Родопският Дух
Криволичещ асфалт ме води към рида, чието име дълго забравях, докато беше непреводим за мен турски топоним. Кара Кулас, бяха думите изплъзващи се от паметта ми, но споменът за простиращият се на изток като гръбнак на праисторически звяр рид, който после надига глава и се спуска към многобройните махали на село Планинско, винаги представлява съвсем ясна картина пред очите ми. Минавам за пети път оттук и харесвам много това място, защото ми дава усещане за простор и свобода. Някога през високия рид са минавали търговските пътища към тракийското поле на север. Лошото време връхлитало внезапно керванджиите, които тогава са се наричали мисля кираджии и те често се залутвали в стръмните пазви на опасния Балкан, като не рядко са губели живота си, застигнати от снежни бури. За да предотвратят тези беди, местните белязали пътя с уникална “зимна” маркировка от няколко метрови стволове на смърчове стърчащи към небесата. Времето оцветило тези мъртви стъбла в черно, което допълнително подпомага откриването им сред белите снегове и мъглите. В големите села на юг – Загражден и Давидково, където неколкократно слушах този разказ, така и не успях да науча какво означава Кара Кулас, вероятно защото последните хора говорили турски там са починали преди десетилетия. Веднъж, по време на поредния поход, преминавайки през едно ардинско село, се сетих да попитам възрастен мъж, който ми обясни, че “кулас” се превежда като греда, което обяснява и историята с дългата редица от почернели стволове.
Наоколо по рида многото разрушени от времето стопански постройки са свидетелство за отминалото значение на голия планински гръб за животновъдството. Вероятно преди 20 години би било трудно да се почувстваш самотен точно тук, сред хилядите крави и овце, кучета и техните стопани. Сега и последният обор, който работеше някога при първото ми преминаване, е с паднал покрив, а къщата до него изглежда призрачно, след многобройните тежки зими, посрещнати в самота. Почти полегатият път лъкатуши през мочурливи места, редуващи се с поляни на припек. По склоновете расте млада и рядка борова гора разнообразявана от хвойнови храсти. Последният път, когато минавах оттук, спах наблизо. Палатката беше скрита от пътя от двуметрови борчета, а на юг се любувах на зашеметяваща гледка. Заради порасналите дървета, сега не мога да видя нищо в тази посока. Остава ми да следя крайпътната флора и като дете да се радвам на последните ягоди, малини и боровинки.
На открито тревата вече е прегоряла или просто изкласила. Поляните от жълт кантарион пъстреят от ярко слънчево до съвсем изсъхналото тъмно кафяво. Купчина увехнала чемерика привлича погледа с приликата на полегнало животно, наобиколено от млади борчета. По огрените места, където не са защитени от сянката на дървета, листата на черната боровинка червенеят, а плодчетата й са се превърнали в сушени стафиди. Преди месец в Балкана охраняваха боровинката, защото беше незряла за бране. Времето изтече пред очите ми. Ново доказателство за това виждам в зреещите плодчета на червената боровинка, растяща наред с тъмната си посестрима. Няколко крави разнообразяват пейзажа, но от гледката на отдавна изтляло животно разбирам, че се стопанисват сами. Последните от паслите някога тук десетки хиляди крави и овце. Отпивам по няколко глътки вода, спирайки пред всяка от изобилстващите по този рид чешми. Така ме научи дядо, когато бях дете. Той искрено се наслаждаваше на всяка глътка дарена от скрито сред дърветата изворче, бистър поток или стара чешма.
Преминавам от северната страна на склона и пред очите ми се разкрива широка гледка към места, които многократно съм обхождал. Пред мен стои Аква тепе (Белички връх) с чудните, сякаш издялани скали, разположени на запад от него. Острият скален рид стърчи високо в небето, а ронливите камъни са се трошили сякаш под предварително подготвен от талантлив архитект план. Пет тераси се простират в продължение на стотина метра една над друга и израсналите тук и там дървета, добавят малко цвят и живот върху плашещия пейзаж. В подножието им стотици тонове наситнени скали образуват непреодолим насип, който вероятно крие още няколко дълги редици от изпъкнали каменни стъпала на тази привлекателна стена.
Отзад се червенеят пет–шест монолита, които изумяват с факта колко са различни от ронливата сива скала, макар че отстоят само на няколко десетки метра от нея. По телата им се забелязват остатъци от работата на древните обитатели на района. В тази част на планината, пълна със скални светилища, съм сигурен, че и те представляват част от гигантския замисъл на древните траки, но никога не съм отделял достатъчно време да ги разгледам подробно. Еднодневната ми разходка около тях само силно разпали любопитството ми. Може би най-интересното беше откритието на останки от овчарски колиби на височината между камъните–храмове. Допреди по-малко от век това загадъчно място е било дом на скромни труженици, издигнали от скали малки жилища, в които все още може да откриете входа, огнището, тиклите от покрива и малкото прозорче загледано към необятния свят.
Зад първия връх на север се редуват Караджов камък (друго нашумяло напоследък светилище) и Иванова бърчина, или иначе казано пътя към Кръстов връх. Той също се вижда, макар и по-нисък – стои леко на запад от основния рид на фона на Добростан. Някога, вървейки за пръв път натам, напразно се взирах, за да видя малката църквичка. Днес хотелът (манастир), като фар дава знак къде се намира свещеното място. На изток в далечината Сини връх е последният висок на хоризонта и пред него се разпростира мрежата от скалисти гръбнаци на Източните Родопи. Той напомня, че мога да вървя през него в пътя си към края на планината, но съм решил по възможност да не се отклонявам толкова на север. Всъщност има още един висок връх на изток, през който трябва утре да премина, но засега той остава скрит от мен.
Дълго не ми се откъсва от пленителния пейзаж. Намирам още много промени наоколо. Преди 15 години склонът над мен бе съвсем гол. Представял съм си колко много хора могат да се съберат тук, като на сбор на цялата страна. Сега ридът е покрит с млада борова гора. Северният вятър е успял да вдигне по нагорнището купища семена, които са намерили мястото си. Може би тази гора е доказателство за климатичните промени или пък отбелязва края на епохата на пасбищното животновъдство. Не зная кой е верният отговор, но помня колко различно беше до сравнително скоро. Докато се рея мислено над познатите родопски върхове, в спомените си повтарям всяка стъпка, извървяна през тази планина. Страстта ми към нея ме кара зимно време да се взирам в няколкото карти, с които разполагам, за да запомня всяка евентуална възможност да достигна до определено място. Не крия, че предпочитам непознатите и необходени пътеки. Те винаги имат какво да ми предложат и обикновено разкриват повече от обичайното, предназначено за туристи. Една карта от колекцията ми използвам, за да нанасям с маркер пътищата и пътеките, по които съм преминал пеш. На места мрежата е доста гъста, но Родопа е голяма и все още има много бели полета, които от години чакат своя час.
Гледайки извивките на релефа ми хрумва идеята да се спусна до Хамбар дере. Малката обезлюдена махала лежи юго-източно от Акватепе, застинала в контрастен покой спрямо околните склонове. Спускащите се от всякъде стръмни баири са покрити с бор или бук в зависимост от изложението, но и двата вида гори носят лек привкус на мъртвило с кафявата шума или жълтеещите иглички в подножието на дърветата. В средата на тази малка долина се зеленеят тучни поляни, оградени с диви череши, орехи и стари ябълкови дървета, а израснали до непознати висоти водни елши описват лъкатушенето на няколкото ръкава на река Боровица, която носи много имена по дължината на течението си и тук естествено се нарича Хамбар дере. Накацали по възвишенията стари къщи се сливат до мимикрия с пейзажа и единствено кафявите редици електрически стълбове разкриват местоположението им.
Някога хората от тази и още няколко махали надолу по течението са били изселени, заради резервата за мечки “Кормисош”. Е, държавата ги обезщетила финансово и им предоставила възможност за неограничен избор къде да живеят, във време когато обикновения човек нямаше такъв, но раздялата с това прекрасно място със сигурност е вгорчила живота поне на възрастните. В наши дни повечето къщи, като че ли отново се използват като вили, но от пришълци от полето. Преди време попитах една жена мога ли да вървя по течението на реката, а тя веднага започна с изоставените махали и мечките, които са се заселили в тях и очакват такива като мен. Страхът от мечките отдавна не ме изненадва, но признавам, че винаги се появяват неочаквани нюанси. Утре бих могъл да вървя по течението на реката все надолу докато стигна чак до село Кадънка. Така евентуално ще проверя кой населява изоставените махали, а и бих могъл да гостувам на някоя, еволюирала до стопанин на стара къща, мечка. Решавам, че все пак ще се придържам към предварително подготвения план.
Никога не бях срещал човек по няколко километровото протежение на рида, въпреки че някога наоколо все още се разхождаха стада крави, до едва последното ми преминаване. Срещата с няколко загражденци, близо до разклона към селото им, е един от спомените греещи сърцето ми, заради човечността, която времето не може да изкорени по никакъв начин от тази планина. Трима мъже, седнали сред тучната зеленина с изглед към севера, който и сега непрекъснато привлича погледа ми не пропуснаха да ни извикат при тях, въпреки че със семейството ми вървяхме тогава далеч. Откликнахме на поканата от учтивост, но усмихнатите, сърдечни хора скоро ни плениха с прямотата и веселието си. Голямо родопско одеяло беше отрупано с храна, но никой не вземаше и хапка, въпреки че чашите с ракия често се вдигаха за наздравица. Аз също получих такава и извън размисъла за здравословни навици, привички, режими, заедно с обстоятелството, че не съм любител на тази напитка, я надигнах със съзнанието че така ставам част от случващото се, а не просто страничен наблюдател.
– Чакаме жените да се върнат от брането на боровинки, нали тази година е много щедра на горски плодове, та затова само си казваме наздраве, но вие започвайте, не се притеснявайте! – започна Стефан.
– Детето не трябва да чака, дайте му вилица и да хапва – настояваше най-младият от всички – Дочо, който ги беше довел до тук с високо проходимият си автомобил, – а и Вие може да започвате, то в планината се огладнява.
– Ние носим скромен обяд, но така преценяваме нуждите си тук – обясняваше Таня, изваждайки няколко къшея от опечения от нея квасен хляб. – Всяка вечер хапваме гъбите, които наберем през деня. Малкият ни гъбар така и не може да им се насити.
– Много гъби имаше тази година. Напълнихме 100 буркана с манатарка. А, ето ги и жените.
– Добре дошли, гости – каза Милка, съпругата на Стефан, оставяйки пълна кофа, опитвайки се да скрие боядисаните си ръце. – Извиняваме се, че се е наложило да ни чакате.
– Хайде започвайте! Дадохте ли им вилици? – се разпореждаха жените.
– Ние ще използваме само една за трима ни.
– Не се притеснявайте! Когато излизаме така за работа или просто да се насладим на хубавия изглед, винаги вземаме повече прибори и повече храна, защото не знаем дали няма да срещнем някой в нужда или за добра компания. Така правеха родителите ни, така правим и ние.
Родопският дух. Човекът, живеещ сред безбройните дипли на тази планина винаги е желал мир за дома си, в който да се грижи за децата и бъднините си. Историческите превратности през хилядолетията не са оставяли дори само няколко десетилетия на спокойствие хората, избрали да съградят тук своя дом. И въпреки всичките беди и трудности, духът им е жив. Въпреки постоянните войни, робството, насилствената промяна на вярата, колективизацията на социализма и опустошенията на демокрацията, родопчаните носят своята доброта. Като че ли самата планина възпитава в тях мъдростта за преходността на нещата, в които ние от градовете така силно сме се оплели. Всяка среща с родопчани ме зарежда с вяра в положителната страна на човечеството. Днес, макар и сам, седнах отново на същото място и спомняйки си, преживях пак уюта на съприкосновението с прекрасните хора.
Текст и фотографии: ВАЛЕНТИН ГРАНДЕВ
Личен блог: www.vprirodata.com
