For English original click HERE
Като почител на източните бойни изкуства и още повече на интересните ми личности в киното, Джет Ли бе едно от имената, които ми бе любопитно да изследвам и затова следях едно известно време красивия му уебсайт, в който имаше множество писани лично от него впечатления и истории (на английски). В наши дни очевидно фейсбук е изместил поддържането на личен сайт, но историите му са още живи. Едно от най-любопитните ми неща бяха разказите му за снимачните перипетии около главни негови филми. За тях може да прочетете ТУК, а текстът по-долу е част от автобиографичните му бележки – така, както сам ги е обособил. Написани са прекрасно и с много тънко чувство за хумор открай-докрай – особено историята със сладоледа и бананите не е за пропускане 
)
– от преводача
Видео: Интервю с Джет Ли във Франция (английски)
Част I – Да започнем от самото начало…
Да започнем от самото начало, тъй като преживелиците от детството са събитията, които оформят вижданията за света и духовното. В моя случай тези ранни изживявания щяха да доведат до практиката ми да използвам тай дзи, за да анализирам света: отношенията между хора и правителства, мъже и жени, учител и ученик, работа и живот.
Много хора ме питат дали не са ме изпратили да уча ушу, защото съм бил непослушно дете. Всъщност аз бях жив пример за послушание. Пакостите започнаха по-късно…
Да, бях такова добро дете. Семейството ми се състоеше от майка ми, две по-големи сестри и два по-големи братя. Аз бях най-малкият. Когато навърших две годинки, баща ми се спомина и неговият образ така и не остана в съзнанието ми. Като най-малък майка ми никога не ми позволяваше да ходя на плуване или да карам колело. Всяка рискована дейност – всяко едно упражнение, което е дори с малко опасно – беше извън позволение. И така докато останалите деца на моята възраст играеха на улицата, това хрисимо малко момче си седеше в къщи. “Не пипай това!” ми казваха възрастните и аз дори не си и помислях да го докосна. “Не го яж това!” – и аз веднага забравях за него. Това са най-ранните ми спомени. Тaкава е средата, в която израснах.
Дори след като започнах училище не можех да карам колело. Всички останали се возеха, а аз не се доближих до подобно нещо, докато не навърших 14 или 15 години! Плуване, пързаляне на леда… всичко това бяха неща, които другите деца можеха да правят, но не и аз. Майка ми бе казала “не” и аз никога не бих опитал зад гърба й.
Бях навършил 8 години, когато започнах училище, което ме правеше с една година по-голям от всички други деца. По някаква причина бях много популярен сред учителите. Идея си нямам защо! Може би понеже бях винаги честен и правех точно това, което ми беше казано. Учителите ме харесваха толкова много, че ме направиха отговорник по Физическо възпитание. Във всеки клас определени изтъкнати ученици биват избирани за отговорници; помагат на учителите да поддържат реда, да проверяват за отсъстващи и други подобни неща.
И ето ме мен всеки ден, покатерен върху тази голяма платформа да ръководя масите. “Едно, две, три, четири… Две, две, три, четири…” Много сериозно занимание. Не зная дали беше за добро, че учителите ме глезеха толкова, но е интересно, че завърших с шесица всеки тест. По всеки един предмет.
Понякога, докато правим контролно се случваше да забравя за някое тире или дробна черта. И когато се приближа до бюрото на учителката, за да предам работата си, тя ще ме попита: “Сигурен ли си, че си готов да предадеш? Всичко ли премисли внимателно?” Точно срещу мен на бюрото имаше копие на отлично попълнен тест. “Сигурен ли си, че си готов?” настояваше тя. “Провери ли всичко?”
“Ами… ъъъ…” Очи святкащи напред-назад. Е, може би тестът ми се нуждае от още малко работа. Бързах да се върна на мястото си, за да направя поправките. Единствено в часовете по музика имах проблеми. Знаех си, че не мога да пея. И учителката знаеше, че не ме бива в пеенето. Така че когато дойде време за изпитване… нека само да кажа, че всеки ученик трябаше да изпее по нещо сам. Докато чаках реда си ставах все по-нервен. “Мъртъв съм”, помислих си. “Няма измъкване.” Но толкова исках да задържа отличния си успех. Видите ли, бях сериозен ученик. Когато се прибирах в къщи след училище първото нещо, с което се захващах, беше да довърша домашното си. И преди да е напълно завършено не си позволявах да вечерям или да излизам навън за игра. Ако го оставех недовършено, се чувствах гузен. Но никаква усилена работа не можеше да подобри певческите ми умения.
И така, учителката по музика най-после извика името ми. Изправих се.
“Ли Лиан Джи, днес си с болно гърло, нали така?” Зяпнах. “Хм?” Това беше шанса ми да се измъкна! Но майка ми ме беше научила да не лъжа, така че просто останах на място с отворена от учудване уста. “Ъмм?”
“Ако имаш възпалено гърло, няма нужда от изпит. Седни. Шестица.”
Част II – Започнах да тренирам ушу…
Започнах да тренирам ушу през лятото на 1971. От училище тъкмо бяхме излезли в едномесечна ваканция и властите не искаха деца да се мотаят без работа по улиците. Затова започнаха да ни изпращат в сега нареченото Спортно училище Бейджинг. Ученици от всички основни училища в околността – трябва да са били около 15 само в този квартал – бяха изпратени там за едномесечни лятни тренировки. Разпределиха ни произволно: 1ви клас/1ва група беше записана за гимнастика; 1ви клас/2ра група учеше плуване; 1ви клас/3та група играеше футбол; 1ви клас/4та група започна да учи ушу и т.н. По някаква случайност аз бях записан в класа по ушу. И представа си нямах какво е това ушу – никой от нас не знаеше – но щом учителят ти е казал да го тренираш, значи ще го тренираш!
Всички останали класове бяха разделени по същия начин, така че за всеки спорт имаше около 1000 ученика от 1ви до 6ти клас. През тази ваканция всички прекарваха два часа и половина всеки ден да тренират съответния спорт. За всички ни бе много забавно. Повечето деца нямаше с какво друго да запълват времето си.
Когато наесен започнахме училище, почти всички от хилядата деца, които учеха ушу, бяха “уволонени”. Тоест, беше им казано, че няма нужда да се връщат отново. За тях това беше едно забавно лятно изживяване, дошло до своя край. На около двадесетина от нас, обаче, бе съобщено, че ще се връщаме всеки следобед след училище, за да продължим с тренировките. Това се превърна в нещо като повод за гордост за училищата – да изтъкват колко от техните деца са избрани да продължат заниманията си. Спомням си, че само от моето училище имаше 5 или 6 деца, но от тях аз бях единственият първокласник. Да те изберат сред хиляда те прави доста известен в класа. Всички останали са били отхвърлени, но ти си специален! Никой – а най-малко от всички аз – не знаеше защо са поискали да продължа с тренировките, но усещането беше страхотно.
От тогава всеки ден след училище останалите деца си отиваха в къщи, а аз оставах да чакам сам четвърокласниците и петокласниците, които бяха избрани, за да ме водят. Бях толкова малък, че трябваше да бъда придружаван от по-големи деца на 15 минутната разходка до спортното училище. Останалите ученици ми завиждаха, което ми доставяше радост.
Но след няколко дни тренировки започнах да си мисля “Ей, чакай малко… това е тъпо!” Защото започнах да осъзнавам: “Всичките ми съученици си отиват в къщи и си играят, а аз трябва да ходя в още едно училище за още уроци. Не е честно!” Започнах да преосмислям славата на избрания.
Във всеки случай, тези от нас, които бяха посочени, преминаха през тримесечни тренировки, след което групата от 20 човека претърпя още едно солидно “орязване”. Четиримата останали се присъединихме към други десетина ученика, които бяха започнали ушу по време на миналогодишната зимна ваканция.
Тренировките ставаха все по-сурови. Когато дойде зимата, нямахме друг избор освен да тренираме навън, защото нямахме вътрешен салон. Бейджингските зими са много студени и ръцете ни боляха непрестанно. Да правиш удари с ръце не беше печелившо предложение: ако не удряш достатъчно силно, за да се чуе звук, ще ти се скарат. А ако възпроизведеш звук кожата щипе ужасно!
Измина година. Навърших девет години и започнах да се готвя за първото си състезание. Всъщност, това беше първото национално състезание по ушу, което се провеждаше в Китай след Културната Реформа през 60-те. Технически, тъй като нямаше официални награди, това дори не бе обичайно съсезание, а по-скоро нещо като демонстрация на форми. Щеше да бъде отпусната само една единствена награда: най-добрият изпълнител ще бъде удостоен с “Отличие”. Въпреки това най-добрите атлети от цял Китай идваха, за да се представят.
Състезанието щеше да се проведе в Джинан, столицата на Провинция Шъндонг. Това щеше да е първият път, в който напускам дома – първото ми пътуване извън Бейджинг. Спомням си, че бях много развълнуван от предстоящото пътуване с влак. Но на майка ми й се късаше сърцето при мисълта, че детето й отива толкова далеч от вкъщи. На сутринта, когато заминавах, започна да плаче. Почувствах се ужасно и предложих да не отивам. Но и това също не бе възможно, така че заминах за Джинан и положих страхотни усилия. Завърших спечелвайки наградата за Отличие.
След като се завърнах в Бейджинг неочаквано получих известие, че от този момент нататък трябва да ходя на училище само за половин ден. По мое виждане това беше велико! Че кое дете не иска да си съкрати деня, прекаран в училище?
Имаше важна причина поради която тренировъчният ми график беше усложнен. В Китай щеше да се състои много важно за дипломацията събитие: Шампионат на Азия-Африка-Латинска Америка по Тенис на маса. За Китай по това време събитието беше от огромна важност – като например Олимпийските игри. Разбира се, не беше съвсем същото, но тогава никой не обръщаше внимание на Китай. Правителството беше затръшнало врати за чужденците в продължение на десетилетия; а сега бяха поканили състезатели от други държави и континенти да посетят Китай.
За церемониите по откриването организаторите планираха артистични изпълнения представящи най-доброто от Китайската култура: Пекинската опера, танци и, разбира се, ушу. Групата ни беше определена да изпълни пет програми и аз трябваше да взема участие в три от тях. Тренировките бяха крайно изморителни. Репетирахме формите безброй пъти. Събитието щеше да се състои в най-големия стадион на Бейджинг. Това беше първият път, когато почувствах напрежението от представянето на толкова много хора със своето изпълнение. Нямаше място за грешки.
Когато дойде време за финалното изпълнение, целият труд, който бяхме хвърлили, ни дойде на помощ. Тренирахме толкова усилено, че не можехме да се представим зле, дори и да бяхме опитали.
След изпълнението си бяхме поканени на среща с Премиера. Само си представете: да бъдеш избран да представяш страната си чрез ушу и да се срещнеш с държавния глава – а той лично да те поздрави за изпълнението ти. Това беше неописуема чест в Китай, да не говорим за разтърсващото усещане, което представляваше за едно 9 годишно момче.
Част III – След като спечелих първото национално състезание…
След като спечелих първото национално състезание, от мен вече не изискваха да посещавам училище – дори и сутрините! Помолиха ме да се преместя в пансиона на спортното училище. От тогава нататък живеех и тренирах там всяка седмица. Прибирах се в къщи в събота и се връщах в пансиона неделя вечер. В понеделник сутрин тренировката започваше отново. Единствената дума, която мога да използвам, за да опиша тренировките ни е “горчиво”. Бяха извънредно сурови.
Около 13 от нас тренираха при един и същ треньор. Всяка сутрин в 6 часа бивахме събуждани от силното дрънчене на звънец. ЗВЪНННН!!! В рамките на 90 секунди трябваше да се облечем и подредим на двора. След едночасова тренировка ни се даваше възможност да си измием зъбите, лицето и да закусим. Тренировката се възобновяваше в 8.30 часа и продължаваше до 12 часа на обяд. След обяда имахме шанс за кратка почивка. Но училището ни беше доста популярно в Бейджинг и представляваше атракция за туристите. Често се случваше да прекъснат следобедната ни дрямка, за да изпълняваме пред чужденците. Това се случваше по-често отколкото ми е приятно да си спомням.
Тренировките продължаваха след вечеря, обикновено към 19:30 часа. Единственото хубаво нещо във вечерните тренировки бе, че най-после можехме да работим вътре в салона. Сутрините и следобедите трябваше да тренираме навън. Училището имаше само един салон и останалите спортове бяха с предимство за през деня. Ушу можеше да го използва само през нощта, когато всички останали вече си бяха отишли! Вечерните тренировки продължаваха от 19:30 до 22:00 – а понякога и до 22:30 часа. Общо ни се събираха около 8 часа тренировки всеки ден. Беше трудно.
По това време Китай бе много бедна държава. Режим на тока бе не просто често срещано явление. Нямаше достатъчно мощност, за да се захрани целият град. Всяка нощ от седмицата някой квартал оставаше без ток. За нас това бе петък вечер. Целият свят притъмняваше в петъчните вечери и ние не бихме могли да бъдем по-щастливи. Липсата на светлина означаваше и липса на тренировки – обожавахме го. Петък вечер никога не идваше достатъчно бързо.
Това продължи доста дълго време.
Една петъчна вечер всички се забавлявахме, когато внезапно чухме странен звук. ЗВЪННН!!!
Беше този отвратителен звънец! Объркани, ние се втурнахме на двора. Треньорът ни хвърли по един поглед и ни се развика. Вместо да носим тренировъчните си обувки всички бяхме обути в маратонки. Дрехите ни бяха изпомачкани.
“Така значи,” изкряска треньорът, “не сте очаквали тренировка тази вечер?”
“ПЕТЪК е,” си мислеше всеки от нас. Никой, обаче, не го произнесе на глас.
Треньорът ни изпрати всички да си обуем подходящите обувки, като същевременно ни навикваше задето се бавим толкова. За наказание трябваше да пробягаме няколко обиколки на лунна светлина. След доста време ни беше казано да продължим с тичането в салона.
“Но нали няма ток,” си мислехме ние. “Какъв е смисълът да влизаме вътре?”
Част IV – Веднага щом се строихме…
Веднага щом се строихме, треньорът – този същински дявол! – извади фенерче. Насочвайки лъча светлина той определи 13 места. “Ти… застани тук. Следващият… да застане ето там.” След което изключи светлината. “Добре – започнете!”
Има нещо, което трябва да проумеете за тренировките ни. Всички ние подхождахме към ушу сериозно… но нека само да кажем, че нямаше и един от нас, който да не се измъква при сгоден случай. Все пак треньорът имаше само един чифт очи и не можеше да съблюдава всички наведнъж. Когато те наблюдава, напрежението те кара да играеш усилено и съсредоточено. Но в момента в който ти обърне гръб ръцете омекват и стойките повяхват. А ако отново се обърне с лице към теб! Ударите като по чудо политат, гърбът се изправя, раменете се изтеглят назад и ето че отново сме добрите изпълнители на ушу форми.
При нормални обстоятелства – тоест, в случай, че има светлина – щяхме да процедираме по обичайния начин. Но в тъмницата нямаше как да знаем в кой ли момент фенерчето ще светне отново. Ами какво ако треньорът внезапно те освети точно докато ти си взимаш малка “почивчица”? Наказанието би било невъобразимо. Изживявахме истниски страх. В катранено черния салон, където никой не можеше да види колко усилено работим… тренирах така, както никога преди.
Докато не стъпих накриво. Не зная как се случи, защото не можех да видя нищо, но изведнъж стъпих накриво – вероятно на някаква неравна повърхност – и си изкълчих глезена. Болката беше ужасна, но аз бях прекалено уплашен от внезапно просветващото фенерче, за да спра тренировката. Така че продължих, накуцвайки при всяка стъпка.
Най-после приключихме за вечерта.
На следващата сутрин тренировките продължиха по обичайния начин. Кракът все така ме болеше. Следобеда трябваше да изнесем демонстрация пред група туристи. Болката продължаваше. По-късно вечерта се наложи да играем пред още една група. Болката само се засили. До съботното ми прибиране в къщи вече не можех да ходя. Кракът ми се беше подул като филия накиснат хляб. Не знаех какво му има и не посмях да се оплача.
Защо не? Защото вече отдавна бяхме открили, че оплакванията от травма ще накарат треньора да ти измисли някаква нова адска серия упражнения, което ще те накара да съжалиш, че въобще си проговорил. Да кажем, примерно, че някоя ученичка се оплаче от наранената си ръка – дали не би могла да си почине?
“Хмм,” би казал той. “Права си. Не бива да пренатоварваш ръката си. Защо вместо това не поработиш над упражнения с краката?”
Две хиляди удара с крак или може би пет хиляди стойки. Каквато и причина да посочиш за да си спестиш тренировката, треньорът беше готов да ти изброи десет алтернативи. Изобщо не се интересуваше дали травмата е истинска или измислица. При всички случаи изнамираше упражнение, което включва други части на тялото. “Боли те коляното? Добре, не трябва да тичаш. Вместо това направи хиляда приклякания.” Новото задание би ти донесло много повече мъки отколкото да тичаш с травмираното коляно. Оплакванията само влошаваха нещата. И така се заричаш следващия път да си държиш устата затворена.
В понеделник се върнах на училище – силно накуцвайки докато вървях. Като видя в какво състояние е крака ми, треньорът ме изпрати да упражнявам горната част на тялото си. И така аз си седях изправен пред огледалото, усърдно правейки удари с ръце. Случи се така, че през този ден на посещение ни дойде един друг инструктор. Той забеляза, че стоя в ъгъла и се спря, за да ме попита защо не тренирам с останалите.
“Боли ме крака” – отговорих му.
“А, ето защо правиш упражнения за ръцете. Нека да погледна крака ти.”
Когато видя големия отток, който представляваше крака ми, той дръпна треньора ми настрана и каза, “Трябва да заведеш това дете в болницата. Нараняването може да се окаже сериозно.”
Рентгеновата снимка показа, че костта е счупена.
Бях тренирал на счупен крак в продължение на два дена – понеже се страхувах прекалено за да се оплача! Това май се брои за първата ми сериозна кунтузия. Е, поне сега мога да се посмея над случилото се.
Кракът ми беше в гипс, което до голяма степен ме правеше неподвижен от кръста на долу.
Ето че най-накрая получих желаната почивка от ушу, нали?
Едва ли.
През следващите седмици някой от по-големите ми съученици ме носеше на гръб до игрището всеки ден. След което по цял ден практикувах движения с ръце. Хиляда, две хиляди… никой не можеше да напуска тренировъчната площадка – това бе закон!
След тренировката ме пренасяха обратно в спалните помещения. Това продължи няколко седмици, докато кракът ми се излекува напълно.
Част V – През 1974 бях избран…
През 1974 бях избран за още един специален тренировъчен курс. Това изживяване щеше да промени начина, по който виждах света. Китайското правителство стартираше програма, за да открие най-добрите млади ушу атлети в страната. Подборът отне няколко месеца. Избраните трябваше да тренират за известно време заедно, след което треньорите щяха да пресеят не достатъчно добрите. Тази процедура беше повтаряна отново и отново, докато не останаха напълно доволни от така създадения екип. Тридесет от нас достигнаха до финала.
Първата ни задача щеше да бъде представяне на Китай (и на неговите 20 милиона практикуващи ушу) на обиколка из Съединените Щати. Можете да си представите колко значително беше това посещение. По онова време отношенията между двете държави все още бяха твърде обидчиви.
Като подготовка за визитата ни на Запад бяхме поставени под удивително подробен тренировъчен курс. И то не просто ушу тренировки – към това вече бяхме привикнали. Този път от нас се изискваше да изучим из основи правилата на Западния етикет. Бяхме учени не само как да си служим с ножа и вилицата, но трябваше да знаем още кой нож и вилица кога точно се употребяват. След което идваха дребните привички, показващи приличие: в никакъв случай да не се стърже с ножа по чинията, да не се показват зъбите докато се дъвче или да се използва клечка за зъби по неприличен начин.
Научиха ни още на съответното поведение при полет: как да се храним в самолета и да бъдем тихи. Бяхме обучени на протокола при разгвор по телефона, как да слушаме и отговаряме на зададени ни от американците въпроси, как се очаква да се държим когато сме обградени от тълпи и т.н. Всичко бе така сложно. Това обучение отне половин година! И всичко това трябваше да научим в добавка към ушу формите, които се очакваше да изпълним безупречно.
Когато уроците най-накрая приключиха, всички с голямо вълнение очаквахме предстоящото пътувне на добра воля. Щяхме да посетим четири града: Хонолулу, Сан Франциско, Ню Йорк и за последно Вашингтон.
От Бейджинг изпърво взехме полет за Хонг Конг, после от там до Мексико, където изнасяхме ушу демонстрации в продължение на половин месец. След това летяхме до Хаваите, където за първи път стъпихме на американска земя. Спомням си много ясно как по невнимание станах причина за една комична случка… макар че по онова време тя за малко да се превърне в голям международен инцидент.
Случи се така, че на летището в Хонолулу видях самолет, на който беше написано “Китайски аеролинии”. Китайските аеролинии тогава (и все още е така) бяха собственост на Тайванска компания, но аз разбира се, не знаех това. Ужасно развълнуван, аз се провикнах, “Еййй! Вижте, самолет от Китай! Китайски самолет! Погледнете насам! Вижте!”
Някакъв възрастен незабавно запуши устата ми с ръка и изджавка: “Стига!” Хм?
Понеже, разбира се, Континентален Китай си беше Континентален Китай, а Тайван си беше Тайван. В средата на 70-те нямаше политика по-съществена от разликата между Република Китай и хората на Република Китай. Това бе много чувствителна политическа тема. А аз просто бях развълнуван да видя самолет, който по мое схващане беше собственост на родината ми. Когато възрастните ме принудиха да замълча, набързо осъзнах, че бях направил нещо нередно. Уплаших се до смърт. Помислих, че със сигурност ще ме изпратят обратно в къщи.
Част VI – Групата ни определено беше…
Групата ни определено беше високо охраняван обект. Заедно с придружителите ни общо бяхме 44 човека, а към тях прибавете 26-имата охранители от Главното правителствено управление по разузнаването. Всеки един от тях беше разпределен да охранява по двама от нас. В допълнение, многобройна група американски полицаи ни следваше където и да отидем. Никой не знаеше какво би могло да се случи на граждани на континентален Китай в САЩ, така че дълга върволица от патрулни коли ни ескортираше и стотици служители на реда задържаха публиката надалеч от нас. Някой от останалите сигурно го е намирал за изнервящо, но за мен беше страшно забавно изживяване. Никога преди не се бях доближавал толкова до полицаи.
Растях… и бях започнал да върша пакости. Голяма част от децата са били много немирни преди да постъпят в училището по ушу, но с течение на времето дисциплината там ги бе възпитала на послушание. С мен се случи точно обратното. Бях много кротко малко момче, но докато растях ставах все по-палав. Дори безочлив. Всъщност, след като се отделих от вкъщи почти за месец, бях започнал все по-дръзко и смело да задоволявам любопитството си. Например бях запленен от револверите на американските полицаи. Имайки предвид факта, че полицаите официално не бяха поощрявани да разговарят с нас, аз продължавах да ги питам дали мога да разгледам оръжията им и може би дори да ги подържа за малко. И по-специално, спомням си, че непрестанно се опитвах да се шегувам с личния си бодигард. Тъй като бях нисък за възрастта си и му стигах едва до кръста, си бях създал навика да се държа за ризата му докато вървяхме. Той вървеше пред мен, а аз се влачех подире му. Височината ми ми осигуряваше чудесен достъп до колана му, точно на мястото, където се намираше кобура му. “Хей, страхотно!” възкликвах, когато се протягах да докосна револвера му, а той веднага ставаше по-напрегнат. Сигурен съм, че правех това поне по веднъж всеки ден. Какви приятни спомени!
По време на обучението ни по етикеция в Китай се бяхме упражнявали как да си служим с прибори на масата. Беше ни казано, че всяка чиния ще бъде обградена от армия вилици и лъжици, ножове и прибори за масло. Този нож е предназначен за намазване на маслото, онзи пък служеше за нещо друго. Всеки прибор си имаше своята специална функция и аз бях убеден, че ако объркам и един от тях родината ми ще бъде посрамена и с бъдещето ми ще бъде свършено. А честно казано, за нас децата се оказа малко трудно да координираме движението на ножа и вилицата. “Моля те, не ме оставяй да забравя маниерите си,” си повтарях сам отново и отново.
Но не след дълго забелязахме, че нашите охранители – които се хранеха заедно с нас – не винаги използваха правилно своите прибори. В действителност те хващаха пилешкото направо с ръце и отхапваха. Наместо да нарежат месото внимателно с ножа и вилицата, те просто го откъсваха с широко отворена уста… а ние ги наблюдавахме онемели.
Трябва да имате предвид, че етикетът, който ние бяхме усвоили, идваше направо от Бъкингамския Палат. Това бяха правилата, които трябва да спазваш, ако обядваш с Британското кралско семейство – ето защо бяха така формални.
– Когато седнеш на масата, дръж краката си прибрани плътно един до друг.
– Никога не поставяй лакти на масата. Вместо това дръж ръцете си елегантно скръстени в скута си.
– Докато домакинът сервира, остани неподвижен. Само след като домакинът сам вземе ножа и вилицата в ръка, можеш и ти да направиш същото.
С други думи, бяхме дошли в Америка подготвени, за да бъдем безупречни. Тогава забелязахме, че всичката храна е приготвена предварително и ни очаква наредена на дълги маси. Нещо повече, от теб се очакваше да си вземеш чиния и да обиколиш масите; каквото ти се яде си взимаш, и то колкото си поискаш. След това се връщаш обратно на своята маса и можеш да започнеш да се храниш веднага.
Вдясно от нас се разнасяше шумно тракане на прибори.
Вляво се виждаха наредени табли и хора, седящи около тях с протегнати крака.
Всичките правила бяха нарушавани – и на никой не му пукаше!
Бяхме свидетели на американския начин на хранене в неговия възможно най-небрежен вариант. Накъдето и да погледнехме хората гълтаха храната и даже не се докосваха до лъжиците. Започнах да осъзнавам, че всичко на което бяхме учени не се отнасяше задължително за това общество. На 11 годишна възраст бях започнал да разсъждавам сам за себе си – или поне да забелязвам несъответствия.
В училище изграждаха у нас следния начин на мислене: “Китай е добро място. Всичко в Китай е добро.”, докато “Западните държави са упадъчни общества. Всичко, свързано с Америка, е покварено.” Но когато се озовахме в тази държава от Запада не можехме да не забележим колко различно е всичко от познатото ни в Китай – и не непременно по лош начин. “Ау, имат толкова много коли. Ей, я погледнете тези високи сгради! Боже, aмериканците имали басейни в задните си дворове!” Откривахме толкова много нови неща всеки ден. Никой от нас не посмя да произнесе думите – “Ама тук е доста приятно!” – но всеки един си го мислеше.
Част VII – Обратно на това на което ни учеха…
Обратно на това на което ни учеха откривах, че не всички американци са лоши. Преживяванията ни с охранителите от Щатския департамент доказа това. Те бяха много вежливи и съвсем не безсърдечни. Когато ни дърпаха обратно в строя, бе защото се опитваха да осигурят нашата безопастност; докато не се запиляваш нанякъде, те бяха много учтиви. Освен че бяха отдадени на службата си, те бяха изключително мили с нас. За мен беше трудно да повярвам в сърцето си в това, което възрастните ни бяха учили: че всички aмериканци са врагове, на които не може да се има доверие. По времето когато пристигнахме в Ню Йорк дори започнах да се питам дали е истина, че всичките ни стаи в хотела са пълни със скрити подслушвателни устройства на Американското правителство. Наистина ли беше необходимо да внимаваме за всяка една своя дума?
Един ден, чувствайки се малко глупаво, се изправих пред телефона (без да вдигам слушалката) и казах, “Хей, искам шоколад, шоколад, шоколад.” После се обърнах към огледалото и казах: “Искам сладолед, сладолед, сладолед, сладолед.” И накрая изтичах до вазата за цветя и казах: “Искам банани, искам банани, искам банани.” Страхотно се забавлявах. Тогава някой влезе за да ни каже, че е време за тазвечерното ни изпълнение и аз забравих за цялата история.
По-късно същата вечер, когато се върнахме в хотела, аз отворих врата на стаята си – и за малко не умрях от страх. Бодигардът ми беше ужасен също като мен. На масата имаше шоколад, сладолед и банани.
В първия момент си помислих, че това са подаръци от нашите спонсори – и че всички останали от групата също са получили такива. И, разбира се, било е просто съвпадение, че храните съвпадат с поисканите от мен. Изтичах до стаите на всички останали, за да проверя. “Хей, да сте намирали разни вкусни подаръци на бюрото си?” Не. Моята стая беше единствената. След този инцидент станах малко по-предпазлив.
Последната спирка от пътуването беше Вашингтон, където неколцина от нас представиха ушу на моравата пред Белия Дом. След изпълнението бяхме официално представени на американските сановници и позирахме за официални снимки с тях. Спомням си, че президентът Ричард Никсън беше застанал до едно от момичетата от нашия тийм, а аз стоях до външния министър Хенри Кисинджър. В един момент Никсън се обърна към мен и каза, “Млади човече, твоето кунг фу е поразително! Защо не станеш мой бодигард, когато пораснеш?”
“Не,” не можах да премълча аз. “Не искам да защитавам никого индивидуално. Когато порасна, искам да защитавам моите един милиард китайски съотечественици!”
Хората бяха зашеметени. Настъпи неловко мълчание. Никой не очакваше, че ще дам такъв отговор, а най-малко аз самият. Кисинджър първи наруши мълчанието. “За Бога, толкова малко момче, а вече говори като дипломат!”
Няколко дни по-късно, докато завършвахме визитата си в САЩ с вечеря в посолството, някой ни показа статията, придружена с наши снимки, в Ню Йорк Таймс. Статията описваше посещението ни и в заключение стоеше въпросът какви ли методи на обучение се използват в комунистически Китай, щом дори най-младите представители отговарят с подобна националистична пламенност.
Китайското правителство, разбира се, нямаше никакви проблеми с отговора, който бях дал на президента Никсън. Отличиха ме високо. Какво умно момче, да даде такъв патриотичен отговор! Отново бях постигнал отличен резултат. Шестица.
Част VIII – Една неочаквана привилегия…
Една неочаквана привилегия, произтичаща от демонстрациите в чужбина, се оказа получаването на малка сума джобни пари – около пет долара на ден. Знаех точно какво искам да направя с парите – да купя часовник за майка си. Истински швейцарски часовник. По онова време часовниците в Китай се считаха за лукс. Внесените часовници бяха доста скъпи, а един швейцарски часовник предизвикаше направо благоговение. Единственият начин, по който един обикновен жител можеше да си купи Швейцарски часовник бе да гладува за мяколко месеца. Майка ми беше много щастлива, когато я изненадах с часовника. Прегърна ме и каза, че съм добро дете.
Скоро след завръщането ни в Китай усилените тренировки продължиха. Задаваха се състезания – и този път бяха официални турнири. По-късно същата година взех участие в Националното младежко първенство. “Младежко” означаваше, че е за всички под 18 години. Това май се брои за първата ми официално спечелена национална титла.
През следващата година Китай започна да се подготвя за Третите национални игри. Те са нещо като местната версия на Олимпийските игри. Включени са всички състезателни спортове – плуване, гимнастика и т.н. и се провеждат на всеки 4 години – поне на теория трябваше да е така. През двадесет и петте години от основаването на Новия Китай те се бяха състояли само два пъти през 50-те, преди Културната революция да постави запор на всичко. Така че Националните игри от 1975 бяха първите след Културната революция. За правителството това беше изключително важно събитие с не по-малко важна символична стойност. Всъщност цялата нация ги приемаше така.
Забелязах, че в тренировъчния ми график отново са настъпили промени. Напрежението нарастваше. Хората имаха по-високи очаквания за мен, защото съвсем наскоро бях спечелил младежкия шампионат. Аз лично не се замислях много над това. Знаех, че има достатъчно други атлети, които са тренирали много по-усилено от мен, особено възрастните. Но спечелването на младежкото първенство ми позволи да “прескоча едно ниво” – с други думи стана възможно да се състезавам в категорията от 18 годишна възраст и нагоре. И ето ме мен, един 12 годишен състезател, срещу хора в двайсетте и трийсетте. Започнах да усещам напрежението породено от желанието да се представя добре.
А споменах ли, че треньорът ми бе много стриктен? Избутваше ни по-далеч отколкото си мислехме, че можем да стигнем и изобщо не се колебаеше да ни “дисциплинира”, когато го считаше за нужно. Макар че всъщност аз не бях удрян толкова често, колкото някои от съотборниците ми. Всичко което трябваше да стори с мен, бе да направи някоя остра забележка. Това бе достатъчно да ме накара да стоя в ъгъла и да се упражняам с часове.
Но когато Националните игри наближиха, треньорът ми внезапно спря да ме обучава и аз не можех да разбера защо. Наместо това започна да издирва други видни ушу експерти от цял Китай. Беше все едно да получаваш лекции от последователен брой посетители, никой от които не беше стриктен колкото моя треньор.
Какво облекчение! Не бях ли развълнуван! Имам предвид, че единствено при вида на моя треньор се разтрепервах. И не само аз – всички ние толкова се страхувахме от него. Но тези другите майстори не бяха дори малко страшни колкото него. Работеха много сериозно с мен, обясняваха всичко много ясно – защо трябва да се движиш така, как да направиш това – но на практика въобще не ме наказваха. Това определено бе промяна. А аз бях единственият, който получаваше тези специални уроци. Всички останали трябваше да тренират както обикновено. За мен това беше добре дошло! Можех да се измъкна от наказанията! Край на наказанията за мен!
През май 1975, в Кунминг, Провинция юнан, се състоя важен турнир с участници от осем големи града. Това беше нещо като прелюдия към Националните Игри, покана за видните атлети да изпробват уменията си един срещу друг. Имаше пет категории и се случи така, че аз спечелих първо място във всяка една. Нещата вървяха добре.
Но главната цел на всички бяха Националните игри, които щяха да се проведат в Бейджинг. Може да се каже, че ставахме все по-нетърпеливи. Три дена преди официалното начало на състезанието бях на арената за финалния квалификационен тур. Въпреки че това беше един предварителен рунд, все пак трябваше да го приема сериозно. Това изпълнение щеше да се окаже съдбоносно.
Пристъпих върху килима, за да започна формата си със сабя. Най-първото движение, което направих, беше злополучно. Срязах се с меча си. Просто направих дълбок прорез от едната страна на главата си. Смешното беше, че изобщо си нямах представа…
Част IX – Спомням си, че почувствах…
Спомням си, че почувствах главата си много влажна и топла и започнах обилно да се потя. Колкото повече скачах и ритах, толкова повече се потях. Капчици се стичаха в очите ми и се разпръскваха навсякъде около мен. Колко странно, помислих си.
Разбира се, цялата публика ужасено крещеше “ауууу”, сочейки ме. Аз продължих – удари, въртене, скачане. Не чувствах никаква болка, само горещина. Просто реших, че се потя по-обилно от обикновено. В един момент, докато извъртах лицето си, забелязах “Хей! Тук има някаква кръв.” Но не спрях с изпълнението на формата.
От много ранна възраст ми бе внушено, че не мога да използвам физическата болка за извинение, което да влияе върху изпълнението ми. Дори счупена кост не би оправдала това – и по тази логика малко кръв не беше кой знае каква причина. Механизмът, който ме накара да продължа, беше автоматичен: “Не мога да спра. Трябва да продължа.” Годините тренировки изграждат волята. Когато наистина си подложен на изпитание, това ти е от много добра полза. От друга страна, ако винаги ти позволяват да спираш тренировка, когато изпитваш доскомфорт, ще ти бъде твърде лесно да си дадеш разрешение за почивка.
Така че аз завръших формата си, поклоних се и изтичах на платформата. Там бяха три от съотборничките ми и до една плачеха.
“Защо всички сте се разциврили?” – попитах ги, докато се приближавах.
“Погледни се!” – изхлипаха те. Някой уви главата ми с кърпа. Когато погленах надолу видях, че едната половина на униформата ми беше напоена с кръв. Бях прогизнал в тъмно червено от рамото надолу до края на крачола си. Когато видях всичката тая кръв, изхълцах от изненада. Едва не припаднах!
Откараха ме в болницата и ме зашиха. След това ме закараха обратно в спортното училище за почивка. Треньорите ми казаха, че финалния рунд идва след три дни. Но доктора ме беше предупредил, че по никакъв начин шевовете не биха могли да бъдат премахнати преди да е изминала една седмица. Макар да бях притеснен дали ще мога да се състезавам, бях още по-притеснен дали майка ми ще разбере за нараняването. Тя не присъстваше на квалификационния тур, но със сигурност планираше да присъства на крайния рунд, а когато видеше превръзките ми щеше да изпадне в паника.
През това време по-големият ми брат чул за случилото се. Дошъл до училището, видял че лежа в легло, покрит с кръв, и ведна изтичал да каже на майка ми: “Джет си е прорязал надълбоко главата!” Майка ми бързо изтичала до училището. Учителят ми нямаше избор – трябваше да й позволи да ме види. След което изведе брат ми навън, за да му измисли наказание. Те някакси успяха да уговорят майка ми, че вече съм добре.
Денят наближаваше. Докторът попита дали планирам да задържа превръзките по време на изпълнението? Не, нямаше начин – това би ефектирало баланса ми. Дали искам да загубя състезанието? Не, и това не исках да се случи. Така че си останах с превръзките по пътя за арената. Когато пристигнах, всички ме наблюдаваха внимателно.
По това време урокът, който получих преди три години тренирайки на счупения си крак, се оказа от полза. Съсредоточих се дълбоко. Нищо не съществуваше освен формата.
Приближих се до платформата и махнах бинтовете. Една медицинска сестра стоеше наблизо с дезинфектант и спринцовка. “Веднага след като свършиш”, ми каза тя, “ела тук за да почистя раната и да я покрия отново.” Прореза още на беше зараснал и всички се опасяваха, че излагането на пот и мръсотия може да причини инфекция.
Веднага след като завърших формата изтичах, свалих си панталоните, за да ми бият инжекция, след което оставих сестрата да ме превърже наново!
Та това е историята на моите Трети национални игри. Фактът, че спечелих първо място предизвика сензация, защото бях толкова млад. Бях 12 годишен, а останалите медалисти бяха към средата или края на двайсетте. По време на церемонията по награждаването стоях на най-високата стълбичка от подиума, но въпреки това бях по-нисък от медалистите с 2-ро и 3-то място. Сигурно е било интересна картинка.
Започнаха да свирят националния химн. Докато стоях там слушайки, в мен започнаха да нахлуват емоции. В дествителност миналата година, когато бях на 11, все още не осъзнавах какво означава да спечелиш национална титла. Но този път ми се прииска да заплача.
Спомням си как си мислех: “Този медал е за тебе, мамо! Не си ме отгледала напразно! Без твоите саможертви нямаше да сигна до тук!” Събитията от последните няколко дена – нараняването, реакцията на майка ми, състезаването срещу възрастните – всичко това започна да плува в океана на моите мисли и очите ми се насълзиха. Не мисля, че друг път съм се чувствал на подиума така, както тогава.
Част X – В началото на 1976 година…
В началото на 1976 година подновихме интернационалните си обиколки на добра воля. Отборът ни изнасяше демонстрации в градове из цяла Европа, Азия, Африка и Средния Изток. Във всяка страна, в която пребивавахме, се случваха много забавни неща. По времето, когато посетихме Ирак горещината беше невъобразима – около 50 градуса по Целзий. Наистина непоносима жега; просто не можехме да издържим. Нещата така се влошиха, че към средата на деня, преди следобедната ни дрямка, донасяхме кофи вода и ги изливахме върху леглата си – завивките бяха прекалено загряти за да се легне отгоре им. И така заспивахме върху напоените чаршафи. След около час-два, обаче, чаршафите ставаха сухи, сякаш току-що изпечени и се налагаше отново да повторим цялата процедура. Разбира се, в хотела изобщо не подозираха за това – вършехме го тайно, шушнейки си “Толкова е горещо”, докато изливахме водата върху леглата си. Но помислете си – ако не бяхме опитали подобен начин на живот, никога нямаше да научим този уникален метод на охлаждане!
През 1977 отпътувахме за Африка, където въпросът за жегата отново стана актуален. По разписание всичките ни изяви бяха насрочени за през ноща, с начало към 22:00 часа. Дневните представления биха били невъзможни, както за атлетите, така и за зрителите, защото повечето от държавите нямаха закрити салони. Затова изнасяхме демонстрациите си на футболните игрища, а никой, който е с ума си, не би стоял изложен на слънцето през деня. Но дори нощните температури бяха далеч по-високи от обичайните. Спомням си, че изнасяха големи варели пълни с напитки за нас; а вътре слагаха големи късове лед, за да поддържат содата охладена. Една вечер жегата бе така непосилна, че пъхнах ръката си надълбоко в един от варелите и сграбчих първата попаднала ми бутилка. В тъмното не се виждаше етикетът, така че не знаех какъв щеше да бъде вкуса й, но това не ме и интересуваше – единственото за което можех да мисля бе, че имам нужда да пийна нещо студено. Изкърках половината бутилка на един дъх. Усещането за студената течност стичаща се през гърлото ми бе толкова приятно. Но в момента, в който оставих бутилката настрана, се почувствах леко замаян.
Скоро стана ясно, че съм изгълтал половин бутилка шампанско! След случилото се не можех да се представя, така че се наложи да ми намерят заместник за вечерта.
По време на същото пътуване се придвижвахме от една страна в друга чрез самолет. Спомням си, че една от африканските нации притежаваше само два самолета. Единият беше малък пътнически и в него обикновено летяха президентът и политиците. Първоначално и ние бяхме разпределени за там, но когато пристигнахме, на летището ни съобщиха, че се налага президентът да го използва, а за нас остава вторият самолет – товарния.
Е, за всичко си има първи път, нали? Стана точно като по филмите – самолетът беше голям и празен. При приземяването задницата му опираше земята и точно това беше мястото, през което се качихме вътре. Момчетата от ляво, момичетата от дясно. В този самолет нямаше седалки, както е при пътническите, а само две дълги метални пейки от двете му страни, на които седнахме един срещу друг в две редици. Изглеждаше досущ като самолетите, от които скачат парашутистите. Решихме, че е страшно забавно. Какъв интересен самолет само! С какви смешни метални пейки! Тогава някой обърна внимание на здравите въжета, опънати на известно разстояние пред всяка една от пейките. За какво ли служеха те? Със сигурност не за предпазни колани. Имаше само две въжета, при това прекалено далеч от нас.
Скоро за загадката се намери обяснение. Задната врата на самолета все още не бе затворена. Отвън дочухме шумно потропване и не след дълго видяхме… едно стадо крави и овце подкарани по рампата към средата на самолета. Всички щяхме да летим заедно! Това беше доста чуден товар – Бейджингския ушу отбор от двете страни, а по средата добитък. Говедата и овцете се стълпиха точно пред нас. Ние седяхме и те си стояха и така се гледахме едни други през целия полет.
Има още нещо, което да спомена във връзка с това пътуване. Пътническите самолети се строят от материал, който заглушава звука, за да бъде полетът възможно най-приятен за пътниците. Товарните самолети, разбира се, обикновено пренасят товар, така че не са снабдени с нищо подобно. В резултат на това, полетът беше ужасно шумен, а самолетът силно се тресеше. За щастие не пътувахме дълго – трябваше да издържим за близо 40 минути този проглушителен, тракащ полет. Всъщност чувството беше като от масаж. След кацането всеки от нас усещаше мускулите си изключително отмалели!
(следва продължение)
Превод: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
ПРОДЪЛЖИ КЪМ СПОМЕНИТЕ ЗА СНИМАЧНИТЕ ДНИ
