Публикувано с допълнения в сп. “Ентусиаст” 7/2012
Снимки – интернет.
“Моите творби са отражение на това, което виждам и зная за света. Наблюдавала съм, че цветето, както и жената, е деликатно творение на природата. И все пак и двете обладават една вътрешна сила, която им позволява да надвиват бедите в живота.”
Вий Дън-Хар е родена в Сан Антонио (Тексас, САЩ) през 1953 г. Тя намира характерния си артистичен стил бавно, предпазливо и продължава да изследва безкрайните възможности на изобразителното изкуство. Учи във Флоренция (Италия), в Lorenzo de Medici Instituto de Arte и Toblach-Dobbiaco Academia Italia. Много от ранната си опитност и знания в любимата сфера получава още по време на средното си образование. Обект на произведенията й са растителните форми, обградени от архитектурни елементи. Формите са деликатни и изобразяват едновременно силата и крехкостта на природата. Вий Дън-Хар определя себе си като съвременен реалист. Нейни изложби са правени както в родината й, така и зад граница – в Европа и Мексико. / Източник: www.viedunn-harr.com
Интервю с Вий на Кели Пауърс
Художничката Вий Дън-Хар израства в творческа обстановка. Своя път в изобразителното изкуство тя започва с обичта и подкрепата на своята майка. Като цяло артистичният й път е оформен от хората и събитията, с които съдбата я среща. Дали това ще бъде някой преподавател, неочаквана помощ или тежко житейско преживяване, Дън-Хар намира своето вдъхновение в случващото се около нея.
~ В биографията Ви се казва, че намирате своя артистичен израз бавно и предпазливо. Как бихте описали този процес? Как се справихте с усвояването на изобразителното изкуство?
Като всяка креативна душа, в ранната си възраст аз експериментирах, рисувах и си играех с всички попадащи ми под ръка материали. Бях тийнейджър, когато се записах като частен ученик в Училището по изкуства Хънтър в Сан Антонио. Дори и 16-годишна вече знаех с какво точно не искам да се занимавам. Когато моят преподавател ми каза, че трябва да се захвана с маслените бои, аз бях сигурна, че не искам това. До такава степен загубих уважението си, че напуснах класа скоро след това. Продължих обучението си с Уорън Хънтър – цели 20 години… краснопис, графика, акварел, рисуване на живо и изследвах живописта с маслени бои самостоятелно. За това време усвоих отлично техниките на рисуване. Развивах и креативността си чрез моя фотоапарат и пресъздаване на фотографии с брилянтна точност. Творенията ми бяха красиви, но все още им липсваше вътрешната изразителност.
Бях около трийсетте, когато заминах за Италия да уча в Института по изкуства Лоренцо Медичи. Какво само преживяване бе това! Получих силни критики за работата си, които отиваха извън рамките на конструктивната критика. За сетен път знаех какво не искам, но продължих да работя в предложената ми посока и в края на краищата имах огромна полза от тази си опитност.
С течение на годините моята лична изразност започна да прозира в произведенията ми. Веднъж усвоила основите, свободата на изразността сама дойде. Емоцията в работата ми стана по-важна от техническата точност и пътешествието, удовлетворяващо творческата ми същност, започна.
Освен това изложенията на творби от други художници ми оказа огромно влияние. Музеи, галерии, списания за изкуство и художествени изложения – всичко това ме захранваше креативно. Когато откриех творби, които истински ме възхищаваха, аз тръгвах по следите на художника, проучвах дали преподава и пътувах до къде ли не, за да уча.
Така например отидох да изучавам акварел с Барбара Ничис в началото на 30-те си години и това бе една прекрасна опитност за мен. Беше освобождаващо и плашещо преживяване едновременно. Прибрах се у дома изключително развълнувана и знаех, че начинът, по който рисувах с години, повече няма да ми е достатъчен. Продължих да посещавам майсторски класове през следващите години и рисувах, рисувах, рисувах… ден и нощ!
Въпреки че никога не съм искала да имам стила на когото и да било, ще съм вечно благодарна на всички, при които съм учила и които споделяха опита си така свободно, нареждайки парченца от моя пъзел. И така, аз започнах своя самостоятелен път на изследвания и възможностите пред мен бяха широко открити.
~ Вашите маслени картини са белязани от такъв прекрасен микс на абстрактност и реализъм. Как се разви Вашият стил? Колко време отне да почувствате, че сте оформили свой собствен уникален почерк?
Докато учех в Аспен, Колорадо, посетих изложба на Ричард МакДоналд – забележителен скулптур. Сблъсъкът с неговите творби промени пътя ми. Въпреки че бяха майсторски изваяни, скулптурите му отиваха далеч отвъд техническото изпълнение. Разглеждайки обстойно творбите му, установих че ключът бе в движението. Когато се прибрах у дома в моето студио, осъзнах че моите неща са твърде статични. Започнах да се стремя към движение в платната си, но без особен успех.
Същата година моят съпруг (скулптурът Стив Карол – б.р.) скулптурираше камък в Пиетрасанта, Италия, а аз бях с него, рисувайки и подготвяйки се за Вернисажа във Висбаден, Германия. След проливна буря се спуснаха потоци от планините. Селището стана бедствена зона и настъпиха плашещи дни. След седмици работа по почистване на наносите се завърнах към своя триножник и видях бурята в картината си. Това, което толкова време се опитвах да постигна, сега бе пред мен на платното! Започнах да си играя с движенията и малко по малко кривите на линейни абстракции обгърнаха моите фигури на жени. За сетен път приливите и отливите на живота ми донесоха следващата стъпка в творческото ми пътешествие.
Когато започнах да се фокусирам основно върху цветята, рисувайки ги посредством виещи се линеарни абстракции, тогава открих красотата на архитектурната абстракция в чуден баланс с реалния физически обект. Отне ми цял живот да развия този специфичен стил и продължавам да изследвам възможностите. Кой знае къде би могло да ме отведе това занапред… когато си мисля, че нещо е добро, то продължава да става още по-добро. Такъв подход е много удовлетворяващ, защото винаги има изненада, дилема и последна драска на четката, която храни артистичната ми душа. Рисуването наистина ми е страст и приветствам живота, че ме доведе до това ми поприще и настояще.
~ Колко време Ви отне изучаването на основния Ви обект на изобразяване – цветята? Кога започнахте да усещате, че се получава точно това, което желаете? Как стигнахте до този момент?
Работя професионално като художник вече 38 години. Двайсет-трийсет години посветих на изобразяването на най-разнообразни предмети – западни гледки, дива природа, архитектура, портрети, фигури, натюрморт и понякога цветя. Преди около осем години ме потърси един агент с предложението да сключа договор с него, рисувайки само цветя, и аз приех. С приемането на този ангажимент се озовавах сред цветни лехи и градини често, фотографирайки за нагледност. Аз съм студиен художник и работя предимно с фотографии. Не копирам цветята едно към едно, но използвам снимките им, за да изграждам и създавам форми, които да се вместват красиво в общата абстракция. Въпреки че съм държала и на живо не веднъж цвете, изучавайки анатомията му и възхищавайки се на сложната му структура.
По времето, когато започнах да рисувам предимно цветя, вече можех да рисувам и пресъздавам всеки обект с лекота, така че това беше най-лесната част от работата ми. И все пак продължих да изследвам структурата на цветята с всяка нова картина.
~ Кои бяха стъпките Ви в този процес? Започвахте ли с проучвания? От фотография или по памет? Колко време горе-долу отнема завършването на една картина?
Предварителните проучвания не са били никога част от моя процес. Когато започна, сядам и разглеждам списания за интериорен дизайн. Когато дизайнът на някоя стая ме заинтригува (архитектурните елементи, както и самото обзавеждане), аз използвам тази страница от списанието като вдъхновение за моята абстракция. Започнах да използвам този похват, когато установих с какво удоволствие разглеждам такива списания и колко много стимулират съзнанието ми. Всеки интериор е празник на въображението. Освен това аз никога не тръгвам да избирам статията, която ще ме вдъхнови, докато не съм готова да седна да рисувам. Нещо, което ме е заинтересувало ден назад може да не ми говори нищо на следващото утро. Предполагам, че това ме предпазва от работа по навик и помага творбите ми да са свежи. Каквото ме заинтригува, покрива целия спектър.
Профилът на платното е избран. Не избирам предварително никога, защото стаята, на която се спра за вдъхновение, ще окаже влияние върху избора – дали квадрат, дали правоъгълник; дали нещо тясно, голямо или малко… Тази система работи прекрасно за мен от момента, в който я изградих.
Покривам платното с тънък слой Liquin. Разглеждам обстойно структурата и елементите на вдъхновилата ме обстановка и започвам да рисувам върху мокрия Liquin – откликвайки на получаващото се, отдавайки се на абстракции – без да копирам това, което наблюдавам. Това е личният поглед, есенцията на стаята. Дълги години се занимавах с акварели и настоящият ми похват напомня на акварелното размиване.
След като съм покрила платното и съм доволна от получената абстракция, известно време обмислям какво би било фантастично да насели това абстрактно поле. В повечето случаи това е цвете, но понякога се случва и да е нещо различно. След като взема решение, си подбирам фотографии за нагледност – понякога над трийсет за една идея. Следващата стъпка е изобразяването на предмета върху абстрактната основа.
Вмествайки се в цветовете и формите, всяка драска на четката е повлияна от мократа боя в основата, създавайки красиво “мазало” – прекрасна поддръжка за ярки цветове впоследствие. Аз вплитам формите на предмета в и извън абстракцията, докато всичко започне да ми изглежда приятно и естествено. След като всяко изображение е вече на мястото си, платното трябва да изсъхне и аз чакам нетърпеливо да започна изграждането на новото си творение.
След като завърша първоначалното покритие, повече не работя с Liquin. Обикновено започвам с разглеждане на вече създадените възможности в бекграунда, търсейки пътечки и връзки на цветовете и формите. Когато зацикля, работя върху основния обект. Превключвайки между бекграунда и обекта, продължавам да разгръщам и изфинвам цветовете, формите и важните елементи без да имам представа какво ще се получи в крайна сметка, винаги търсейки неочакваното.
Този процес би могъл да отнеме много време, тъй като да се усъвършенствам е по-важно за мен от това да завърша една картина. Моите галерии са със сигурност изпълнени с творческото ми любопитство. Но някоя картина може и много бързо да бъде завършена, тъй като има нива на изграждане. Някои от приятелите ми художници ми казват, че би било добре да не пипам повече платната след първия етап. Аз обаче просто обичам да се суетя над това, което съм захванала.
~ Освен това флоралните мотиви са също вид абстракция. Как се променя подходът Ви, когато започвате абстракция в противовес на някакъв флорален мотив?
Подходът е същият. Все пак се случва, когато абстракцията е много изразителна, да нямам желание да я доведа до реализъм. Така че просто продължавам напред, не поднасям обект и на някакъв етап започвам да работя с мастихин. Разликата ще е това, че вграждам боя и текстура в абстрактни рисунъци, а не в реалистични такива.
~ Казвате, че първоначално сте се затруднявали да рисувате абстракции. В какво се изразяваше трудността на прехода към тях и как я преодоляхте?
Прекарах години в безуспешни опити да освободя абстракцията, която усещах в себе си. Обучавана в традиционните техники, аз бях като програмирана да рисувам акуратно реалистично.
Подкрепяйки баща ми в борбата му с невъзможен за опериране рак, бях заставена да работя предимно абстракционизми поради душевното ми състояние, липса на достатъчно време и необходимостта да освободя по някакъв начин натрупващото се в мен. Нямах енергия да рисувам с фотографска точност и така се появи първата ми колекция с абстрактни творби, които щяха да станат важна стъпка към архитектурното изграждане на произведенията ми днес.
Скоро след като почина баща ми аз се завърнах към реализма – до деня, в който майка ми също си отиде, шест години по-късно. В този период онова, което беше погребано в мен с години, отново оживя. Абстракционизмът бе отключен отново – животът ми поднесе поле за изява като нова стъпка в артистичната ми кариера.
~ Много от ранните Ви опитности са свързани с традиционната школа и Вие дълго време се придържате към формализма. Как това формира работата Ви днес?
Тези години на обучение и работа ми дадоха солидна основа. Научих се как да боравя с четка, да смесвам цветове, да полагам краски, да постигам акценти и да изграждам композиции. Научих се да рисувам всичко. Сега мога с лекота да постигам цветовете и оформите, които искам, дори и в абстрактните ми търсения. Въпреки че неочакваното винаги е добре дошло. Освен това усвояването на елементите и принципите на изграждането е незаменимо, когато една творба ме предизвиква. Игнорирам и нарушавам правилата, докато имам трудности, след това ги преразглеждам… звучи смахнато, нали!
~ Ваши картини биват излагани в много галерии. Каква е ролята на галериите в кариерата Ви? Какво в повече дават на един художник, което продажбите в интернет не могат?
Когато интернет-продажбите станаха начин, по който картините на един художник могат да бъдат видяни, аз вече се бях отдала на работа с галериите. Съзнателно избрах да не продавам през интернет, хранейки признателност и благодарност към това, което ми бяха дали вече галериите. Хора, заинтересувани от произведенията ми, се свързват с мен чрез личния ми уебсайт. Ако проявят сериозен интерес да закупят моя картина, тогава ги препращам към най-близката до тях галерия. Понякога дори посреднича на клиента и галерията, но самата продажба винаги минава през нея.
За някои купувачи галерията дава на художника представителност и озаконеност, а когато продавач-консултантът е опитен и вещ в естеството на изобразителното изкуство, е в състояние да помогне в много аспекти от процеса на продажбата.
~ При Вашите майсторски класове с какво забелязвате, че курсистите имат най-чести затруднения? Какво ги съветвате?
Основно се боят да поемат шансовете и аз им обръщам най-вече внимание на това… на тези вечно съпътстващи ни “Ами ако?”. Тъй като моите класове са насочени към творческия процес, а не към някой отделен предмет или жанр в рисуването, аз окуражавам курсистите си да поемат предоставилият им се шанс и да инвестират в израстването си като художници. Освен това се опитвам да определя къде им е силата и ги насочвам да работят в съответното направление; предизвиквам ги там, където виждам, че не излизат от рамката на обикновеното. Искам от тях да престанат да се тревожат за крайния резултат и да се насладят на процеса по изследване на нови възможности, научавайки в крайна сметка нещо ново за себе си. Мога да кажа, че почти винаги си тръгват развълнувани от преживяването.
~ На този етап от артистичната си кариера какви цели си поставяте? Кои са следващите върхове, към които се стремите?
Никога не си поставям граници на стремежите или идеите – нужно е единствено време!
Има една серия картини, която искам да направя – вдъхновена е малко по малко през годините от тихите моменти на уединение с Бога. Платната в тази серия ще са сравнително големи, така че ще се изисква голяма отдаденост, за да се завърши в цялост такъв обем. За да се поддържа захранването на галериите с оригинални творби и картини, подобна серия ще погълне значителен ресурс. Искам да реализирам това. Когато преподавам в Италия, ателието ми е оратория от 15 век и бих искала да работя върху тази серия именно там.
Освен това бих искала да изследвам чудатостта, по-сюреалистичната сфера. Моите произведения са красиво балансирани между светли и тъмни, топли и студени краски, геометрични и заоблени линии, небрежни и с много внимание нанасяни драски. Вярвам, че чудатостта може да е добър баланс на природната красота.
Друга задача пред мен е просто да продължа да ходя до студиото си всеки ден, да следя внимателно за всяка нова възможност и това, което най-много обичам – да стоя пред своя триножник и картина. Обичам си работата!
Стремежът да се развивам като художник и да достигам различни сфери е постоянен. Вярвам, че само небето е граница и съм се напътила към него.
Превод: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
Източник: bit.ly/Dunn-HarrInt
