Лъчът на Науката през погледа на Мъдростта
Със съкращения из авторското списание на Ваклуш Толев сп. НУР, 1/97
Виж и третото допълнено издание на “Седемте Лъча на еволюцията” от същия автор.
Всяка звезда може да бъде Витлеемска за тези, които са чули хор от ангели, дочакали овчари и приели мъдреци. Време е вече мъдреците да бъдат събудени в нашия душевен и мисловен свят. И точно това върши Лъчът на науката – петият лъч от основата на изграждането на Всемирната цивилизация, в която безспорно най-съвършеното творение е човекът. Този лъч черпи своята духовна сила от ума и затова е най-тревожният проблем за човека, за Адам.
Разбира се, не само науката взема трапезен хляб от полето на ума. Религията не е негов плод (за нея има друг Лъч), но това, което храни религиозното убеждение, за да бъде достояние в пътя на човека и за изграждане на олтар, трябва да мине през ума. Вярата може да създаде религиозно вероизповедание и почитание, но умът прави концепции и прилага обредност.
Обредът е ум, приложен с естетична и емоционална зарядност.
* * *
Науката и теологията наистина имат съпровод, но и въстават една срещу друга, за да могат цялостно да градят човека. Религията е имала дързостта да нарече науката “слугиня”, но трябва да признае и знанието на науката, и проницанието на философа; да ги признае за усвояване и приложност в една историчност. Не може да има човек вън от нея, защото Отец се вижда в историчността и чака нашето богоосъществяване. Ако това не направи човекът, ако не се осъществи в историчност, която започва от неговото пещерно живеене и стига до възкресението му, той не ще бъде Син на Бога! Ето какво са вършили Седемте лъча. Оспорвали са се, за да се съгласят; разделяли са се, за да са в единство – заради човека!
* * *
В периода на Адамовото пробуждане религията е била и наука, и философия, но диференцирането им слага отделни линии в ръката – анатомически очертава и линия на ума, и линия на вярата. Разбира се, има и други линии – на съдбата, на живота и пр., които отразяват самосъзнанието, че живеем в историчност. Съществува и линия на науката. Лесно се вижда линията на ума, но малцина могат да забележат тази на науката, дарение на великия Меркурий (както линията на изкуството е на Аполон).
* * *
Човекът не може да мине без религия, без философия, без изкуство, а в коя йерархия, с кой лъч той ще работи, е предмет на историческо търсене. Затова всяка линия в човешката длан, била тя малка или голяма, свидетелства за събудени отношения към света на предметността и към света на метафизиката.
Меркурий, т.е. Хермес, или Тот, е баща и жрец на науката. Едновременно с това е и търговец, и апаш, но всъщност ни учи да крадем от своето анархично поведение, при което пилеем безотговорно мисловна енергия. Защо да не крадем от нощните си часове, за да правим изкуство, философия, наука… Така че Меркурий, колкото е бог на крадците, толкова е бог и на дисциплината, когато ни подбужда да спестяваме сън и почивка.
Лъча на науката можем да изведем от свещените книги. В първите три глави на Битие се дава идеята за Сътворението. Кой може да каже, че това не е една наука! Там се чете първата страница от великата книга на Космоса – от Небето и Земята, през тъмата и светлината до Адам, до менталния свят. После на това творение, на ума, Бог дава Дихание – дава Свое присъствие. Вертикалният гръбначен стълб на човека може да поеме върховната енергия на Отец. Иначе и животинският свят е сътворен с живи души, но няма живия Дух! Адам и Ева стават като боговете, да знаят що е добро и зло! Идеята добро и зло – това е голямата наука, с която се диференцира човекът в еволюция.
Науката е събудено търсене на знание и приложена воля на дързост! Затова човек трябва да отиде на Земята – да се учи: с разтърсващото копнение за знание на Ева да пише чертички в своята длан; с личната си воля да познае най-напред себе си, за да познае и боговете.
Милиони години е работено в първичното до онзи Адам, който е трябвало да заспи, за да се изведе от него Ева, а тя да има съблазън за знания! Ето първия тревожен и в същото време експулсивен лъч на откритието – роденото желание за знание. (Защото желанието е най-близко до материята). Рефлектирането в астрала протегна непокорна ръка и яде ябълката, за да сложи първата верига на бягащия, на пъргавия “луд” ум. Затова ябълката е символ на менталната енергия, на енергетичната тайна на мисълта! Но кой съблазнява Ева? Змията – мъдростта! Менталният ни свят се облъчва от причинността – от Божието Дихание, за да стане гъвкав и да открие своите тайни. Ето взаимността – менталното поле дава, но и ние го обогатяваме, когато у нас се събуди Духът!
* * *
Идеята за великата дързостна ръка на Ева е идея за наука и знание. Стои една повеля: “Не яж!”, но самата теза е ясна – Дърво на познанието за добро и зло. Това е принципът на науката и законът в еволюцията: плюс – минус, тъмнина – светлина, да – не. Бъдещата пътека на науката е единство, но чрез полярности се осъществява еволюиращият бог-човек!
* * *
И става нещо много странно – след като Адам и Ева, т.е. умът и астралът, започват функционирането си, животинският свят отива пред Адам, за да бъде познат. Диханието прави Адам божество, което получава и Лъча на науката – затова на него са представени живите твари, да им даде имена. Той им слага вибрационност, която те трябва да разгърнат, да осъществят, за да преминат от царството на животните в царството на човека и после – в царството на боговете. Умът дава науката за имената! Представете си какво е знаел Адам – знаел е точно каква вибрационна нота да даде на съответното животно, с която то да се хармонизира с право на съществуване и развитие. Това е наука – наука за индивидуализацията, т.е. за излизане от пещерното стадно състояние. Сега ние ползваме Адамовата словесност.
* * *
Първата практична наука, която човек започва да учи, е да се защитава в света, в който присъства.
* * *
Срещу външната стихия му е дадена пещера, срещу дъжда той измисли чадър, но има ли външна защита срещу вътрешната стихия?! И тъй като човекът е нямал още набогатено тяло и поле на ментала, той рефлектира в защитата – събужда гъвкавост в мозъка си, за да приема лъчите на ума. Идеята за приложна защита започва да ни извежда и вече чрез ума си раждаме доктрина. Затова този лъч наричам Лъч на доктрината.
* * *
Доктрината на очите дава, но умът отразява. Един от старите китайски йерарси казва, че умът е като огледало, което отразява и най-малката прашинка, затова е необходимо винаги да бъде почистван. Умът е тревожен, защото той като принцип и осъществяване освобождава от злото; той създава онова, което окултните науки наричат карма, и извиква прераждане; той акумулира плюсовете и минусите от тялото на желанията и се озарява от Духа. Умът е, който в края на краищата трябва да доведе човека до вътрешното разпятие, до осъществяване на двубоя между Дух и материя, за да не остане в това ментално тяло нито йота от съмнение.
* * *
Умът обаче трябва да създава бъдеще! И науката е дреха, която той си слага, за да върши подвизи за утрешния ден, както воинът облича своите доспехи и с меча и копието върши деяния за бъдещето. Значи Лъчът на доктрината осъществява борба срещу миналото, за да освободи сили за бъдещето.
Така паметта, която е пазител на миналото, влиза в конфликт с науката. Конфликтът е между устойчивото, което ни съхранява и ориентира, и евристичното, което търси тайната.
* * *
Всеки прави наука за себе си, но когато дава знания на другите, изисква се отговорност. Който работи за себе си, се развива, но когато дава знания, може да нанесе и вреда. Поради това основният знак на науката е отговорността. Големият учен прилага своето откритие първо върху себе си. Той няма право да бъде безотговорен. Ето защо Айнщайн изживява изключително кризисен момент, когато употребиха зле ядрената енергия.
* * *
Това е етичен, но в същото време и прецедентен елемент за евристика. А наука без евристика е само памет, задържане. Традицията е убийца на раждащото се – нека си я празнуваме, да правим хороводи, да говорим за нейните ценности, но тя е верига срещу евристиката!
Заради отговорността науката си служи със символи. Чрез тях тя скрива своите тайни и така дава сигурност, че безотговорността няма да извика злина. Ето защо са съществували школи на посвещения и е създадена окултната наука.
* * *
Магията също е била наука – лечебна, просветна, поетична, заклинателна. Вярвам в звездното небе и категоричния императив в сърцето си – казва Кант, а повелята не е ли заклинание в душата на този магьосник на практичния и ирационален ум?!
* * *
Умът си създава методи, за да изфини колкото може повече своя възприемателен орган – мозъка, оттам идва осенението и той прави открития. Значи освен констативната страна, която още не е отговорност, а само знание на очите, има едно степенуване – знание на въображението и откривателство. Това са методи на възможните наши усвоявания с организираната материя за познание, които умът храни. Но има още един метод, който е преимущество на Лъча на религията и дар на Лъча на волята – откровението. То е цяла наука, оставена ни от триждивеличавия Хермес. Така стигаме до екстазата и интуицията, които, приложени в т.нар. материални науки, са вече едно друго стъпало. Плотин дава цялата доктрина на познанието чрез екстазата – вътрешното знание, парадигмата, за да стане човек не само бог, но и Баща на боговете. В края на миналия и началото на този век Европа е ощастливена и от присъствието на друг голям философ и мислител – Анри Бергсон, и неговата доктрина за интуицията.
* * *
Но ученият, откривателят знае, че безсънните му нощи са ръката, с която жъне и богатее някъде. Същото безсъние го има и в Лъча на религиите – в монашеското моление, във всеотдайното чакане в пустинническата жега и жажда, които градят, разбира се, не академика, а светеца.
* * *
Но не само безсънието – и сънят е метод на познание. Сънят като знание има различни форми, съществуват три различни съновида: откровение, алегоричен и физиологичен. Сънят откровение просто се сбъдва. Алегоричният сън насочва и затова са създадени съногадателни сборници. Физиологичният сън се предизвиква от реакции на тялото.
Много велики учени твърдят, че след като работят дълго и стигат до нещо трудно разрешимо, знанието идва в съня им. Защо? Защото там човек е в себе си и няма пречката на долните нива на астралното поле. Медиумите обикновено донасят информация от долни подполета, но един учен може да присъства и в седмото подполе на астрала, което е в границите на мисловната област.
* * *
Безспорно основният, трапезният хляб на науката е нашият ум, но осенението за евристичност, за пророкуване, за откровение е вече причинният свят, т.е. Христовото съзнание! Христовото съзнание е цялост – живо присъствие на проявения Бог на Земята. Затова Иисус извървява акта на двубой между Дух и материя – за да стигне умът до своите съвършени вътрешни познания. И ще се възправят от своя страна: емпиричност срещу метафизика, материално срещу идеално, теоретично срещу откровение. Противници ли са, отричат ли се? Външно да, но в дълбокия смисъл – не! Науката не може да влиза в противоречия със съвършеното – има само невъзможност за възприемане в съвместимост поради несъвършенството и непълнотата на ума. Ето защо винаги лежат тайни, носещи повече от това, което знае науката.
* * *
Според Рудолф Щайнер интелектуализмът е изследване с ума на външната, на материалната страна на нещата, без да се вижда духовният им аспект. Това е една констатация за интелектуалността, но не и дълбоко прозрение. Човекът именно чрез интелекта си ще стигне до духовност, защото умът му служи за ориентиране – без него не може да се качи на върха!
* * *
Науката не може да бъде статична, тя е динамична, защото Лъчът на доктрината взема храната си от менталното поле, което непрекъснато се изпълва с нови тенденции. Умът е неуморен и това е неговото голямо качество – да бъде неспирен, макар и да греши.
* * *
Не е страшно, че в този Лъч се греши, че науката понякога стига до тъмни и неизходни сокаци, страшното е за този, който няма кураж да се върне и да тръгне отново. Най-голямата беда не е в това, че е злоупотребено с определени научни знания – беда е, ако не сме на стража и допуснем и в бъдеще да се злоупотребява с тях или ако спрем развитието им. А подвижността е още по-потребна в еволюцията.
* * *
В Средновековието науките се разделят на теология, физика и математика, като теологията вести за невидимите същности на невидимите неща, физиката – за невидимите причини на видимите неща, и математиката – за видимите форми на видимите неща. Това са класации, които се дават като методика на работата, но тайната си остава винаги събуденото божество у нас. В поемата на Хезиод “Теогония” се казва, че историята е преодоляване на хаоса и неподвижността. Странно е защо извежда божествата от неподвижност, след като хаосът не е неподвижен. Хаосът само чака даденото от Бог Отец на Адам – Диханието. Римският историк Тацит (55-120 г.) казва, че движещата сила на историята са деянията на водещите личности, а народът е тъмна и невежа маса. По този въпрос още се спори: кой прави историята – масите или личността? Но Тацит преди толкова време ясно го е подчертал – водещите личности! Космологичната периодизация на историята включва три периода: от естественото състояние до Закона, период на Закона (Стария завет) и период на Божията милост (от Христос до Страшния съд). Така че всяко време и всяка дисциплина създават свои квалификации, свои школи, методики на работа.
* * *
Освалд Шпенглер отделя в световната история осем култури с различни предназначения и счита, че западноевропейската култура – не науката, трябва да ни води към обезплътване на тялото, обезплътване на света, защото културата е сбор от материални ценности, религиозни убеждения и философски концепции. Това е идея за култура към далечината – пространствената далечина, а не овладяното пространство в египетските пирамиди, където душата трябва да живее и да се освобождава от материята. Тук се говори за освобождаване с обезплътване. Ето как като дялан камък идва тезата, че материята не бива да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана!
* * *
Найден Геров в своя шесттомен етимологичен речник дава характеристика на науката, каквато, разбира се, времето е наложило: първо, тя е излагане, изказване на познания по определен ред и второ – ум, съвет, поука. Там той извежда и съответни поговорки. Българският народ има много поговорки от рода: “От ума си пати”, “Без мъка няма наука”, “Без наука няма сполука”, “Без книга чиляк е като сляп” и т.н. В нашата фолклорност се крие и нещо много интересно, на пръв поглед с аспект на принизеност – “Не ще баба наука”, “Учи, за да не работиш”. Такава квалификация на науката изглежда обидна, но българинът всъщност е искал да види детето си умно. А като няма начини да му каже какво е умът, той го поощрява: “Този, който учи, той ще сполучи”, “Учи, та да не работиш!” Не бива да се слага знаменателят на отрицанието като подтик – просто нашият народ има изключителна склонност към ученолюбие.
* * *
И затова не е за учудване, че още в девети век градим храм на Златен век на книжнина. Защо? Защото в изобилие ни се дава и наука, и религия, и изкуство.
* * *
Това е големият Лъч – великият магически жест на цялата менталност над нас и у нас; това е олтарният звук, който трябва да чуем – великото заклинание, с което обикновеният човек си служи, когато иска да прави наука! Така всеки по малко ще краде от своята линия на ума, за да си пише и линия на науката. Духовният учител, посветеният, отговорният за Лъча на науката е Иларион. В някои от окултните писания се твърди, че този учител е явявал своето служение и като апостол Павел. Лъчът на доктрината един ден ще бъде цялостен с Лъча на молението, с Лъча на проницанието, с Лъча на жизнелюбието, с всичко – това ще бъде нашата духовна цялост.
В Откровението е казано, че сами ще си светим. А кой свети? Бог! Човекът като еволюирал бог!
* * *
Знанията влизат много неусетно с един нов кръгозор. Този кръгозор сега е свобода от страх и грях – взривяването на най-тежкия воденичен камък на човечеството, идеята за злото: няма зло, има нееволюирало добро!
* * *
Идеята за Учението на Мъдростта е идея за Свобода и в същото време – отворена книга за знание. Време е да счупим един от печатите на Книгата на Живота. Знанието ни позволява, а чаканото апокалиптично бъдеще е да укротим в себе си огньовете. Знанието е утрешният факел на човечеството!
Автор: ВАКЛУШ ТОЛЕВ
