За информацията, манипулацията и още нещо…
Преди доста години четох за това как учени изчислили, че цялата писмена информация, която е възприемал през живота си един средностатистически грамотен европеец през 18 век се равнявала по обем на неделният брой на вестник “Ню Йорк Таймс” от края на 20 век. Като сравнение е впечатляващо наистина. Но какво да кажем за възможните сравнения с настоящето? Началото на 21 век. За морето от стотиците и хиляди вестници, списания и книги. За потока информация, която се излива от стотиците телевизионни канали и от стотиците радиостанции в ефира. За ПОТОПа информация, която ни залива с няколко цъкания на мишката във виртуалната Вселена, която се разраства с темпове не по-малки от тези на реалната.
Съвременният човек плува в информационен океан. И нашите мозъци и сетива се давят безпомощно. В работата, в дома ни, в заобикалящото ни навън жизнено пространство и дори в оскъдното ни време за почивка и развлечение. Дали съвременното общество крачи задъхано към окончателното си побъркване в тази ненормално стресова обстановка, или вече се е побъркало – е тема на отделни разсъждения. Сега обаче бих искал да обърна внимание към една друга също толкова злободневна тема, свързана с една домашна “схема”. Става въпрос за огромните възможности за контрол над същата тази информация, злоупотребата с нея и откровената манипулация, която става все по-мощно оръжие в информационната ера. Ерата, в която вече говорим за “хибридни войни”.
Но нека излезем от глобалната картина и насочим вниманието си към нашата малка мила родна действителност. Добре дошли в страната на Пеевски. Тук, където русофилите са повече от българофилите. Където да се ругае България е нещо като национален спорт и традиция. Но ако си позволиш дори за миг да се усъмниш в святостта на Русия и нейното бащинство на нашата независимост – жална ти майка! Дори и ако става дума за най-святото име в пантеона на националните ни икони, това на Васил Левски, и то не остава неупотребено, неомърсено и необругано.
Нека разгледаме един пресен пример на очевидна манипулация в тази насока от последните седмици. В иначе симпатичното ми предаване “Господари на ефира” беше подложен на подигравка президентът на България Росен Плевнелиев заради една фраза от негова реч в Народното събрание. Фразата “който ни освободи, той ще ни пороби”, извадена от контекста на речта на президента е представена като цитат на думи на Васил Левски, които всъщност не са негови, а са уж взети от измислено негово предсмъртно писмо в “Бъзикилийкс”. Веднага се припомня и гафа със снимката на американска природна забележителност, която се бе промъкнала между българските такива по време на първата му новогодишна реч. Сакън да не остане съмнение в президентската нескопосаност и склонност към гафове. Последва немедленно организирано връчване на емблематичният “Златен скункс” за поредния президентски гаф. Не му стига на президента ни това, че е подложен на непрекъснати яростни политически атаки заради откритата си прозападна и проевропейска ориентация, та сега бива осмян и в едно комедийно предаване. Но такъв е животът. Хората си гледат работата, президентът да си проверява източниците, за да не се излага, нали така? Или май не е съвсем така?
Защото историята с осмиването на президента се оказа с продължение, разкриващо ни класическите методи на манипулация с информацията, с които се сблъскваме всеки ден. Подразнени от тази гавра както с президентската институция, така и с паметта на Апостола, се появиха редица опровержения, показващи некоректното отношение на “Господарите” в случая. За какво става дума? Първият опит за биография на Васил Левски е на един друг великан на националното ни освобождение – Захарий Стоянов. Става дума за книгата му “Васил Левски – (Дяконът). Черти из живота му”, издадена в Пловдив през 1883 година. В нея авторът събира сведения от свои съвременници и съратници на Апостола, които разказват за него, цитират негови думи, случки, истории. И покрай всичко това изниква следното:
“Всички други апостоли, които излѣзоха подиръ Левски или бѣха негови съвременници, като Д. Общи, А. Кънчевъ, С. Младеновъ. Узуновъ, Стамболовъ, Воловъ, Бенковски, Каблешковъ и др., доколкото ги азъ познавамъ, ни единъ отъ тѣхъ не е приличалъ на Левски въ своитѣ действия, не е работилъ така чистосърдечно. Всѣки отъ тѣхъ си позволяваше да говори, че ние не сме сами, Русия и Сърбия ще да ни дадатъ топове, щомъ се разбунтуваме, ще ни се притекатъ на помощь, при всичко, че тия две държави нѣмаха никакво известие. Тѣ бързаха да дигатъ въстание, въобразявайки си, че въ единъ или два месеца всичко ще може да се приготви. — Никому не се надѣвайте, — говорѣше той. — Ако ние не сме способни сами да се освободимъ, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново въ робство…”
Ето как тези думи от книгата на Захарий Стоянов, които впрочем са известни, и то не от вчера, се оказаха в интерпретацията на “Господарите” “измислени”, при това от сайт с името “Бъзикилийкс”. От това по-голям бъзик – здраве му кажи! Поразсмърдя се работата, (слава Богу има и “Фейсбук – нюз”) и само два дни по-късно станахме свидетели на вече срамна история. Ако първият епизод с подигравката около президентската реч можеше и да мине като гаф или недоразумение, то продължението на темата вече се превърна в откровен опит за манипулация. Симпатягите от “Господарите”, принудени да дават на свой ред обяснения пред “драгите зрители”, вместо да се извинят или поне иронично да си самопосипят главата с пепел или скунксове, решиха да влязат в класически сценарий на манипулация и подмяна на информацията.
Изпращат репортер да потърси безпристрастно и авторитетно мнение по темата и така от другата страна на микрофона се оказва председателят на фондация “Васил Левски” – професор Иван Стоянов. На репортерския въпрос “Факт или измислица е изразът който ни освободи, той ще ни пороби” професорът бодро и безапелационно заявява, че “Левски никога не е произнасял такава фраза и това е една мистификация”. След което с няколко изречения обяснява, че книгата на Захарий Стоянов е просто “белетристика” и едно “литературно съчинение”, в което нямало “никакви исторически документи”. Пък и авторът е “прононсиран русофоб, който в случая слага свои мисли в устата на Апостола” – някакъв “читалищен слуга” в Русе, “твърде зелен за революцията по онова време”, който не се бил срещал с Левски и по тази причина нямало как да твърди какво бил казал той.
Всички фрази и определения в кавички са цитати от казаното в интервюто. Унизителните и обидни думи за един от най-светлите образи на национално-освободителното ни движение само по себе си е показателно за нагласата на въпросния професор. Но дори самата етика и принципи на научното изследване влизат в противоречие с думите на този учЕн. Да се твърди, че написаното не е вярно, само защото не е с приложен писмен документ за авторска автентичност или защото се предполага, че Захари Стоянов не ги е чул лично, понеже няма данни двамата да са се срещали, е крайно некоректно и манипулативно твърдение. Некоректно, защото още в предговора към своята книга Захарий Стоянов изрично подчертава, че се опира основно на свидетелства на съратници и свидетели на случки и събития, описани в неговата книга. Дори отправя призив в пловдивски вестник да му бъдат изпращани такива свидетелства и да се свързват с него хора, които биха могли да помогнат за каузата. Манипулативно е, защото противоречи на логиката да се твърди, че нещо не е възможно, само защото няма твърди доказателства, че е възможно. Няма и не може да има извънземен живот, защото никъде няма доказателства, че има такъв. Точка по въпроса.
“Ега ти учения”, би възкликнал бащата на логиката Аристотел. Да се твърди, че нещо съществува, при липсата на доказателства за това, е също толкова нелогично и ненаучно твърдение – така е. Но в случая все пак имаме доказателство. И това е авторитетът на Захарий Стоянов. Една от най-ярките фигури в революцонните ни борби по онова време. Един от апостолите на Априлското възстание, при това в най-масовите райони на неговото избухване. Участникът в “Хвърковатата чета” на Бенковски и след това лежал в турски зандани в очакване на смъртната си присъда. Човек, който след Освобождението вместо да побърза да осребри поборническото си минало и да се настани на топла службица в Княжество България, остава във все още неосвободената Източна Румелия и оглавява тайният комитет, осъществил няколко години по-късно Съединението. Избран след това за народен представител в Обединеното Княжество България, стига до поста председател на Народното Събрание. Авторът на първите биографии на Васил Левски и Христо Ботев. Авторът на безсмъртните “Записки по българските въстания”. Неуморен публицист и родолюбец, който не се колебае да застане срещу всеки накърняващ интересите на България. Умира на 39 години след пътуване до Париж в следствие на съмнително хранително отравяне, получено по време на пътуването с влака. Този човек застава зад своите думи.
Нека видим обаче кой застава срещу тях. Професор Иван Стоянов стъпва върху авторитета си на професор и на председател на Фондация “Васил Левски”. Фондация, създадена в началото на 90-те от най-различни организации с първи председател Иван Миронов – бивш шеф на фалиралата “Балканбанк”, обвинен и съден за източването на 200 милиона лева. Общ бизнес с “Мултигруп” и Илия Павлов. Тази Фондация е тясно свързана с “Общобългарски комитет Васил Левски”, като във видеото с професор Стоянов ясно се вижда, че двете организации не само обитават един офис, но и табелката им е обща. В момента председател на “Общобългарски комитет Васил Левски” е бизнесменът Васил Василев, бивш сътрудник на ДС и един от т.нар. “назначени червени милионери” от зората на прехода в началото на 90-те. Прононсиран русофил, ако използваме стилистиката на професора. Обича да дава интервюта по какви ли не теми, но винаги с подчертано проруска нагласа. Самият професор Иван Стоянов също трудно би се измъкнал от подобно определение, имайки предвид нееднократно заявяваната от него проруска симпатия. Негови са думите “Братушките си остават братушки, каквито и политически ветрове да веят, и е добре, че е така”. Само дни преди скандалът със словото на президента професорът дава пространно интервю във вестник “Дума”, озаглавено симптоматично – “Русия не гони златното руно, а идва да спасява брата роб”. Там, наред с обясненията и уверенията в безкористната мотивация на руския братски народ за войната с Османската империя, се изтъква и “комплексарщината на някои днешни т.нар. историци” и “нашите недорасли демократчета”, съмняващи се в тази безкористност и братство на братушките. Цитираните фрази са недвусмислени. Да се чуди човек десетките хиляди украинци, финландци, румънци, казаци, черкези и дори евреи, воювали под знамената на руския император как така изчезват винаги, когато стане дума за братушките. Как десетките народности под властта на руския император изведнъж се оказват единствено и само руснаци си е загадка, чиято тайна си остава неразгадаема за родните русофили. И техните професори. Мед им капе на читателите на в-к “Дума” от подобни научни аргументи, сигурен съм. Но да се върнем на темата.
След като се налага да се търси независимо мнение относно автентичността на прословутата фраза, репортерът на предаването я търси в мнението на професор, известен със своите проруски симпатии. Нещо повече, само ден преди това председателят на “Общобългарски комитет Васил Левски”, същият с когото фондацията и проф. Стоянов делят един офис – бизнесменът Васил Василев излиза с гневно открито писмо до президентството, където е дълбоко възмутен. Цитирам: “Вие излъгахте, г-н Президент. Горното словосъчетание не е съществувало никога, никъде и под никаква форма в документалното наследство на Апостола. Казаното от Вас може да се приеме само като опит за фалшифициране на заветите на Левски и акт на пренебрежение спрямо труда на всички изследователи на неговото дело от Освобождението досега. Гавра с паметта на националния ни герой не може да бъде премълчана, дори когато е предизвикана от политически съображения или от невежество.”
Съвпадение ли е раздуханият гаф в предаването “Господари на ефира”, гневното писмо на Василев и потърсеното независимо мнение по темата с фразата само ден по-късно в общия им офис с техните съратници от “Фондация Васил Левски” и професора русофил? Не знам дали е съвпадение или просто случайност, но въпреки симпатиите ми към предаването, не мога да се сдържа да не кажа “А дано, ама надали”.[1] Защото скандалът с прословутата фраза от президентската реч някакси прекалено лесно се вписва в ежегодната про- и антируска полемика, свързана с националния празник на 3 март. Празник светиня за русофилите у нас и дата символ на новата ни национална зависимост, дошла на мястото на османската, за българофилите. Опит да бъде смекчена подигравката с президента бе напомнянето за прословутите кавички на фразата и това как трябвало задължително да упомене Захарий Стоянов като автор. Тогава нямало да има проблем. Ти да видиш! Като че ли говорим за анализ на научен труд, а не за политическа реч. Която смислово по никакъв начин не накърнява нито паметта на Апостола, нито влиза в противоречие с неговите нагласи и дейност. Няма значение това, че Васил Левски нееднократно и открито се е обявявал против външната намеса в нашето националноосвободително движение. Няма значение това, че той неведнъж е отхвърлял опитите да бъде ухажван, включително и с пари, за съвместна работа с русофилско ориентираните среди. Няма значение, че Апостолът се е формирал като личност и се е посветил на националното ни освобождение преди всичко под влиянието на своят учител и съратник Георги Раковски. Който, ако трябваше да бъде коментиран от професор Стоянов е повече от “прононсиран” русофоб. Всеки, поне малко изкушил се да се поинтересува от отношението на Раковски към Русия, щеше да е напълно наясно за какво става дума. Няма значение и това, че Васил Левски е заклет републиканец и противник на монархията. И няма как в такъв случай да примира от любов към Имперска Русия, поробила десетки народи. Нищо няма значение в България, когато става дума да се защитава честта на Русия. Независимо дали с политически, дали с икономически, дали с комедийни средства. Съвсем в духа на това “разследване” би било подходящо да прекръстим “Господари на ефира” на “Господари на кавичките”. А когато се наложи например да се обсъжда позицията на Стефан Стамболов спрямо Русия, да се търси мнението на председателя на фондация “Стефан Стамболов” – Димитър Иванов с прякор Митьо Гестапото. Бивш началник на шести отдел на шесто управление на ДС. Генерал и милионер. Бивш съдружник в “Мултигруп” с Илия Павлов. Член на висшия съвет на БСП. Що се отнася до отношенията между България и Русия пък следва да се търси мнението на председателя на форум “България – Русия” Светлана Шаренкова. Виден деец на движение “Русофили” и член на висшия съвет на БСП. По съвпадение и партньор в живота на Митьо Гестапото. Относно въпросите за медиите е ясно. Направо да се обръщаме към Делян Пеевски, разбира се.
Мога да изреждам и още примери как под фасадата на нещо иначе добре изглеждащо и солидно се крие озъбената сянка на “КОЙ”. Този същият, който бива наричан още и “задкулисието”, “кукловодите”, “мафията” и т.н. И как всяка информация би могла да бъде омесена, оформена, изпечена и поднесена в такъв вид, че да бъде захранено общественото мнение както е изгодно за готвачите. Така стигаме до там, откъдето почнахме. За изобилието от информация и изобилието на манипулация. И за това доколко се давим в нея и доколко ни давят с нея. За това как, ако сами не се опитваме да развием сетива за достоверност и манипулативност, сме обречени да се гърчим оплетени в паяжината на подменената реалност. Тази, която ни поднасят, за да бъде консумирана по-удобно. Или нас да ни консумират по-изгодно. По-скоро и двете…
Автор: КОСТАДИН УЗУНОВ
_______________________
[1] Вътрешното ни проучване показа, че всъщност няма друг умисъл, освен човешката пристрастност и незнание, в случая с този първи материал на “Господарите” – както и плъзгането безкритично по принципната линията на предаването да се забавляваме с чуждите гафове. Но с втория си материал по темата “Господарите” преминаха вече границата на забавното и заслужиха нашата реакция. По темата как понякога опонентските борби изкривяват възприятията ни дори за елементарни случки в реалността, виж интересния разказ-анализ за сигурността на електронното гласуване (в частта му за Естония) ТУК – Б. ред.
