Из книгата “Огънят отвътре” на Карлос Кастанеда.
В КЪЩАТА ЦАРЕШЕ необичайно оживление. Всички ясновидци от групата на дон Хуан изглеждаха така въодушевени, та чак бяха разсеяни – нещо, което не бях виждал досега. Обикновено високото им ниво на енергия, изглежда, се бе увеличило още повече. Обзеха ме мрачни предчувствия. Попитах дон Хуан какво става. Той ме отведе в задния двор. Повървяхме мълчаливо известно време. Той каза, че наближава времето всички те да си тръгнат. Затова форсирал обясненията си, за да свърши навреме.
– Откъде знаеш, че наближава времето да си тръгнете? – попитах аз.
– Това е едно вътрешно знание – рече той. – Един ден и ти ще го познаеш. Виждаш ли, нагуалът Хулиан е премествал събирателната ми точка безброй пъти, точно както аз премествах твоята. После ми остави задачата сам да подредя отново всички онези излъчвания, които той ми беше помогнал да подредя чрез тези премествания. Това е задачата, която получава всеки нагуал.
– Във всеки случай, работата по подреждането на всички тези излъчвания подготвя почвата за особената дейност по възбуждането на всички излъчвания вътре в пашкула. Аз почти съм направил това. Малко ми остава да достигна своя максимум. И понеже аз съм нагуалът, запаля ли веднъж всички излъчвания в пашкула си, ние всички ще изчезнем в миг.
Чувствах, че би трябвало да се натьжа и разплача, но нещо в мен бе така радостно да чуе, че нагуалът Хуан Матус съвсем скоро ще бъде свободен, че аз заподскачах и закрещях от най-чисто щастие. Знаех, че рано или късно ще достигна друго състояние на съзнанието и ще плача от мъка, но този ден бе изпълнен с щастие и оптимизъм.
Споделих с дон Хуан как се чувствам. Той се разсмя и ме потупа по гърба.
– Помни какво ти казах – рече той. – Не разчитай на емоционалните осъзнавания. Остави първо събирателната си точка да се премести, а години по-късно осъзнавай.
Отидохме в голямата стая и седнахме да разговаряме. Дон Хуан се поколеба за момент. Погледна през прозореца. От моя стол аз виждах двора. Беше ранен следобед, времето бе облачно, на дъжд. От запад се задаваха буреносни облаци. Аз обичах облачните дни, дон Хуан – не. Изглеждаше неспокоен, опитвайки се да си намери по-удобно място.
Дон Хуан започна своите разяснения с коментара, че трудността при спомнянето на това, което се е случило в състояние на повишено съзнание, се дължи на безкрайния брой позиции, които събирателната точка може да заеме, след като е била освободена от нормалното си местоположение. Способността да си спомняме всичко, което става при нормално съзнание, от друга страна, е свързана с приковаността на събирателната точка на едно място – мястото, където обикновено стои.
Дон Хуан ми изказа съчувствията си. Предложи да се примиря с трудността на спомняне и да приема, че може и да се проваля в изпълнението на задачата си и никога да не успея да подредя отново всички излъчвания, които съм подреждал с негова помощ.
– Представи си го така – рече той с усмивка. – Може никога да не успееш да си спомниш дори настоящия разговор, който сега ти се струва толкова обикновен, толкова в реда на нещата. Ето това е тайната на съзнанието. Човешките същества са изтъкани от тази тайна; ние сме изтъкани от тъмнина, от неща, които са необясними. Да мислим за себе си по всякакъв друг начин е лудост. Така че не унижавай тайната на човека у себе си, като се самосьжаляваш или се опитваш да й дадеш разумно обяснение. Унижи глупостта на човека у себе си, като я разбереш. Но не се извинявай за никое от тях; и двете са необходими. Една от великите маневри на прикривачите е да изправят тайната срещу глупостта във всеки от нас.
Той обясни, че практиките на прикриването не са нещо, на което човек може да се наслаждава; дори са крайно неприятни. Знаейки това, новите ясновидци разбрали, че ще е противопоказно да се обсъждат или практикуват принципите на прикриването в състояние на нормално съзнание.
Посочих му едно противоречие. Той бе казал, че воините не могат да функционират в света, докато са в състояние на повишено съзнание, но беше казал и че прикриването е просто държание с хората по специфични начини. Двете твърдения си противоречаха едно на друго.
– Като казах, че то не се преподава в нормално съзнание, имах предвид само когато се преподава на нагуал – рече дон Хуан. – Целта на прикриването е двояка: първо, да придвижи събирателната точка най-стабилно и сигурно, а нищо не може да свърши тази работа така добре, както прикриването, и второ, да запечата принципите му толкова дълбоко, че да се избегне човешкия опис, тъй като естествената реакция е да се отхвърли и осъди онова, което може да е обидно за разума.
Казах на дон Хуан, че искрено се съмнявам, че бих могъл да осъдя или отхвърля нещо такова. Той се разсмя и отвърна, че едва ли съм изключение и че ще реагирам като всички останали, щом чуя за делата на един майстор прикривач, какъвто бил неговият благодетел – нагуалът Хулиан.
– Не преувеличавам, като ти казвам, че нагуалът Хулиан бе най-необикновения прикривач, който някога съм срещал – рече дон Хуан. – Ти вече си слушал за неговите прикривачески умения от всички останали. Но не съм ти казал какво направи той с мен.
Исках да му поясня, че не съм чувал нищо за нагуала Хулиан от когото и да е, но тъкмо преди да изкажа възражението си ме обхвана едно чувство на несигурност. Дон Хуан, изглежда, мигновено разбра какво усещам и доволно се подсмихна.
– Не можеш да си спомниш, защото волята е все още недостъпна за теб – рече той. – Имаш нужда от безупречен живот и огромен запас от енергия и тогава волята може да освободи тези спомени.
– Ще ти разкажа историята за това как се държа с мен нагуалът Хулиан, когато го срещнах за първи път. Ако го осъдиш и намериш поведението му отвратително, докато си в състояние на повишено съзнание, помисли си колко отвратен щеше да си в състояние на нормално съзнание.
Възпротивих се, че се опитва да ме впечатли. Той ме увери, че със своята история искал само да ми илюстрира начина, по който действат прикривачите, и мотивите им да постъпват така.
– Нагуалът Хулиан беше последният от старовремските прикривачи – продължи дон Хуан. – Той беше прикривач не толкова поради условията на своя живот, а защото това беше естествената склонност на характера му.
Новите ясновидци видели, обясни дон Хуан, че човешките същества се делят на две основни групи: такива, които ги е грижа за останалите, и такива, които не ги е грижа. Между тези две крайности те видели безкрайна смесица от двете. Нагуалът Хулиан бил от категорията хора, които не ги е грижа; дон Хуан се постави в противоположната категория.
– Но нали ми каза, че нагуалът Хулиан бил щедър човек и че би дал и ризата от гърба си? – попитах аз.
– Такъв беше – отвърна дон Хуан. – И не само щедър, той беше и изключително обаятелен човек. Той винаги се интересуваше дълбоко и искрено от хората около себе си. Беше любезен и открит човек и даваше всичко, което има, на всеки, който се нуждае от него, или на всеки, който се е случило да хареса. И той на свой ред бе обичан от всички, защото бидейки майстор прикривач, той им предаваше истинските си чувства: не даваше пукната пара за който и да е от тях.
Не казах нищо, но дон Хуан усещаше чувството ми на недоверие или дори страдание от това, което казваше. Той се подсмихна и поклати глава.
– Това е прикриването – рече той. – Виждаш ли, аз дори не съм започнал да ти разказвам историята на нагуала Хулиан, а ти вече си ядосан.
Той избухна в гръмогласен смях, когато се опитвах да му обясня какво изпитвам.
– Нагуалът Хулиан не го беше грижа за никого – продължи дон Хуан. – Затова можеше да помага на хората. И го правеше, даваше им и ризата от гърба си, защото не му пукаше за тях.
– Да не би да искаш да кажеш, дон Хуан, че единствените хора, които помагат на събратята си, са тези, които не дават пукната пара за тях? – попитах аз, истински раздразнен.
– Така твърдят прикривачите – рече той с широка усмивка. – Нагуалът Хулиан, например, беше велик лечител. Той помагаше на хиляди и хиляди хора, но не си приписваше заслугата за това. Оставяше хората да смятат, че една жена от неговата група е лечителката.
– Сега, ако той беше човек, който го е грижа за ближните му, той щеше да изисква признание. Тези, които ги е грижа за другите, ги е грижа и за себе си и изискват признание винаги, когато са го заслужили.
Дон Хуан каза, че тъй като принадлежал към категорията на онези, които ги е грижа за събратята им, той никога на никого не бил помогнал: чувствал се неловко от щедростта, дори не можел да си представи да бъде обичан така, както бил нагуалът Хулиан и положително би се чувствал глупаво да даде на някого ризата от гърба си.
– Толкова ме е грижа за ближните ми – продължи гой, – че не правя нищо за тях. Никога не знаех какво да направя. И винаги изпитвах онова дразнещо чувство, че съм им натрапил волята си с моите подаръци.
– Естествено, аз преодолях всички тези чувства с воинския начин. Всеки воин може да има успех с хората, както имаше нагуалът Хулиан, ако премести събирателната си точка на една позиция, където е без значение дали хората го харесват, мразят или пренебрегват. Но това не е същото.
Дон Хуан каза, че когато за пръв път разбрал принципите на прикриването, както аз в момента, той бил крайно натъжен. Нагуалът Елиас, който много приличал на дон Хуан, му обяснил, че прикривачите като нагуала Хулиан са естествените водачи на хората. Те могат да помогнат на хората да направят всичко.
– Нагуалът Елиас каза, че тези воини могат да помогнат на хората да се излекуват – продължи дон Хуан – или да им помогнат да се разболеят. Те могат да им помогнат да намерят щастие или да намерят тъга. Подхвърлих на нагуала Елиас, че ще е по-уместно вместо да казваме, че тези воини помагат на хората, да казваме, че им въздействат. Той отвърна, че те не просто въздействат на хората, а активно ги водят и насочват, както пастирът води стадото си.
Дон Хуан се подсмихна и ме загледа втренчено. Имаше някакъв дяволит блясък в очите му.
– Странно, а? – попита той. – Как нагласят прикривачите това, което виждат за хората.
След това дон Хуан започна своята история за нагуала Хулиан. Каза, че нагуалът Хулиан прекарал дълги години в очакване на чирак-нагуал. Натъкнал се на дон Хуан един ден, когато се връщал от някакво близко селце, където бил ходил по работа с познати. Той тъкмо си мислел за чирак-нагуал, докато вървял по пътя, когато чул изстрел и видял хора, разбягващи се на всички страни. Той хукнал с тях към храстите до пътя и излязъл от скривалището си едва когато видял група хора, насъбрани около някакъв ранен човек, който лежал на земята.
Раненият бил, разбира се, дон Хуан, който бил прострелян от тираничния надзирател. Нагуалът Хулиан веднага видял, че дон Хуан е особен човек, чийто пашкул бил разделен на четири, а не на две части; разбрал също, че дон Хуан е тежко ранен. Знаел, че няма никакво време за губене. Желанието му било изпълнено, но трябвало да действа бързо, преди някой да се е усетил какво става. Той вдигнал глава и извикал:
– Убиха сина ми!
С него била и една от жените-ясновидци от групата му – едра индианка, която на публично място винаги минавала за злата му, опърничава жена. Те били отличен екип прикривачи. Той дал знак на жената-ясновидец и тя също започнала да оплаква сина им, който бил в безсъзнание и кръвта му изтичала. Нагуалът Хулиан помолил насъбралите се да не викат властите, а по-скоро да му помогнат да пренесе сина си в своята къща в града, която се намирала на значително разстояние от мястото. Той предложил пари на няколко силни млади мъже, ако пренесат неговият ранен, умиращ син.
Младежите отнесли дон Хуан в къщата на нагуала Хулиан. Нагуалът бил много щедър към тях и богато ги възнаградил. Мъжете толкова се били разчувствали от мъката на опечалените съпрузи, които плакали през целия път до къщата, че отказали да вземат парите, но нагуалът Хулиан настоял да ги вземат, за да има синът му късмет да се оправи.
В продължение на няколко дни дон Хуан не знаел какво да мисли за добрите хора, които го били прибрали в дома си. Каза, че нагуалът Хулиан му изглеждал като едва ли не изкуфял старец. Той не бил индианец, но имал за жена млада, сприхава, дебела индианка, която била колкото силна физически, толкова и злонравна. Дон Хуан решил, че тя е лечителка, съдейки по това как обработвала раната му и по количеството лечебни растения, натрупани в стаята, където го били сложили.
Освен това жената властвала над стареца и го накарала да се грижи за раната на дон Хуан всеки ден. Били направили легло на дон Хуан от една дебела рогозка на пода и старият човек с огромна трудност коленичил, за да го достигне. Дон Хуан едва се сдържал да не се разсмее при комичната гледка, която представлявала крехкият човечец, опитвайки се с все сили да подгъне колене. Дон Хуан каза, че докато превързвал раната му старецът непрекъснато мърморел; погледът му блуждаел, ръцете му треперели, а тялото му се тресяло от главата до петите. Коленичел ли веднъж, той никога не успявал да стане сам. Повиквал жена си, крещейки с писклив глас, изпълнен със сдържан гняв. Жената идвала в стаята и двамата започвали ужасна кавга. Често тя си тръгвала, като оставяла стария човек да се вдигне сам от земята.
Дон Хуан ме увери, че никога не бил изпитвал такова съжаление към някого, каквото изпитвал към този добър, беден старец. Много пъти искал да стане и да му помогне, но и той самият едва мърдал. Веднъж старецът прекарал половин час в ругатни и викане, докато пухтял и се гърчел като плужек, преди да успее да се довлече до вратата и с много мъка да се вдигне по нея до изправено положение. Той обяснил на дон Хуан, че лошото му здраве се дължало на годините, на счупени кости, които не били зараснали правилно и на ревматизъм. Дон Хуан каза, че старецът вдигнал очи към небето и му признал, че той е най-злочестия човек на земята – бил дошъл при лечителката за помощ, а накрая се оженил за нея и станал роб.
– Попитах стареца защо не я напусне – продължи дон Хуан. – Очите му се разшириха от страх. Едва не се задави със собствената си слюнка, опитвайки се да ме накара да сниша гласа си, а после се вдърви и падна като пън на пода, до леглото ми, опитвайки се да ме накара да млъкна. “Не знаеш какво говориш, не знаеш какво говориш. Никой не може да избяга от това място”, непрекъснато повтаряше старецът с обезумял поглед.
– И аз му повярвах. Бях убеден, че той е по-злочест и по-окаян отколкото аз въобще някога съм бил. И с всеки изминат ден аз се чувствах все по-неудобно в тази къща. Храната беше чудесна и жената бе все някъде навън да лекува разни хора, така че аз бях оставен насаме със стареца. Говорехме надълго и нашироко за моя живот. Харесваше ми да разговарям с него. Казах му, че нямам пари да му платя за добрината, но че ще направя всичко, за да му помогна. Той отвърна, че никой не можел да му помогне, че бил готов да умре, но че ако наистина съм бил искрен в това, което съм казал, той щял да ми бъде благодарен, ако се оженя за жена му след неговата смърт.
– В този момент разбрах, че старецът е луд. И в същия момент разбрах още, че трябва да избягам колкото е възможно по-скоро.
Дон Хуан каза, че когато бил достатъчно добре, за да върви без чужда помощ, неговият благодетел му направил една смразяваща кръвта демонстрация на своите способности като прикривач. Без каквото и да е предупреждение или подготовка той изправил дон Хуан лице в лице срещу неорганично живо същество. Усещайки, че дон Хуан се кани да избяга, той се възползвал от възможността да го изплаши с един съюзник, който някак си имал способността да изглежда като уродлив човек.
– При вида на този съюзник едва не се побърках – продължи дон Хуан. – Не можех да повярвам на очите си и въпреки това уродът беше точно пред мен. А немощният старец стоеше до мен и хленчеше, молейки чудовището да пощади живота му. Разбираш ли, моят благодетел беше като старите ясновидци – той можеше да отпуска страха си на порции, частица по частица, и съюзникът реагираше на него. Тогава не знаех това. Единственото, което виждах със собствените си очи, беше едно ужасно същество, идващо към нас, готово да ни разкъса на парчета.
– В момента, в който съюзникът се наклони към нас, съскайки като змия, аз припаднах. Когато се свестих, старецът ми каза, че е сключил сделка със съществото.
Той обяснил на дон Хуан, че човекът се съгласил да пощади живота на двамата, ако дон Хуан остане да му служи. Изпълнен с мрачни предчувствия, дон Хуан запитал какво се разбира под това. Старецът отвърнал, че това ще бъде робство, но изтъкнал, че дон Хуан бил почти мъртъв само преди няколко дни, когато го простреляли. Ако не били той и жена му да спрат кръвта, дон Хуан със сигурност щял да умре, така че нямало място за пазарлък. Уродливият човек знаел това и го бил хванал натясно. Старецът казал на дон Хуан да престане с колебанията да приеме сделката, защото в противен случай чудовищният човек, който подслушвал зад вратата, щял да влезе и да ги убие и двамата на място и да се свърши всичко.
– Имах наглостта да попитам немощния старец, който трепереше като лист, как ще ни убие човекът – продължи дон Хуан. – Той отвърна, че чудовището щяло да изпочупи всяка кост на тялото ни, като започне от краката, докато ние пищим в нечовешка агония, която щяла да трае поне пет дни, докато умрем.
– Веднага приех условията на онзи урод. Старецът със сълзи на очи ме поздрави за взетото решение и каза, че всъщност сделката не е чак толкова лоша. Щели сме да бъдем по-скоро пленници, отколкото роби на чудовищния човек, но сме щели да ядем поне два пъти на ден; и тъй като сме живи, ще можем да работим за свободата си; бихме могли да обмислим план и да се измъкнем от този ад.
Дон Хуан се усмихна, а после избухна в смях. Предварително бе знаел какво ще изпитам към нагуала Хулиан.
– Казах ти, че ще се разстроиш – рече той.
– Наистина не разбирам, дон Хуан – казах аз, – какъв е бил смисълът да се прави такъв сложен маскарад?
– Много е просто – рече той, като продължаваше да се усмихва. – Това е друг метод на преподаване, много добър метод. Той изисква огромно въображение и невероятен контрол от страна на учителя. Моят метод на преподаване е по-близо до твоята представа за преподаване. Той изисква огромно количество думи. Аз отивам до крайност в говореното. Нагуалът Хулиан стигаше до крайност в прикриването.
Дон Хуан каза, че сред ясновидците имало два метода на преподаване. Той познавал и двата. Предпочитал този, според който всичко се обяснявало и ученикът бивал запознат предварително с хода на процедурата. Това била система, която давала възможност за свобода, избор и разбиране. Методът на неговия благодетел бил по-наставнически и не давал възможност за избор или разбиране. Голямото му предимство било, че принуждавал воините да изживяват ясновидските понятия направо, без посредничеството на обяснения.
Дон Хуан обясни, че всичко, което неговият благодетел бил направил с него, било част от една майсторска стратегия. Всяка дума или действие на нагуала Хулиан били съзнателно избрани, за да предизвикат определен ефект. Изкуството му се състояло в това да осигурява на своите думи и действия най-подходящия контекст, така че те да имат необходимото въздействие.
– Това е методът на прикривачите — продължи дон Хуан. – Той дава възможност не за разбиране, а за тотално осъзнаване[1]. Например, трябваше ми цял живот, за да разбера какво бе направил с мен нагуалът Хулиан, изправяйки ме пред съюзника, макар че осъзнах всичко без никакви обяснения, като преживях тази случка.
– Казвал съм ти, че Хенаро например не разбира какво прави, но осъзнаването му на това, което върши, е възможно най-дълбоко. Така е, защото неговата събирателна точка бе преместена по метода на прикривачите.
Дон Хуан каза, че ако събирателната точка е преместена от обичайното си положение по метода на обясненията, както е в моя случай, винаги имало нужда от втори човек, който не само да помогне при действителното преместване на точката, но и да обяснява какво става. Но ако събирателната точка е преместена по метода на прикривачите, както в неговия случай или при Хенаро, винаги имало нужда от начална катализна постъпка, която да издърпа точката от местоположението й.
Дон Хуан каза, че когато нагуалът Хулиан го изправил пред приличащия на чудовище съюзник, неговата събирателна точка се преместила под въздействието на страха. Силният страх, породен от срещата, съчетан със слабото му физическо състояние, бил идеален за отместване на събирателната му точка.
За да се компенсират вредните последици от страха, въздействието му трябвало да бъде приглушено, но не и намалено. Обясняването на това какво се случва би намалило страха. Нагуалът Хулиан искал да бъде сигурен, че ще може да използва този начален катализен страх толкова пъти, колкото му е необходимо, но искал да се увери също, че може да приглушава опустошителното му въздейстие: това била причината за неговия маскарад. Колкото по-сложни и драматични били историите му, толкова по-голям бил приглушаващият им ефект. Ако изглеждало, че и той самият е в същата ситуация като дон Хуан, страхът нямало да бъде толкова силен, колкото ако дон Хуан бил сам.
– Със своите театрални наклонности – продължи дон Хуан – моят благодетел можеше да премества събирателната ми точка достатъчно, за да ме зареди веднага с едно непреодолимо усещане за двете основни качества на воините: постоянно усилие и непреклонно намерение. Знаех, че за да бъда един ден отново свободен, ще трябва да работя дълго и упорито и то в сътрудничество с немощния старец, който според мен имаше нужда от моята помощ толкова, колкото и аз от неговата. Знаех без сянка на съмнение, че това е, което исках да направя повече от всичко друго в живота.
С дон Хуан продължихме разговора си едва след два дни. Бяхме в Оаксака и се разхождахме из главния площад в ранната утрин. По него имаше деца, отиващи на училище, мъже и жени на път към църквата, няколко човека по пейките и таксиметрови шофьори в очакване на туристи от хотела.
– От само себе си се разбира, че най-трудното по пътя на воините е да накарат събирателната си точка да се раздвижи – рече дон Хуан. – Това раздвижване е завършека на воинското търсене. От там нататък е друго търсене – същинското ясновидско търсене.
Той повтори, че по воинския път преместването на събирателната точка е всичко. Старите ясновидци абсолютно не успели да разберат тази истина. Те смятали, че движението на точката е като маркер, който определя позицията им в една скала на ценните качества. Така и не разбрали, че именно тази позиция определя какво да възприемат.
– Методът на прикривачите – продължи дон Хуан – в ръцете на майстор прикривач като нагуала Хулиан става причина за изумителни премествания на събирателната точка. Това са много стабилни промени; разбираш ли, като подкрепя чирака, прикривачът-учител си осигурява неговото пълно съдействие и активно участие. Да получиш нечие пълно участие и съдействие е едва ли не най-важният резултат от метода на прикривачите; а нагуалът Хулиан беше най-добрият в получаването и на двете.
Дон Хуан каза, че му е невъзможно да опише вълненията, които изживял, когато открил малко по малко колко богати и сложни били личността и животът на нагуала Хулиан. Докато дон Хуан виждал пред себе си един наплашен, немощен старец, който изглеждал безпомощен, той се чувствал спокоен. Но един ден, скоро след като били сключили сделката с това, което за дон Хуан било уродлив човек, спокойствието му било разбито на парчета, когато нагуалът Хулиан отново му показал по най-шокиращ начин своите прикривачески умения.
Макар че до тогава дон Хуан бил вече доста добре, нагуалът Хулиан продължавал да спи в същата стая, за да се грижи за него. Когато се събудил този ден, той съобщил на дон Хуан, че техният тъмничар бил заминал за няколко дни, което означавало, че не му се налага да се прави на старец. Той доверил на дон Хуан, че само се преструвал на стар, за да заблуди уродливия човек.
Без да даде време на дон Хуан да мисли, той скочил от рогозката си с невероятна пъргавост; навел се, потопил глава в едно ведро с вода и постоял малко така. Когато се изправил, косата му била смолисто черна, сивотата й се била отмила, и пред дон Хуан стоял човек, който той не бил виждал досега, човек на около четирийсет години. Той разкършил тяло и поел дълбоко въздух, сякаш е прекарал дълго време в пристягаща клетка.
– Когато видях нагуала Хулиан като млад човек, си помислих, че той наистина е дявола – продължи дон Хуан. – Затворих очи и знаех, че краят ми е близо. Нагуалът Хулиан чак се просълзи от смях.
Дон Хуан каза, че след това нагуалът Хулиан го успокоил, като го прехвърлил няколко пъти напред-назад между лявостранното и дясностранното съзнание.
– Два дни младият човек лудува из къщата – продължи дон Хуан. – Той ми разказваше случки от своя живот и вицове, от които се превивах от смях. Но още по-изумителна беше промяната на жена му. Тя всъщност беше стройна и красива. Мислех, че е абсолютно друга жена. Разпалено отбелязах колко пълна е промяната й и колко добре изглежда. Младият човек каза, че когато тъмничарят им го нямало, тя била друга жена.
Дон Хуан се разсмя и рече, че този дявол благодетел казвал истината. Жената наистина била друг ясновидец от групата на нагуала.
Дон Хуан попитал младия човек защо се правят на такива, каквито не са. Младият човек го погледнал с очи, пълни със сълзи, и казал, че тайните на света са наистина неразгадаеми. Той и жена му били пленени от необясними сили и трябвало да се предпазват с тази преструвка. Той приемал ролята на немощен старец, защото техният тъмничар постоянно надзъртал през пролуки във вратите. Помолил дон Хуан да му прости, че го е заблудил.
Дон Хуан попитал кой е този човек с вид на чудовище. Младият човек въздъхнал дълбоко и му признал, че не може дори да гадае. Казал на дон Хуан, че макар той самият да е образован човек, известен актьор от театъра в Мексико сити, не можел да намери обяснение. Той дошъл тук, за да се лекува от туберкулоза, която го мъчела от много години. Бил на умиране, когато близките му го довели при лечителката. Тя му помогнала да оздравее, той лудо се влюбил в младата красива индианка и се оженил за нея. Възнамерявал да я заведе в столицата, за да забогатеят с нейните лечителски способности.
Преди да тръгнат за Мексико сити, тя го предупредила, че трябва да се маскират, за да се изплъзнат от някакъв магьосник. Тя му обяснила, че нейната майка също била лечителка и била научила занаята от този майстор-магьосник, който поискал тя, дъщерята, да остане с него за цял живот. Младият човек казал, че не пожелал да разпитва жена си за тази връзка. Той искал само да я освободи, затова се маскирал като старец, а нея маскирал като дебела жена.
Начинанието им не се увенчало с щастлив край. Ужасният човек ги заловил и ги задържал като свои пленници. Те не смеели да свалят маските си пред този кошмарен човек и в негово присъствие се държели така, сякаш се мразят един друг; но в действителност те копнеели един за друг и живеели само за кратките мигове, когато този човек не бил в къщата.
Дон Хуан каза, че младият човек го прегърнал и му рекъл, че стаята, в която спял дон Хуан, била единственото безопасно място в къщата. Ще бъде ли той така добър да излезе да пази пред вратата, докато той се люби с жена си?
– Къщата се тресеше от страстта им – продължи дон Хуан, – докато аз седях до вратата, чувствайки се виновен, че ги слушам, и изплашен до смърт, че човекът може да се върне всеки момент. И, разбира се, го чух да влиза в къщата. Заудрях по вратата и когато те не отвориха, влязох вътре. Младата жена спеше на пода гола, а младият мъж го нямаше никакъв. Никога през живота си не бях виждал красива гола жена. Все още бях много слаб. Чух уродливия човек да трополи отвън. Объркването и страхът ми бяха толкова силни, че припаднах.
Историята за делата на нагуала Хулиан ме ядоса извънредно много. Казах на дон Хуан, че нещо не успявам да разбера ценността на прикриваческите умения на нагуала Хулиан. Дон Хуан ме слушаше без да пророни нито дума и ме остави да се изприказвам.
Когато най-после седнахме на една пейка, аз бях много уморен. Не знаех какво да кажа, когато той ме попита защо разказът му за метода на нагуала Хулиан ме е разстроил толкова много.
– Не мога да се отърся от чувството, че е бил позьор – рекох най-сетне аз.
– Позьорите на нищо не учат с номерата си – сряза ме дон Хуан. – Нагуалът Хулиан разиграваше драми, магически драми, които изискваха преместване на събирателната точка.
– На мен ми изглежда като много себелюбив човек – настоях аз.
– Изглежда ти такъв, защото съдиш – отвърна дон Хуан. – Държиш се като моралист. Аз също минах през всичко това. Ако ти се чувстваш така само като слушаш за нагуала Хулиан, представи се как съм се чувствал аз, дето живях в къщата му години наред. Аз го съдех, страхувах се от него и му завиждах, в този ред.
– И го обичах, но завистта ми беше по-голяма от обичта. Завиждах на лекотата му, на тайнствената му способност да бъде млад или стар по желание; завиждах на дарбата му и преди всичко на влиянието му върху всеки, който се случеше да е наоколо. Позеленявах от яд, като го чувах как въвлича хората в най-интересен разговор. Той винаги имаше какво да каже, а аз – никога, и винаги се чувствах некадърен, пренебрегнат.
Разкритията на дон Хуан ме объркаха. Исках да сменя темата, защото ми беше неприятно да чувам, че той е бил като мен. Според мен той нямаше равен на себе си. Той очевидно знаеше как се чувствам. Разсмя се и ме потупа по гърба.
– Това, което се опитвам да направя, като ти разказвам за моята завист – продължи дон Хуан, – е да ти изтъкна нещо много важно, а именно, че позицията на събирателната точка диктува как да се държим и как да се чувстваме.
– Големият ми недостатък по онова време беше, че не можах да разбера този принцип. Бях груб. Живеех чрез самомнение точно като теб, защото там се беше разположила събирателната ми точка. Разбираш ли, още не бях научил, че начинът да се премести тази точка е да се установяват нови навици, да повелиш да се премести. И когато тя се премести, беше сякаш току-що съм открил, че единственият начин да работиш с несравними воини като моя благодетел е да нямаш самомнение, така че да можеш да ги възхваляваш безпристрастно.
Дон Хуан каза, че съзнаванията биват два вида. Едните са просто словоизлияния, огромни изблици на емоции и нищо повече. Другите са резултат от преместване на събирателната точка; те не са свързани с емоционален изблик, а с действия. Емоционалните осъзнавания идват години по-късно, когато воините са стабилизирали чрез практикуване новата позиция на своята събирателна точка.
– Нагуалът Хулиан неуморно ни водеше всички нас към този вид преместване – продължи дон Хуан. – Той получаваше от всички ни пълно съдействие и участие в неговите свръхестествени драми. Например с неговата драма за младия мъж и жена му и техния тъмничар той бе получил моето неразделено внимание и интерес. За мен разказът на старецът бе съвсем истински и логичен. Бях видял уродливия човек със собствените си очи, което означаваше, че младият човек бе спечелил съдружието ми завинаги.
Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан бил магьосник, който владеел силата на волята до степен непонятна за обикновения човек. В драмите му вземали участие герои, призовани от силата на намерението, като например неорганичното същество, което можеше да приема уродлив човешки образ.
– Силата на нагуала Хулиан беше толкова безупречна – продължи дон Хуан, – че той можеше да накара чия да е събирателна точка да се премести и да подреди излъчвания, които да накарат човека да възприеме каквото пожелае нагуалът Хулиан. Например той можеше да изглежда много стар или много млад за възрастта си в зависимост от това какво иска да постигне. И всичко, което хората, познаващи нагуала, можеха да кажат за възрастта му, бе, че тя варира. Аз бях с него в продължение на трийсет и две години и през това време понякога той биваше на твоята възраст сега, а друг път биваше толкова ужасно стар, че едва вървеше.
Дон Хуан каза, че под ръководството на неговия благодетел, събирателната му точка се преместила незабелязано и въпреки това дълбоко. Например един ден като гръм от ясно небе осъзнал, че го е обзел някакъв страх, който, от една страна, му бил абсолютно непонятен, а от друга – съвсем обясним.
– Страхът ми беше, че от глупост ще загубя шанса да бъда свободен и ще повторя живота на своя баща.
– Искам да ти кажа, че нямаше нищо лошо в живота на баща ми. Той живя и умря като повечето хора; работата е в това, че моята събирателна точка се беше преместила и един ден аз осъзнах, че животът и смъртта на баща ми не бяха допринесли нищо нито за него, нито за останалите.
– Моят благодетел ми каза, че баща ми и майка ми са живели само за да имат мен и че техните родители са направили същото за тях. Той каза, че воините се различават в това, че те преместват събирателната си точка достатъчно, за да осъзнаят огромната цена, която е била платена за живота им. Това преместване им дава уважението и благоговението, което техните родители никога не са изпитвали към живота изобщо или в частност към това, че са живи.
Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан не само успешно водел своите чираци към преместване на събирателната точка, но и невероятно се забавлявал при това.
– С мен той се забавляваше чудесно – продължи дон Хуан. – И когато, години по-късно, започнаха да идват другите ясновидци от групата ми, дори аз очаквах с нетърпение абсурдните ситуации, които той създаваше и разиграваше с всеки един от тях.
– Когато нагуалът Хулиан напусна света, забавата си отиде с него и никога не се върна. Хенаро ни забавлява понякога, но никой не може да заеме мястото на нагуала Хулиан. Неговите драми бяха винаги свръхестествени. Повярвай ми, ние не знаехме какво е забава, докато не видяхме какво прави той, когато някоя от тези драми се обръщаше срещу него.
Дон Хуан стана от любимата си пейка. Извърна се към мен. Очите му бяха ясни и спокойни.
– Ако се окажеш такъв глупак, че да се провалиш в своята задача – рече той, – трябва поне да събереш достатъчно енергия да преместиш събирателната си точка, за да се върнеш на тази пейка. Поседи малко на нея, освободен от мисли и желания; аз ще се опитам да дойда от където и да съм и да те взема. Обещавам ти, че ще се опитам.
После избухна в силен смях, сякаш обещанието му бе твърде абсурдно, за да му се вярва.
– Това трябва да се каже късно следобяд – рече той, все още смеейки се. – Никога сутрин. Утринта кара човек да се чувства оптимистично и такива думи губят значението си.
______________________
[1] Всъщност по-точният израз е може би “тотално възприемане”, “тотално изживяване”, вместо “осъзнаване”, защото потапянето в едно необичайно преживяване те разтърсва емоционално и въвлича като внимание, но не означава непременно, че го осмисляш и осъзнаваш. Има реалност, но не и отговорна будност, което е по-важното. – Б. ред.
<< НАЗАД | НАПРЕД >>
към съдържанието
