Стив Джобс и Свързването на точките
Реч на Стив Джонс пред дипломантите на Станфордския университет, 12-ти юни 2005
Чест е за мен да бъда с вас днес при дипломирането ви от един от най-добрите университети в света. Ако трябва да съм честен, аз така и не успях да завърша колеж. И това тук е най-близката ми среща с такава церемония изобщо. Днес искам да ви разкажа три истории от своя живот. Това е. Нищо особено. Просто три истории.
Първата история е за свързването на точките.
Прекъснах следването си в Рийдс Колидж още след първите 6 месеца, но останах като прекъснал студент още 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо все пак напуснах?
Всичко е започнало още преди да се родя. Биологичната ми майка е била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме остави за осиновяване. Тя много искала да бъда осиновен от хора с висше образование и всичко било уредено след раждането да бъда осиновен от един адвокат и неговата съпруга. Само че с идването ми на бял свят, те решили в последния момент, че искат момиче. И така моите родители, които били в списъка на чакащите, получили позвъняване посред нощ с въпроса: “Имаме едно непредвидено бебе от мъжки пол – искате ли го?” Отговорът им бил: “Разбира се!”
Биологичната ми майка след това разбрала, че майка ми никога не е ходила в колеж, а баща ми даже не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише финалните документи за осиновяване. Съгласила се чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че аз ще отида в колеж някой ден. Така е започнал живота ми.
И така, 17 години по-късно аз отидох в колеж. Но бях толкова наивен, че избрах колеж, който беше скъп почти колкото Станфорд и всичките спестявания на моите родители от работническата класа се стопиха покрай обучението ми в колежа.
След шест месеца вече не виждах стойност в това. Нямах никаква идея какво искам да направя с живота си и още по-малко можех да си представя как колежа ще ми помогне да намеря отговора. И ето ме, харчещ всичките спестявания на родителите си, събирани от тях цял живот. Затова реших да прекъсна и се надявах, че от всичко това ще излезе нещо добро.
Беше доста страшничко тогава, но погледайки назад, това бе едно от най-добрите решения в живота ми. В момента, в която прекъснах, вече можех да не посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха, и да започна да посещавам други, които ми изглеждаха далеч по-интересни.
Не всичко бе розово. Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на приятелите ми. Връщах празни бутилки заради депозита от 5 цента и с тези пари си купувах храна. Изминавах по 11 километра до другия край на града всяка съботна вечер, за да се нахраня добре поне веднъж в седмицата – в храма на Харе Кришна. Обожавах това. И много от нещата, на които попаднах тогава, следвайки своето любопитство и интуиция, по-късно се оказаха безценни.
Нека ви дам един пример. По онова време Рийд Колидж предлагаше може би най-добрия в цялата страна курс по калиграфия. В цялото студентско градче всеки плакат, всеки етикет, всяка табела бяха красиво ръчно изписани (калиграфирани). Тъй като се водех прекъснал и не трябваше да посещавам задължителните лекции, реших да посещавам курса по калиграфия и да се науча да правя това. Така научих какво са серифни и несерифни шрифтове, изучих разликата между разстоянието в различните буквени комбинации и всичко онова, което прави един надпис красив. Всичко това беше прекрасно, запомнящо се, артистично-изтънчено по начин, който науката не може да улови и аз бях запленен.
Нищо от това нямаше и слаба надежда да намери практическо приложение в живота ми. Но след десет години, когато създавахме първия компютър Макинтош, всичко научено се върна. И го приложихме в нашия Мак. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не бях посещавал онзи точно курс в колежа, този Мак никога нямаше да разполага с множеството различни шрифтове с пропорционално разстояние между буквите. И тъй като Уиндоус просто изкопира Мака, много е вероятно, че и никой персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъснал обучението си, никога нямаше да попадна в този курс и персоналните компютри можеха да останат без чудесната типография, която сега имат.
Разбира се, беше ми невъзможно да свържа точките, гледайки напред, докато бях в колежа. Но всичко изглежда кристално ясно, гледайки назад 10 години по-късно.
Да повторя, не можете да свържете точките, гледайки напред в бъдещето. Можете да го направите само гледайки назад отминалото. Затова трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо – вътрешен глас, съдба, карма, каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато ви води извън отъпкания път. И точно това ще донесе различното.
Втората ми история е за любовта и загубата.
Бях късметлия – рано разбрах какво обичам да правя. Уоз и аз създадохме APPLE в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрасна от нас двамата в един гараж до оценявана на 2 милиарда компания с над 4000 служители. Тъкмо бяхме пуснали на пазара най-доброто си произведение – Макинтош – година по-рано и аз току-що бях навършил 30. И тогава ме уволниха.
Как може да те уволнят от компания, която си създал? Ами, тъй като Епъл се разрастна, наехме човек, който смятах за много талантлив да управлява компанията заедно с мен и първата година и нещо нещата вървяха добре. Но после възгледите ни за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се скарахме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна.
Така, на 30-годишна възраст аз бях уволнен. И то доста публично. Всичко, за което се бях борил целия си живот си бе отишло. Беше опустошително.
В продължение на няколко месеца не знаех с какво да се захвана. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми е била предадена, за да я продължа. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да им се извиня за това, че се издъних така лошо. Бях се провалил публично и дори мислех да избягам от “долината” (силициевата долина). Но нещо бавно започва да ми просветва – аз все още обичах това, което правех. Обратът на събитията в Епъл не бе променил това ни най-малко. Бях отхвърлен, но все още влюбен. И така реших да започна отначало.
Тогава не го осъзнавах, но уволнението ми от Епъл бе най-доброто, което можеше да ми се случи. Бремето на успеха беше заместено от лекотата на това да си отново начинаещ, да си по-малко уверен в каквото и да е. Това ми даде свободата да навляза в един от най-творческите периоди от живота си.
През следващите пет години създадох компания, наречена NeXT, друга компания с името Pixar и се влюбих в една невероятна жена, която стана моя съпруга. Pixar създаде първия в света компютърно анимиран филм – “Играта на играчките” – и днес е най-успешното анимационно студио в света. При невероятно развитие на обстоятелствата, Епъл закупи NeXT, така аз се завърнах в Епъл и технологията, която бяхме разработили в NeXT, сега е в основата на възраждането на Епъл. А Лорийн и аз създадохме прекрасно семейство.
Уверен съм, че нищо от това нямаше да се случи, ако не бяха ме уволнили от Епъл. Лекарството беше горчиво, но предполагам, че пациентът се е нуждаел от него.
Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че любовта към онова, с което се занимавам, ми помогна да продължа напред. Трябва да разберете в какво сте влюбени. И това се отнася за работата ви така, както за личния ви живот. Работата обхваща значителна част от живота ви и затова единственият начин да сте наистина доволни, е да правите нещо, което смятате за значимо. А единственият начин да усещате делата си значими, е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили – продължете да търсите. Не се отказвайте! Сърцето ще ви подскаже, когато сте го открили. И като всяка страхотна връзка, тази също ще става все по-пълноценна с времето. Така че, продължавайте да търсете. Не се отказвайте!
Третата ми история е за смъртта.
Когато бях на 17, прочетох една мисъл, която гласеше следното: “Ако живеете всеки свой ден сякаш е последният ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!”
Тази мисъл ме впечатли силно и от тогава вече 33 години всяка сутрин се поглеждам в огледалото и се питам: “Ако днес беше последният ден от живота ми, щях ли искал да правя това, което се каня да направя сега?” И когато отговорът е “Не” твърде много дни подред, аз знам че трябва да променя нещо.
Да си припомням, че скоро няма да съм между живите е най-важното средство, което ми помага да взема големите решения в живота си.
Защото почти всичко друго – всички вътрешни очаквания, цялата гордост, целия страх от излагане или провал – тези неща просто се строполяват пред лицето на смъртта и остава единствено истински важното.
Да не забравям, че сме смъртни, е оказа най-доброто средство, което съм открил, за да ми помага при вземането на важните решения в живота. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх от затруднения или неуспехи – тези неща се разпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само наистина значимото. Да помниш, че ще умреш, е най-добрият познат ми начин да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо за губене. Ти вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.
Преди около година ми бе поставена диагноза – рак. В 7.30 ч. сутринта ме скенираха и ясно се видя тумор в панкреаса ми. Аз дори не знаех какво е панкреас! Лекарите ми казаха, че почти със сигурност това е неличима форма на рак и че ми остават от 3 до 6 месеца живот. Моят доктор ме посъветва да си отида вкъщи и да си приведа в ред нещата, което е лекарският код за “Подготви се да умреш”.
Това означава само за няколко месеца да кажеш на децата си всичко онова, за което си смятал, че имаш на разположение поне 10 години. Означава също да си подредиш делата така, че да улесниш семейството си максимално. Означава да си вземеш сбогом.
Живях с тази диагноза през целия ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия, вкараха ендоскоп в гърлото ми – през стомаха чак до вътрешностите ми – боцнаха с една игла панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях под упойка, но жена ми, която присъстваше, ми разказа, че когато погледнали клетките под микроскоп лекарите се разплакали, защото се оказало, че имам много рядка форма на рак на панкреаса, която е лечима чрез операция. Бях опериран и сега съм добре.
Тогава бях най-близо до смъртта и се надявам това да си остане така поне за още няколко десетилетия напред. Тъй като съм го преживял, сега мога да ви говоря за това с малко по-голяма увереност, отколкото когато смъртта беше полезна, но чисто интелектуална концепция. На никой не му се умира! Дори хората, които искат да отидат в рая, не искат да умират, за да стигнат там. При все това, всички ни очаква тази неизбежна участ. Никой не се е отървал. И така е правилно, защото Смъртта най-вероятно е най-добро изобретение на Живота. Тя е агентът на промяната. Тя прочиства старото, за да даде път на новото.
Сега вие сте новото, но някой ден, не чак толкова далечен, вие също ще остареете и ще бъдете отстранени от пътя. Съжалявам, че драматизирам, но това е истината.
Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете чужд живот! Не влизайте в капана на догмата да живеете според очакванията на другите! Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас! И най-важното – имайте куража да следвате сърцето и интуиция си. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно.
Когато бях млад излизаше едно невероятно списание, наречено “Световен каталог”, което бе нещо като библия за моето поколение. Беше създадено недалеч от тук, в Менло Парк, от един приятел на име Стюърт Бранд, който му вдъхваше живот с поетичното си вдъхновение. Бе в края на 60-те, когато все още нямаше компютри или предпечатна подготовка, така че всичко се правеше с пишеща машина, ножици и полароидни снимки. Беше нещо като хартиен вариант на Гугъл, 35 години преди появяването на самия Гугъл. Беше идеалистично и преливаше от изящни допълнения и велики идеи.
Стюърт и неговия екип успяха да издадат няколко броя на списанието и когато времето му отмина, те подготвиха своя последен брой. Бе средата на 70-те, а аз бях на вашата възраст. На задната корица имаше снимка на селски път в ранно утро – такъв, който можете сами да видите ако се осмелите да тръгнете на автостоп. Най-отдолу беше написано: “Останете си гладни! Останете си празноглави!” Това бе прощалното им послание. Останете си гладни! Останете си празноглави! И аз винаги съм си пожелавал същото. И сега, когато се дипломирате и започвате отначало, аз ви пожелавам и на вас.
Останете си гладни! Останете си празноглави!
Благодаря ви много.
Превод: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
