както беше, затова определено след това ще намина към Вийжу… В съботите си оставам в къщи, защото имам нужда от малко почивка, и в неделите отивам до Чибриани на караоке.”
“О, Боже, имам множество най-разнообразни стилове – наистина обичам да смесвам жанровете и черпя вдъхновение от всичко, което можем да наречем музика. Мисля, че е добре да се запознаваме с всичко един вид и не бива да се ограничаваме да изпробваме нещо. Пиша си сам аранжиментите и винаги трябва да имам нови идеи, защото цигулката е класически инструмент очевидно, но аз я ползвам за всякакви видове музикални жанрове като рок или фолк, или R&B… Така че колкото повече слушам, толкова по-вероятно е да чуя нещо, което ми е непознато и толкова повече един вид се вдъхновявам да изследвам нови, различни пътеки. И мисля, че това е най-красивото нещо във всичко това.”
Превод по слух: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
