ЕВРОПА или РУСИЯ и ПЪТЯТ на БЪЛГАРИЯ
Въпросът “Европа или Русия“ определено не стои пред България днес!
Историята е поставяла страната ни пред подобни избори много пъти в миналото. Но сегашната изкуствена дилема – един насила стъкмен драматизъм, се базира единствено на минали овехтели актуалности, провокирани и сега от чужди интереси.
Реалният за България проблем беше въвличането й във Втората световна война. Цар Борис III – Обединителя, отстоя на външния натиск за заемане на страна в конфликта. Не изпрати нито един войник на фронта и плати за това с живота си. С голямата си дипломация успя да върне Южна Добруджа към границите ни, но не той определи избора за бъдещето на България, а силата на оръжието и волята на победителите определиха принадлежността ни към Източния блок. Днес, след неизбежното разпадане на марксиско-ленинското късогледие, наречено социалистическа революция и социалистическа държава, България пое по избрания от нея още през 864 година път за приобщаване на българския народ към ценностите на европейската християнска цивилизация. Тогава беше българският социален избор от два “хоровода”, две религии на мегдана – да приеме нова – по-силна за единение, духовно просветление и културно израстване. Тогава беше времето на българския културен избор да изведе от силата на Свещения меч силата на Свещено перо като знание – Златен век на българската книжнина. Тогава беше времето на българския духовен избор да трансформира Орендата си – благодатта като духовна енергия на Танг Ра – в Диханието, което Синът Човешки и Божий изведе в Единосъщие. Тогава беше времето на българския национален избор България да се присъедини към културния бит на европейската цивилизация. Делото на цар Борис Покръстителя не беше политически избор, а разширяване на националните хоризонти, което очертава разликата между идеологическата ограниченост на един политик, в съпоставка с хоризонта на държавника, съчетаващ “трон” и “олтар” в душевно тайнство на прозрение за пътя на Националния дух.
На България днес не й е необходим политически избор. Направен е държавническият отдавна. В миналото България даде на руския народ и славянството християнската култура с българската азбука, като не се опита да прави политика от това. Не се опита да търси и икономически изгоди. А обикновеният руски, украински и всеки друг войник под знамето на голямата империя остави костите си тук в жертва за освобождението ни. Затова връзката ни с тези народи не почива на политически съюзи и не политически съюзи ще я съхранят.
Въпросът “Европа или Русия” търси реабилитация на овехтялата болшевишка идеология – носталгия по едно живяно минало. Цялата безжизнена идеология на социалистическото доктринерство се крепеше на три илюзии, които трябваше да употребят християнските ценности за “свобода, братство и равенство”, похабявайки ги с примитивния мироглед на отмъщение, невежество и насилие. “Три големи стълба има в материалистическата философия, поставени в идеологията на марксизмо-ленинизма. Единият е безбожието, другият е класовата борба и третият е революцията като път за вземане на властта.” (Ваклуш Толев)
Безбожието се опита да изтръгне духовни ценности чрез насилие, оправдано от овластените “грижовници”. Същото, което прави и в самото Християнство неизживяната старозаветност на Юдаизма под формата на Инквизиция. Ценностите на така наречения “научен” комунизъм са отново същите. Идеологията класов враг причини екзекуциите на “народния съд”, лагерите на страха и “равноправието” на правоимащите – номенклатурата, мимикрирала днес в т.нар. олигархия, владееща прехода на пост-комунизма. И зад всичко това стои веруюто: “Няма морал, има революция!” (Ленин)
Въпросът е кому е нужен изборът “Европа или Русия”? И в какво точно се изразява подобен избор. Има ли нещо общо в крайна сметка със самия руски народ, който е потърпевш повече от всеки друг в бившия соц лагер? Битието на братушките ни днес се мята между два големи бряга – ужасите на Втората световна война, сложили своя тежък отпечатък, и упованието в Православието – кътана и крита, но неугасена в годините на болшевико-юдейско мракобесие, вяра. За покварата на институцията Църква няма да говорим, защото не институцията е изворът на светостта – изворът е в човешката душа с всичките й страхове, но и подстъпи за извисяване. Съвременните деспоти лесно манипулират страховете на обикновения човек с внушения за грешност, за вина, за враг… Техниките са познати и изпитани от древността, но е крайно време да започне да надделява Учението на Христос за Любовта. Крайно време е душата да бъде защитена от политиката с етикети “враг” и “анатема”. Защото нито “врагът” променя възгледи, нито “анатемата” – ценности, но са добро средство за манипулация. Всеки има правото на битие, както и задължението да се развива. Всички са сътворени като деца на Бога и носят в себе си Диханието Му. Светът прие да защити правата на човека, но не осъзнава, че идеята за свобода няма материално изражение, защото е душевна характеристика.
Най-голямата трагедия в преценката за свобода беше, че християнска Европа, вместо да вземе идеята за царство Небесно на Земята и уроците на Блаженствата, взе мъченията в деветте кръга на ада по Данте. “Човекът е нищо пред Бога”, “човекът е изверг”… – познатият отглас. А в земите на Евразия се настани трайно Великият инквизитор на Достоевски: “Нищо и никога не е било по-непоносимо за човека от свободата!” “По-добре ни поробете, но ни нахранете!” Физическо оцеляване, битуване, живуркане – статуквото на социалистическия реализъм и духовното безправие. Доктрината на оцеляването е вегитация, а не Живот – джунглата на “социалното животно”, вместо еволюцията на “човека – бог в развитие”. Световната цивилизация е изградена върху матрицата “да имаш”. Потребата на бъдещето е в предизвикателството “да бъдеш”. Обединена Европа, обединеното човечество, има шанса да осъществи подобно предизвикателство. Силата е в институциите на знанието. Човекът има право да еволюира.
Вековната мъдрост, изведена като една сублимирана духовна култура, дава много особена формула. Не революцията на тълпите (водени от бащи на народи или от пророци, убиващи в името на Бог) създава творческо бъдеще. Трябват нови идеи, които са сакрална, вътрешна революция; знание, което ражда мироглед; култура, която дава решения на вчерашни конфликти. Морал без знание не е ценност – нужна е будност. Връзката между вътрешния олтар – съвестта на Бога в човека, и вътрешния трон с предизвикателството “да бъдеш”, а не “да имаш”, показва, че всеки външен конфликт има своя вътрешен еквивалент, търсещ катарзис. Когато решим проблемите вътре в съзнанието, тогава ще ги решим и в социалните взаимоотношения.
Материала подготви:
ПЕТЪР НИКОЛОВ
“Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи! Този двубой е неизбежен. Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но й казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има – между човек и Бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като наука, като причастие за святост!
Идеята за врага (който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик) е много потребна в стадния период и напълно излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи в Мировото царство на Мъдростта. Защото Мъдростта не е вече само царство на Небесата – тя е царство и тук, потребна е и тук!” | ВАКЛУШ ТОЛЕВ, www.nur.bg, из НОВА КЛАУЗА В ХАРТАТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
